Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (62)

Глава трета

Движеха се по експресното шосе на нова Англия покрай Ню рошел, Порт Честър и Станфорд, след което Хелър сви и влезе в Норуолк. Спря пред един супермаркет и купи няколко хот-дога, сладкиши, кифлички и разни други.

Продължиха да карат по държавната магистрала.

— Само се огледай наоколо — каза Хелър, като махна с ръка към хълмистата местност, Мадисън, цялата потънала в зеленина. — Онези лилави цветове по храстите са рододендрони. Дърветата са кленове и от вечнозелените видове, а всички тези диви цветя кой знае? Лятото ще дойде всеки момент и сега е тръбният сигнал. Харесва ли ти?

— О, много е хубаво — отвърна графиня Крек. — Не и наполовина толкова прекрасно, колкото на Манко, разбира се, но все пак е хубаво.

— Значи, мислиш, че планетата си струва да бъде спасена — каза Хелър.

— Не и за сметка на нашата сватба — отвърна графиня Крек. — От тия примитиви ми се завива свят. И най-елементарните неща ги разбират погрешно.

— Е, не са само лоши — каза Хелър.

— Добре де, защо не могат да се погрижат за собствената си планета? Защо става така, че моят Джетеро трябва да идва й да си превива гърба от работа? Тази планета не е наша. Тя е тяхна. Защо не направят нещо ефикасно?

— Просто малко не им достигат технологии, това е всичко — отвърна Хелър.

— Искаш да кажеш, че са малко ненормални. Онези инженери в класа ми по микровълните в началото не виждаха нищо нередно в това да позволяват на някого като Роксентър да потиска новите идеи и да стои на власт. Ами психологията, защо позволяват децата им да бъдат учени, че нямат думата, че са просто жертви на емоциите си и че не могат да контролират себе си? Няма съмнение, че не са в добри ръце, но защо хората тук подкрепят всичко това?

— Част от обучението им — отвърна Хелър, — е, че те не могат да направят нищо по този въпрос, а и като знам, че са видели дулата на някои от въоръжените им сили, мога да си представя защо правят така. Те са уловени в „съгласи се или ще бъдеш застрелян“.

— Ние някога ще завладяваме ли тая планета? — попита графинята.

— О, не през следващите 180 години, ако тази мисия излезе успешна. А дотогава тук нещата може да са тръгнали много добре. То няма да бъде точно завладяване: повече като съюз. Те просто биха се присъединили към Конфедерацията. Опасността идва от това, че биха могли да направят планетата невъзможна за обитаване и Великият Съвет би предприел тогава въоръжена инвазия, само за да спаси планетата. Не ми се ще това да им се случи.

— Ами мисля, че не трябва въобще да се докосваме до тях — каза графиня Крек. — Даваш ли си сметка, че една примитивна култура като тукашната може да окаже обратен ефект върху по-висша цивилизация? Би могла да подкопае основите на Волтар.

— О, мисля, че преувеличаваш — отвърна Хелър.

— Какво биха могли да причинят тези хора на Конфедерация Волтар?

— Ами много неща — отвърна графиня Крек. — Сексуални первенции, предизвикателни публикации в пресата, покварени съдилища, налудничави дела, власт, придобивана чрез икономическо надмощие на малцинството, психология, психиатрия, наркотици и още наркотици. Опасни са, Джетеро. Струва ми се, че трябва да ги оставим напълно сами. Да сложим карантина на планетата.

— О, скъпа — рече Хелър. — Днес изглежда наистина не си в настроение.

— Притеснена съм. Имам лошото предчувствие, че може да ми се случи нещо ужасно. Нещо като хладно усещане, сякаш сме наблюдавани от някого, който не ни мисли доброто.

Бързо извърнах очи от екрана. От онова, което тя беше казала, ми се изправи косата. Как се бе досетила, че нещата стоят точно така? Да не би да беше вещица или нещо такова? За Бога, Тая жена трябваше да бъде отстранена, преди да успее ща направи още нещо.

— Слушай — каза Хелър, ние наистина напредваме. Проектът със спорите действа отлично и пречиства въздуха. А само преди два дни Изи уреди „Крайстър“ да произвеждат коли, които не вървят с бензин. Ако имаме късмет, много скоро ще сме направили всичко, което е по силите ни, за повърхността на планетата. Тогава ще взема въздушния влекач и ще свършим работата.

