Дийн Кунц
Голям малък живот (6) (Спомени за едно радостно куче)

6. Акане по команда, но не къде да е

През онези първи дни с Трикси научихме, че личното й дао, кодексът на добродетелното поведение, според който живееше тя, включва забрана за акане на наша територия. Пишкаше на моравата, но отказваше да върши по-нелицеприятни неща в границите на нашите видения. Живя с нас осем години, девет месеца и пет дни и нито веднъж не наруши това правило, което сама си беше наложила и което нямаше нищо общо с обучението й.

Кучетата компаньони за независимост се учат да ходят до тоалетна по команда. Когато кажете определената дума, те веднага отиват по малка и голяма нужда (ако имат такава) с почти същото въодушевление, както когато им наредите да седнат или легнат.

Предвид множеството задачи, които тези кучета са способни да изпълняват, известно време се изненадвах, когато хора, незапознати с ККН, оставаха изумени от командата за ходене по нужда. „Удивително! — казваха те, а после се чудеха: — Но защо му е на някого да учи кучето на такова нещо?“

Отговорът е, че човекът в количка не може да извежда кучето си навън, когато на животното му се прииска. Много по-удобно за тях е кучето да се храни по стриктно установен режим, позволяващ и ритмично ходене до тоалетна. Още по-добре, ако може да му даде команда, която да насърчи кучето да си свърши бързичко работата, вместо да го чака, докато то си търси най-идеалното място, на което да снесе съкровището си.

Трикси ходеше до тоалетна сутрин след закуска, после отново между единадесет и дванадесет часа, след яденето в три и половина и непосредствено преди лягане. През нощта, ако се наложи, можеше да чака дванадесет часа, без да усеща потребност да посети Майката Природа.

Тъй като всяка сутрин я разхождахме по един час, а следобед още половин, ние невинаги използвахме командата за тоалетна, а и тя не изпитваше абсолютна необходимост от това. Разбираше, че й даваме известна свобода, що се отнася до по-дългите разходки.

Но когато се намирахме на наша територия, дори да й дадяхме командата, тя отказваше да направи нещо повече от пишкане. Ако повторехме командата, след като е свършила малката си работа, тя ни гледаше невярващо, сякаш казваше: „Вие шегувате ли се? Това е нашият дом, ние живеем тук!“.

Ние сме от хората със сини торбички. Винаги почистваме след кучето си и опаковаме за сигурност в две торбички, независимо дали сме в нашия двор, в съседския или в парка. Където и да си свършеше Трикси голямата работа, ние я събирахме и тя добре знаеше, че няма да оставим купчинката там, където я е оставила. На връщане от разходка минавахме покрай контейнерите за боклук, за да пуснем пълните торбички в правилното отделение. Герда често се шегуваше: „Трябва да се отбием в банката, за да оставим днешния ти депозит, Трикси!“. Струваше ми се, че косматата ни дъщеря добре разбира шегата, защото размахваше опашка и се ухилваше.

Къщата ни на хълма имаше изглед към океана и подобно на много квартали в Южна Калифорния парцелите бяха съвсем малки поради високата цена на земята. Откъм страната с гледката нямахме морава, само малко дворче, но откъм улицата имаше скромна полянка, предлагаща на всяко куче примамлив терен за тоалетна. Тоест, на всяко куче, освен Трикси — тя държеше да пресече границата на имота ни, преди да пристъпи към по-съществената част от нуждите си.

Къщата на плажа изискваше по-сложен анализ, за да може да живее според тоалетното си дао. Откъм задната страна на къщата, гледаща към водата, нямаше морава, само малко дворче и песъчлив плаж. Фасадата на къщата гледаше към една толкова тясна уличка, че приличаше повече на алея, а някои дори я наричаха двор, защото не им се искаше другите да си мислят, че до предната им врата стоят контейнери за боклук, край които спят пияниците. От другата страна на алеята, зад къщата, имаше три парцела, също наши, с трева, градина и лимонови дръвчета. Често давах команда на Трикси да се облекчи в това зелено убежище, но тя интуитивно усещаше, че е наша територия и отказваше да го прави.

Тези градини бяха отделени с висока стена от обществената улица, където очевидно трябваше да водя Трикси. Между улицата и обществения тротоар имаше ивица от трева и дървета, около метър и двадесет широка. Общината изискваше да се грижим за нея в участъка, успореден на нашите имоти. Някои от съседите замениха тревата с тухли за по-лесна поддръжка.

