Сергей Лукяненко
Дребен патрул (3)

3

Било е

— Казах им, че си електротехник, — признах аз.

— Електротехник? — баща ми не се засмя веднага. Известно време обмисляше думите ми, след което се усмихна. — Защо?

— Ами… след като се наричат Светли… Светлина, електричество — съзвучно е някак… подсъзнателно настройва на доверие.

— Разумно, — кима баща ми. — Наивно, но може и да проработи. Все пак и те са хора. Дори и различни.

— Значи ми вярваш, татко? — директно попитах аз.

— Да.

Разхождахме се в парка. Всъщност аз не обичам да се разхождам просто така, безцелно. По-добре с приятели. Но разговорът беше твърде сериозен.

— Защо? — не се отказвах аз. — Ако разсъждаваме разумно, то аз си фантазирам като малко дете. Към мен на улицата се е приближил човек и е заявил, че той е вълшебник, че аз също съм бъдещ вълшебник, и сега заедно ще влезем в Сумрака…

— Извинявай, но преди да ти отговоря, и аз ще те попитам нещо. Каква беше първата ти мисъл?

— Извратен маниак, разбира се. „Момче, ще те отведа в Сумрака…“ Пфу.

— Защо продължи разговора?

— Мястото беше напълно безопасно. До метрото, имаше много хора. Някакви младежи стояха, пиеха бира, бяха около двайсетина души и много им се искаше да се сбият с някой. Трябва да си самоубиец, за да отвличаш дете на такова място. Аз стоях така, че да не може да ме сграбчи и във всеки миг можех да повикам за помощ.

— Разумно. — Баща ми примижа и погледна към оградата на парка, зад която плавно се придвижваше черна „Волга“. Шофьорът на татко е страхотен, автомобилът се движеше с нашата скорост, като залепен. — Добре, Виктор. Доволен съм от теб.

— Благодаря, татко.

— Вярвам на думите ти, защото ние знаем за съществуването на Различните.

В мен нещо трепна. Истина е! Всичко това е истина!

— И ние, и американците, и другите големи служби имат свои хора… е, или Различни, в така наречените Патрули. Понякога се случва така, че Различните вербуват наши сътрудници… и обикновено те предават доклади за случилото се. Така че ние знаем, отдавна знаем за съществуването на паралелния клон на човечеството: магове, върколаци, вампири. Но никога не съм мислил, че собственият ми син… — Баща ми замълча.

— Татко, ще направя всичко както трябва.

— Нищо не трябва, — отказа ми той. — Ще ходиш… в тяхния Хогуъртс… ще се учиш на магия и чародейство.

Когато баща ми започне да изкривява думите и да казва „тяхния“, или нарочно неправилно да поставя ударението — това означава, че е сериозно развълнуван. Аз знам това. И той знае, че аз знам. Пести се време и няма нужда от излишни приказки.

— Но ако трябва да се разбере нещо…

— Виктор, информацията никога не е излишна. Но основната задача на нашите хора в Патрулите е… Предположи?

Аз помислих и казах:

— Нещо много странно. Не е да навредят на Различните… не е да узнаят тайните им… Патрулите сякаш са техните специални служби, които пазят хората от Различните…

— Много разумно, — каза татко. И по гласа му разбрах, че се гордее с мен.

— Ако нашите светове се докоснат — това ще бъде вредно за всички, — продължих аз. — И за Различните… а сигурно и за нас. Мисля, че нашите се занимават със същото, с което и Патрулите. Възпрепятстват разгласяването на тази информация.

— Разумно, — съгласи се татко. — Да, Виктор. Точно така е. Това е нашият малък, човешки патрул. Има Патрули при Различните… Макар че, ако трябва да съм честен, бих ги нарекъл две отделения на един Патрул. А съществува и наш Патрул.

— Дребен, — мрачно се пошегувах аз.

— Стига си мрънкал, — нареди татко. — Младостта е недостатък, който се лекува от времето. А това, че изглеждаш малко инфантилно, — той никога не се е старал да смекчава изразите си, — е огромен плюс. За хората с нашата професия. Внушава доверие и кара хората да те подценяват. Продължавай да се държиш като малко дете.

— Смешно е. — Аз разперих ръце. — Уж успях да ги излъжа. Разбрах тайните им. А излиза, че ще правя същото като тях!

— О, не. — Татко поклати глава. — Не, Витя. Ти ще правиш онова, което те не могат да направят — заради своята природа.

Той седна на една пейка, извади табакера, в която имаше две цигари. Замислено ги огледа, сякаш избираше, макар че цигарите бяха напълно еднакви. Извади една и я запали. Закашля се.

— Татко, та аз мога да те излекувам! — казах аз.

— Няма да откажа. — Баща ми дръпна жадно от цигарата. — Но ти не бързай. Имаш още три-четири години за обучение… — Той протегна ръка и разроши косата ми: — Дребен патрул…

Не се обидих.