Изкрейзих. Коли без бензин? Това щеше напълно да разори Роксентър!

А и какво имаше да прави с Влекач Едно? О, Боже, това беше много по-лошо, отколкото си мислех!

Замолих се горещо да ми хрумне някоя идея, която да съсипе тази двойка завинаги.

— Съжалявам, че изглеждам в лошо настроение — каза графиня Крек. — Денят е прекрасен и не искам да ти го развалям.

— Е, няма нищо — каза Хелър. — Има един човек, с когото ще ти е приятно да се срещнеш. Не всички жители тук са лоши.

Той свърна от магистралата внезапно и подкара по един път, който едва ли беше нещо повече от неясна следа. Не след дълго се показа запустялото ханче. Пред поршето шумно се разбягваха пилета и Хелър стигна до едно място и спря.

Старата сляпа жена излезе от къщата. Тя застана отпред като изтри ръце в престилката си.

— Как си, добри ми млади момко? — попита тя. — Виждам, че днес си довел и любимата си.

Как беше познала? Стъпките на Крек? Парфюмът й?

Трябваше да влязат в къщата за по чашка кафе.

— Плащат ли ти наема редовно? — попита Хелър.

— О, да — отвърна сляпата старица. — И сега е съвсем друго. Не видя ли, че вече имам три пъти повече пилета? Доста просперирам.

Двете с графиня Крек си поговориха за разни, глупости, както правят жените и след известно време Хелър излезе навън и отвори гаража. Там имаше един очукан джип!

Изведнъж си дадох сметка, че през цялото това време, докато не бях наблюдавал екраните, той сигурно е ходил там. Изнервих се от мисълта, че е ходил насам-натам, без аз да знам за това. С какво ли още се беше захванал?

Той вкара поршето в гаража, след което той, графинята и котката се качиха в джипа, казаха довиждане на сляпата старица и подкараха обратно към магистралата.

— Движиха се известно време и тогава Хелър намали. Погледна напред. Колата на заместник-шерифа стоеше там, засичайки скоростта от засада. Хелър спря до нея.

— Ей, т’ва ако не е белицкият инженер — каза Ралф.

— Леле, я, я виж онази дама! — каза Джордж.

— Скъпа — каза Хелър на графинята мога ли да ти представя Ралф и Джордж? Те са заместник-шерифи на Мейзабонго Марийнс.

— Уау! — възкликна Джордж.

— Опа! — рече Ралф, като бързичко свали каубойската си шапка.

— Ние просто ще се разходим надолу, за да проверим мястото — каза Хелър. — Така че не се притеснявайте, ако видите някакъв дим.

— Ама, разбира се! — каза Джордж.

— Исусе, де да имах работа като вашата — каза Ралф.

Хелър подкара джипа нагоре по пътя и свърна от шосето по почти незабележимата следа.

— Ти наистина ги убиваш — рече Хелър.

Крек се смееше.

— Но какво беше това за Мейзабонго Марийнс?

— Получават по сто долара на месец за допълнителна работа, която се състои в това да се грижат за мястото, а чичото на Джордж, който е шерифът, получава двеста. Заплата за допълнителна работа. Никой не смее да създава неприятности в тази зона.

Караха покрай многовековни дървета, най-накрая изкачиха една височина и подкараха из равнината. Хелър насочи джипа към равната зона, която беше използвана от въздушния влекач, и се огледа наоколо, като очевидно проверяваше за нежелани отпадъци.

— Къде е това свърталище на порока? — попита графинята.

— Точно там, всред онези дървета. — И той измина краткото разстояние до тях.

— Къща! — каза графинята.

— Ханче — каза Хелър. И той й разказа за времето на Сухия режим и как контрабандистите донасяли контрабанден алкохол по потока, докато две шосета и една стена на реката не прекъснали кариерата на ханчето.

Те слязоха и котката незабавно започна да разузнава. Хелър се изкачи по каменните стъпала и отключи вратата.

— Мястото е наистина като укрепление — каза той. — Каменни стени, бронирани врати, противокуршумни стъкла. Наоколо има сигурно заровени гангстери, достатъчно да бъде създаден полк от духове.

Графиня Крек влезе в салона за танци и заразглежда фенерите с пожълтяла хартия.

— Тук е студено — каза тя.

— Ще отворя всички врати, за да влезе топъл въздух от бриза — каза Хелър и се захвана.

— Защо ти беше необходимо това място? — попита графинята.

