Тоня Трайкова
Над болката пространствата са чужди…

Над болката пространствата са чужди

и с мраморно лице е самотата.

Понякога те подлудява нуждата

да се превърнеш в безучастна статуя.

 

В главата ти да откънтяват звукове

като следи от светове предишни,

дъждът отгоре тихо да почуква,

а ти да не усещаш вече нищо.

 

Какво ли е да не боли, когато

подминеш просяка на тротоара,

а той седи направо на земята

и с погледа си тежък те изгаря.

 

И с кишавия сняг, с калта се смесва

и вкочанен мълчи, глава обронил,

А над града виси като обесен

студът и стига чак до хоризонта.

 

Къде така в пронизващия вятър

със стъпките на свръхчовек отиваш…

И ти си само просяк пред съдбата,

която прошумя край теб свидливо.