Било е — Е — Ще се случи

Антон Городецки излезе в коридора, отвори третия прозорец, броено от кабинета на Хесер (всички знаеха, че датчикът му не работи), показа се навън до кръста, взе от малкия перваз между прозорците пакет цигари и запалка. Запали си цигара и върна общата собственост на мястото й. Върху кутията се усещаше слабо заклинание, което я пазеше от вятър, гонеше пернатите и отклоняваше дъждовните капки.

Преди половин година Хесер забрани пушенето в сградата на Патрула. Отношението на сътрудниците към това решение оставаше нееднозначно.

Антон успя да си дръпне само два пъти, когато до него на прозореца се показа Хесер. Мълчаливо взе цигарата, погледна филтъра и се намръщи:

— Наплюнчил си я! — и се зае да я допуши сам.

Антон си взе втора цигара.

— Да, — проследи Хесер действията му. — Ясно. Дисциплината е на висота.

— Онази част от организма ми, която пуши, е извън пределите на сградата.

Хесер помисли и кимна.

— Да, има нещо вярно.

Известно време пушиха мълчаливо.

— Защо?

— Това хлапе се кани да иде сам срещу…

— Това хлапе е почти на петнайсет! — каза Хесер. — Само че непрекъснато повтаря, че е на четиринайсет! А се държи като десетгодишен. Отнасяй се към него по-… реалистично. Не толкова сълзливо. Той не е връстник на дъщеря ти! Той вече не е дете.

— Е, да, на неговата възраст Гайдар вече е командвал полк, — съгласява се Антон. — Но работата не е в годините. Да беше на двайсет или на трийсет — пак щеше да е като хлапе в сравнение с теб. И даже в сравнение с мен! Той няма…

— Опитът няма значение.

— Готовността му за такова…

— Готовност има. — Хесер хвърля угарката долу. Антон тъкмо се кани да изкаже ехидна забележка, когато вижда — угарката полетява по дъга над тротоара и пада в кошчето за боклук.

— Но той е човек! Няма значение, че баща му е в секретните служби, няма значение, че и момчето смята да постъпи там…

— Точно защото е човек — нека свърши своята, човешката част от работата! Тази, която ние просто не можем да свършим. Да спрем своите психопати — да, това може. А техните? Човешките? Ти сам разбираш: онези, които ще дойдат, не са случайни хора! Това са онези, които копаят ямата под нас. Те са скептици. Те никога не са признавали, че вярват. Но това са онези, които ще повярват… и които ще започнат непоправимото. Война между хората и Различните. Изхождайки от най-благи намерения, но те просто ще ни погубят. И именно защото са с добри намерения, ние не можем да ги спрем! Не можем! Трябва ни инфантилно момче с автомат и пълнител с омагьосани патрони. Инфантилно и добро момче, което си има свой Патрул. Свой малък Патрул…

И тогава Антон Городецки ще погледне в очите своя началник, онзи, който някога го инициира — точно така, както преди половин година Антон разбра, че вървящият насреща му — дали беше дете или юноша? — е Различен — и ще каже:

— Хесер… Ние знаем какво е било. Ние виждаме какво е сега. И разбираме какво ще се случи. Момчето ще кимне, вдигайки автомата, и ще каже с тънък, още не мутирал глас: „Напълно съм съгласен с вас!“. След което ще започне да стреля. Той ще пропълзи тръбата не за девет минути, а за седем. Нарочно, за да не успеем да арестуваме никого. За да зачисти изцяло ситуацията. Той ще застреля всички. И сам ще загине от ответните заклинания. Няма значение, че той е готов за това — ние ще го изпратим да загине!

Хесер ще се намръщи и ще отговори:

— Да, Антоне. Но ние нямаме избор. А ако се вгледаш по-внимателно, животът и без това е само малък патрул между раждането и смъртта. Дори и да живееш много, много дълго — няма значение, това пак е много малък патрул…

Преди да се прибере в коридора, той все пак ще се поколебае, ще спре и ще заяви:

— Освен това… Ти прекрасно знаеш, че съществува единствено миналото. Бъдеще няма. Вероятностите могат да се пресмятат до определен предел. Да, ако подкреплението се появи след десет минути, момчето загива. Но виж, ако нарушат заповедите и се появят след девет минути — той вече има шанс. Но, разбира се, тогава възникват въпроси. Какво да правим с групата разсекретени Тъмни? Какви компенсации ще поиска Дневния Патрул, ако просто ги унищожим? Ще успеем ли да изтрием паметта на хората… и ако не — какви ще са последствията от техните знания? И какво да правим с момчето, което едновременно работи за нас и за човешките специални служби? Твърде много въпроси, Антоне. Твърде много. Но варианти — варианти има винаги.

Хесер отдавна ще се е прибрал в кабинета си, а Антон все още ще стърчи през прозореца, мачкайки изгасналата си цигара. Той има още почти два часа, за да вземе решение. За това време може да изпуши десет цигари. А може и цяла кутия. А може и да откаже цигарите — за да може по-лесно да бяга по тъмните ехтящи коридори на законсервираната станция на московското метро.

Варианти, както е известно, има винаги.