— За зона за кацане — отговори той. — И заради още нещо. — Той я повика с ръка и двамата влязоха в бара. Хелър натисна някакъв лост и краят му се отвори. Той слезе надолу по стълбата, а Крек го последва.

Хелър обходи с фенерче някакви издълбани букви: Исак Слокум, Хис Мин, 1689. А след това и галериите.

— Първото, което ми хрумна — каза той, — бе да намеря тази изгубена мина, а след това да се направя, че я отварям и да я пусна в действие. Не мислех, че ще имам достатъчно средства. И щях да произвеждам злато, а след това да се правя, че съм го копал тук. — Той тръгна през една галерия и повдигна някакъв брезент. Там бяха кутиите, които въздушният влекач беше донесъл като товар.

— И защо не го направи? — попита графинята.

— Ами едната причина е, че сме червиви от пари. Основната причина обаче е, че една от кутиите липсва. По някакъв начин кутия N 5 е изчезнала или на Волтар, или по пътя. Тя съдържа съдовете, необходими за претопяването. Нищо на тази планета не е достатъчно здраво. Просто би се разтопило под бомбардировката.

— Не успя ли да я намериш?

— Изпратих две или три съобщения на Солтан. Помолих го да я поръча отново.

— Все още ли ти е необходима?

— Ами да. Но не за злато. Искам да направя оборудване за производство на горивни прътове. За тях са необходими същите съдове. Исках да дам оборудването на Изи и така щяха да имат прътове, които просто щяха да слагат в главните централи за електрозахранване на градовете и да получават милиарди мегавати енергия директно.

— Мисля си, че можеше да я поръча и да я изпрати — каза графинята.

— Седни някъде там, ако намериш чисто местенце — каза Хелър. — Искам да прегледам тия неща.

Той започна да ровичка наоколо. Постави някакви измервателни уреди върху няколко метални листа. Най-накрая каза:

— Тук има всякакви стоки, но нищо, което може да свърши работа. Това обаче ще те позабавлява.

Той отиде до едно място на пода и повдигна дъска, под която се показа горната част на малък сак. Хелър бръкна вътре, извади шепа предмети и се върна при Крек.

— Преди няколко седмици, когато бях тук за последен път, намерих малка купчинка от тези. — Той отвори ръка и я освети с фенерчето. Онова, което беше в ръката му, заблестя!

— О, какво е това? — попита тя.

— Диаманти.

Тя взе един и го разгледа на светлината на фенерчето.

— Ооооо! — възкликна. — Красиво е!

— Помислих си, че ще ти харесат — каза Хелър.

Изведнъж бях седнал на края на стола си. Лигите ми бяха потекли, тя разглеждаше нещо, което трябва да беше чист десеткаратов синьо-бял диамант!

Хелър пусна останалата част от шепата в чантичката й.

— Вземи ги. Диамантите са просто руда. Пробвах твърдост за съдове като слагах под налягане въглеродни блокове. Има граница на количеството подобни неща, които можеш да направиш. Инак би наводнил пазара, който на тази планета е доста строго контролиран.

Тя продължаваше да гледа диаманта, когато се върнаха обратно нагоре по стълбата.

Хелър накладе огън на мястото, където е била кухнята, и приготви няколко хот-дога. Изядоха ги. После той й показа как да препича сладкишите на парчета тел, докато предната вратичка на пещта стои отворена.

Хелър нави една „Виктрола“, сложи няколко плочи с джаз от 20-те години и двамата потанцуваха.

— По-късно Хелър заключи ханчето. Върнаха се и взеха поршето.

Докато караха обратно към града, графинята галеше котката, която изглежда спеше от свръхдоза хот-дог.

— Намерихме ли това, за което отидохме? — попита графинята.

— Не отвърна Хелър. — Мислех, че може да се намери нещо, което да използваме и заради това огледах отново. Но там наистина няма нищо, с което мога да заместя истински твърдите съдове за правене на горивни прътове. Всичките бяха в кутия N 5.

— Ти как се свързваш със Солтан? — попита графинята.

— Даде ми един адрес в Афийон — отговори той. — Ще му изпратя отново съобщение, когато се върнем. Наистина ни трябва кутия N 5.

Усмихнах се хитро вътре в себе си. Справях се по-добре, отколкото предполагах. Аз наистина го бавех!

Но това не разреши собствените ми проблеми. Трябваше да свърша още много неща. И ТО БЪРЗО!