Макар тази тясна ивица зеленина да не беше наша собственост, Трикси сякаш знаеше, че ние отговаряме за нея. Това й беше достатъчно, за да я обяви за зона, свободна от акане. Трябваше да я водим чак до съседния участък от зеленина или от другата страна на улицата, където имаше малък парк.

Не знам откъде това куче разбираше къде свършва машата собственост и къде започва съседската. Но тя имаше толкова ясен усет за границите, че й беше достатъчно да направи само една крачка на чужда територия, за да си свърши работата.

Най-смешният инцидент, свързан с тоалетното дао, беше същевременно и много трогателен. Случи се по време на един четириседмичен период, в който тя редовно повръщаше, поне по един или два пъти на ден. Преди никога не бе проявявала признаци на болнавост и състоянието й сериозно ни тревожеше.

Вече бяхме продали къщата на хълма и се бяхме преместили в сегашния ни дом — първата къща, която сме построили от кота нула. Имотът се простира върху два акра и половина, така че Трикси имаше предостатъчно място да тича и играе.

Когато започнаха стомашните проблеми, ужасните звуци от повдигането ни будеха посред нощ. Няколко пъти повърна върху светлобежовия килим в спалнята и това очевидно силно я притесни. Извън спалнята повечето подови настилки в къщата са от полиран и импрегниран варовик. Ако успееше да ни събуди навреме, чакаше да й отворим вратата, втурваше се надолу по стълбите и повръщаше на варовика, където всичко можеше да се почисти лесно, без да остане и едно петънце.

Както вече сте се досетили, това няма да бъде мемоар за някой възглавницокъсащ, коткогонещ, мебелоизгризващ, злонравен представител на кучешкия род. Не преувеличавах, когато казах, че Трикси беше нещо повече от куче, точно както всеки от нас е нещо повече от физическото тяло, което обитава. Това куче, този индивид, тази пухкава космата личност, този дух беше чудо и откровение.

На ветеринарите им беше трудно да определят причината за стомашното неразположение. Дори след като решиха, че сигурно си имаме работа с хранителна алергия, трябваше по метода на пробата и грешката да открием коя храна я дразнеше. Докато разберем, че е или пшеница, или телешко, и решим да елиминираме и двете, вместо да рискуваме още един пристъп, бяхме почистили достатъчно повръщано, за да влезем в Книгата на Гинес, стига да включат подобна отблъскваща категория.

В този период най-тежките епизоди се случваха между два и три часа през нощта. Когато се почувстваше зле, ни будеше, като се приближаваше до леглото ни в мрака и дишаше силно, защото почти никога не лаеше и не скимтеше.

В духа на пионерските времена, когато предците ни, които са спели с пушка до леглото и нож между зъбите, аз държах до себе си джинси, обувки, ролка хартиени кърпи, спрей против миризми и найлоново пликче. Накрая постигнах време точно 2,23 секунди от момента, в който настойчивото тежко дишане на Трикси ме събудеше, докато нахлузя дънки и обувки и грабна оборудването за почистване в ръка, готов да я последвам до най-близкия под, облицован с варовикови плочи.

Ако бяхме по-предвидливи, щяхме да инсталираме пожарникарски стълб между спалнята и долните етажи, за да мога, докато Трикси слезе по стълбите, вече да я чакам в пълна готовност.

В нощта, в която тоалетното й дао бе подложено на върховно изпитание, Трикси ни събуди в 3:30. В 3:30:02:21 бях обут и екипиран, готов да хукна след нея — мой личен рекорд.

Тя се спусна през глава от третия етаж до първия и после по коридора към гаража, където изригна второто издание на вечерята си. Почистих, изсипах всичко в непропускащо миризмите пликче и го занесох в кофата за боклук в гаража, оставяйки Трикси да лежи изтощена на пода.

Понякога първоначалното повръщане беше последвано от други, по-леки пристъпи, затова взех едно одеяло от гаража и го постелих на пода, за да ни бъде по-удобно, докато изчакаме. Легнал с лице към Трикси, аз я галех и й говорех тихо, за да я успокоя.

Както си лежахме и чакахме да видим дали ще се наложи втори път да прочисти стомаха си, забелязах онзи копнеещ поглед в очите й, онова по-силно откогато и да било желание да проговори. Изведнъж тя скочи на крака и побягна към гаража, чиято врата бях оставил отворена.

От известно време се държеше летаргично заради неразположението си, затова енергичният й скок ме изненада и разтревожи. Последвах я в гаража и я видях да изтичва към мястото, на което държахме закачени нашийниците и поводите й.

