Сергей Лукяненко
Дребен патрул (1)

1

Ще се случи

Когато на човека с камерата му развържат очите, той ще види пред себе си хора, които сякаш са избягали от снимките на костюмиран филм.

Рижа девойка в прозрачна бяла рокля, в обувки с висок ток, с проблясваща в косите й диадема — червено злато и зелени, като очите й, камъни. Твърде големи, за да са изумруди, разбира се. Ама просто неприлично големи. Такива изумруди се пазят в музеите и държавните съкровищници. Нали?

Млад мъж в прилепнал черен костюм и черен плащ, със закопчалка във вид на сребърна роза. На кръста на мъжа има шпага — не спортното оръжие на съвременните фехтовчици, а истинска бойна средновековна шпага, тежка и широка, истинско оръжие за убиване. А вие си мислехте, че мускетарската шпага е онази тънка остра пръчица, която размахваше актьора Михаил Боярски в известната екранизация?

Сивокос старик, обгърнат в мантия и опиращ се с две ръце на дървена тояга. От онази рядка порода хора, които с възрастта не надебеляват и не се съсухрят, а остават точно такива, каквито са били в зрелостта си. Очите му са ясни и мъдри, на лицето му — добра усмивка. Прилича на Гандалф от приказката на Толкин, нали?

За всеки случай операторът започва работа. Поне сцената обещава да е интересна — тъмна, законсервирана станция на метрото и трима маскирани в ярък кръг от светлина.

До тях няколко младежи с напълно обичайна външност ще свалят превръзките от очите на двамата фотожурналисти и на доста известния мрежов публицист. На още двама, очевидно — също журналисти, не само ще свалят превръзките, но и ще им развържат ръцете.

— Благодарим ви, че се съгласихте да дойдете в нашето убежище, — тихо ще произнесе старецът.

— Съгласили? — Един от онези, на които развързаха ръцете, ще се разсмее саркастично. — Всъщност нямахме избор!

— Винаги има избор, — ще поклати глава старецът. — Можете да си тръгнете, ще ви изпратят.

Журналистът ще се огледа разтревожено и ще замълчи.

— Ние приличаме на вас, — ще се намеси в разговора мъжът с плаща. — Но ние не сме хора. Ние сме Различни.

— Аз съм върколак, — ще каже девойката с бялата рокля.

— Аз съм маг, — ще каже старецът.

— Аз съм вампир, — ще се усмихне мъжът с плаща, разкривайки острите си зъби.

Операторът равнодушно ще продължи да снима. Само ако знаехте с колко психопати се среща един оператор на новинарска програма!

— Това да не е рекламна акция на музикална група? — ще попита насмешливо мрежовия публицист. — Или на новата книга на Пелевин?

— По-скоро на Акунин, — с насмешка ще предположи някой от фотографите, а апаратът в ръката му тънко ще изхлипа, запечатвайки поредния кадър. — Фандорин и вампира…

В следващият миг пръстът му ще натисне спусъка на фотоапарата — дали от професионален рефлекс, дали от животински страх — и той ще затрака, записвайки кадър след кадър. Рижата девойка ще се протегне с усмивка — и бялата й рокля ще се разпори по шевовете. Ръцете на девойката ще започнат да се удължават, а краката, напротив, да се скъсяват. Гъста рижа козина ще избие над кожата. Очите ще се сближат, носът ще се сплеска.

— Върколак-орангутан, — ще каже старецът, който нарича себе си маг. — Признавам, много рядък случай. По принцип човек се преобразява в хищник. Най-вече — във вълк. В Азия са разпространени върколаци-тигри. В Япония се срещат лисици. Няколко мечки… глигани… има и някои екзотични видове. Но върколак-маймуна е много рядък случай…

Няма да го слушат, но старецът сякаш и не очаква друго. Той ще продължи да си мърмори под носа колко рядък и значителен е този случай, защото, според него, преобразяването в маймуна напълно опровергава теорията на Дарвин за произхода на човека, докато през това време журналистите ще се скупчат около върколака — неуверени, страхуващи се, но вече надушващи в тежката животинска миризма сладкият дъх на сензацията.

И когато някъде в тъмнината се отвори врата, няма да я чуе никой. Нито журналистите, нито телеоператорът, нито маскираният като Дракула вампир, нито превърналата се в маймуна жена, сваляща от себе си остатъците от дрехите си. И магът няма да забележи. И младите хора, които съпровождаха журналистите и които очевидно трябваше да служат за охрана, ще реагират твърде късно.

В кръгът от светлина ще пристъпи момче на десет години, полуголо — само по мръсни бели шорти, издраскано — сякаш се е промъквало през тесен проход, въоръжено — с малък, но очевидно истински автомат в ръка. Към него ще успеят да се обърнат всички — момчето сякаш изчаква този момент. Известният мрежов публицист дори ще отбележи:

— В това има някакъв извратен фройдизъм…

Момчето ще кимне, вдигайки автомата, и ще каже с тънък, още не мутирал глас:

— Напълно съм съгласен с вас!

И едва тогава ще започне да стреля.