Погледна към поводите, после към мен. Пак към поводите, пак към мен. Схванах, че тази хранителна алергия, която до момента се изразяваше само в повръщане, вероятно ще се излее и от другаде. Трикси трябваше да ака. Веднага.

Бързо й сложих нашийника, надянах на ръката си повода и полетях. Направих всичко възможно да не изоставам, докато тя търчеше през дългия гараж и навън.

Непосредствено след вратата се намираше алеята на къщата, а отляво — голям двор с двойна колонада от перуански пиперови дървета, където често играехме с топка за тенис. Въпреки че беше почти четири сутринта, въпреки че никой друг, освен мен, нямаше да види, че е нарушила тоалетното си дао, Трикси не пожела да направи няколко крачки до моравата и да изпразни там червата си. Тя беше наша собственост, свещена територия. Вместо това продължи да тича по алеята и да ме влачи след себе си.

По средата между гаража и портата тя сви надясно, по друга алея, която водеше към мястото за паркиране. Ноктите й тракаха по паважа, а моите крака издаваха силни плющящи звуци, докато се носех след нея с надеждата да не ме събори. Тя пресече паркинга, слезе по стълбите към парадния вход, излезе през него и се спусна по петдесетметровата рампа за инвалидни колички, успоредна на стълбите към нашата порта.

Този обиколен маршрут се равняваше най-малко на едно и половина футболни игрища. В края на задъхания си бяг Трикси излезе от нашата собственост, приклекна на предната морава на съседите и на мига експлозивно изака разстройството си.

Застанал там, в студената нощ, под дебелата луна, аз й казах:

— Ти си най-доброто куче на света. Но аз харесвам съседите, така че все пак ще трябва да почистя.

До края на живота си Трикси повече не помириса пшеница и телешко. Друг път не е получавала стомашно-чревно разстройство, но аз продължавам да поддържам добрата си форма, в случай че отново ми се наложи да пробягам петстотин метра посред нощ.

В деня, в който осиновихме Трикси, Майк Мартин се безпокоеше, че заради натрапчивата ни потребност за ред и чистота кучето ще разстрои живота ни. Вместо това Трикси се оказа толкова придирчива, с толкова силно вродено чувство за благоприличие, че ние трябваше да повишим собствените си стандарти, за да достигнем нейните.

В новата къща Линда и Илейн работеха в голям офис с достатъчно място за Трикси, която прекарваше там част от всеки работен ден, защото Линда я разхождаше в единадесет и половина и три и половина.

Освен тоалетното дао, което й забраняваше да ака на наша територия, Трикси беше дискретна по отношение и на другите си биологични потребности. Тя например не позволяваше да я гледаме, докато вършеше малката или голямата си нужда, така че ние трябваше да реем поглед някъде в далечината или в небето, сякаш размишляваме над тежки философски проблеми.

Разрешаваше ни да събираме оставеното от нея в пликче, но докато го правехме, стоеше с гръб към нас, зареяла поглед в далечината, сякаш сега самата тя размишляваше над тежки философски проблеми. А когато я улавях да ме наблюдава, докато правя това, винаги изглеждаше така, сякаш не може да повярва на очите си и действията ми са напълно неразбираеми за нея.

Един следобед Трикси дремела в леглото си, а Линда и Илейн били заети на бюрата си. Изведнъж въздухът се изпълнил със силен аромат. Двете не казали нищо, а миризмата скоро се разсеяла. При втория залп обаче Илейн не се стърпяла:

— Линда, скъпа, аз съм деликатно цвете с изискани сетива. Ще повехна. Каквото и да си вечеряла снощи, моля те, повече никога не яж от същото, ако на следващия ден си на работа.

— Добър опит — отвърнала Линда, — но добре знаем коя от двете ни не може без лаксативи. — А когато Илейн настояла, че е невинна, Линда продължила: — Добре, но не съм аз, а със сигурност не е и Трикси.

По това време Трикси живееше с нас от повече от седем години и ако някога се бе случвало да пръцне, то винаги беше без миризма.

Осъзнавайки, че и двете са напълно искрени, Линда и Илейн се спогледали невярващо, изгубили за момент дар слово, а после се обърнали към кучето и в един глас попитали:

— Трикси?

Сигурно са щели да бъдат по-малко шокирани, ако бяха видели английската кралица да дъвче тютюн и да плюе върху антикварен килим.