Дийн Кунц
Голям малък живот (3) (Спомени за едно радостно куче)

3. Трепетни очаквания, приключения и анални жлези

Дойде си с името — Трикси. Понякога се шегувах, че ми звучи по подходящо за стриптийзьорка, отколкото за куче. Казаха ни, че можем да го променим и че тя бързо ще свикне с новото си име. Но ако ми звучеше по-скоро като за стриптийзьорка, отколкото като за куче, в същото време подхождаше повече за елф или фея, отколкото за стриптийзьорка. Елфите и феите са вълшебни същества — такова беше и нашето куче.

Трикси дойде при нас не като малко кутре, а като добре образована, изискана млада дама на три години. Операция на лакътя на едното краче беше наложила ранното й пенсиониране като помощница на красива млада жена на име Джена, която беше изгубила и двата си крака при катастрофа. Трикси беше започнала службата си точно в началото на педагогическия стаж на Джена и беше направила нечувано впечатление в класната стая.

Двамата с Герда подкрепяме Югозападния филиал на „Кучета компаньони за независимост“ още от 1990. Тази забележителна организация отглежда и обучава четири типа кучета помощници за екипи с определен тип хора.

Кучето асистент работи с възрастен или подрастващ с физически затруднения, например парализа, и изпълнява задачи като викане на асансьори, отваряне на врати, вдигане на изпуснати предмети, които човекът в количката не може да достигне, и т.н. Някои възрастни, които дотогава не са можели да живеят сами, с помощта на кучето постигат независимост, а децата в колички печелят увереност… и нов най-добър приятел.

Кучето другар става партньор на дете или възрастен с физически или умствени затруднения, както и с основния му гледач, най-често родител. Кучето помага за изпълнението на много задачи, но преди всичко е приятел, предлагащ дълбока обич и привързаност. Ефектът, който тези кучета могат да имат върху деца с аутизъм или със синдром на котешкия вик, е просто чудотворен.

Кучето в „слуховия екип“ предупреждава глухия си стопанин за будилници, димни аларми, звънци и други звуци.

Кучетата терапевти работят с учители, рехабилитатори или болногледачи, в класове с деца с проблеми в развитието, в хосписи и др. Тези кучета правят чудеса всеки ден.

Кучетата помощници, осигурявани от „Кучета компаньони за независимост“ за хора със затруднения, вършат страхотна работа благодарение на обучението си, но най-невероятните им постижения може би са резултат от качествата им като кучета.

Том Холенстийн, приятел и член на управителния съвет на Югозападния филиал на организацията, преживял злополука с велосипед на двадесет и четири години. Високият, красив и представителен младеж се озовал в инвалидна количка и бил принуден отново да заживее с родителите си. Той е един от най-мотивираните хора, които съм срещал, затова и не могъл дълго да понесе липсата на независимост. С помощта на първото си куче помощник, Уийвър, Том отново взел живота си в свои ръце, изнесъл се от къщата на родителите си в собствен апартамент, започнал работа и повече не погледнал назад. Уийвър бил необикновено куче, а между двамата се родила изключително дълбока връзка. Том казва, че ако би могъл да избере никога да не е преживявал злополука и съответно — да не е познавал кучето, би предпочел Уийвър и количката. А той не говори такива неща просто така. Сподели, че когато изгубил четирикракия си приятел, страдайки за него, открил в себе си такива дълбини на емоцията, каквито не подозирал, че притежава.

За първи път прочетох за „Кучета компаньони за независимост“ докато правех проучването си за романа „Полунощ“, в който един от героите беше прикован към количка. Останах толкова впечатлен от дейността на организацията, че реших в книгата да уточня, че кучето е обучено от тях. Романът, който бе първата ми книга, достигнала номер едно в класацията за бестселъри, привлече вниманието на „Кучета компаньони за независимост“ и те ме помолиха в края на изданието с меки корици да добавя бележка за тях и адреса на централния им офис в Санта Барбара, Калифорния. С радост го направих и това беше началото на контактите ни с Югозападния им филиал, много преди да се е родила Трикси.

На две и половина, по време на работата си с Джена, Трикси била пенсионирана, но на три години стана куче помощник от по-друг вид за нас двамата с Герда. Макар и по друг начин, тя наистина ни помогна в много отношения.

Тогавашният директор на Югозападния филиал на „Кучета компаньони за независимост“, Джуди Пиърсън, неведнъж беше предлагала на двама ни с Герда да вземем някое куче, освободено от тяхната програма. Не всички кутрета имат таланта, темперамента или физическите качества, необходими за двугодишното им обучение.

Гледачът на малкото кученце, одобрен от организацията доброволец, взема кутрето от развъдчика около осмата седмица след раждането и го отглежда в продължение на около шестнадесет месеца, като през това време го учи да сяда, да стои на място, да ляга, да върви редом, да ходи на свободен повод и до тоалетна по команда и други основни умения.

След това, ако се е справило добре до момента, кучето отива във филиала на ККН за шестмесечно интензивно обучение и добива повече умения и от мен — това всеки, който ме познава, ще потвърди без никакво колебание.

Ако кучето отпадне по някаква причина, то се предлага отново на човека, който го е отгледал.

Тези хора са удивителни. Да отгледаш и обучиш едно от тези животни, означава да се влюбиш в него. И все пак, тези доброволци връщат питомците си на организацията и вземат нови, за да преживеят отново загубата: защото вярват в идеята. Някои са отгледали по двадесет и повече кученца. Мисълта колко живота са променили с това, предизвиква истинско благоговение.

Понякога доброволецът няма възможност да вземе още едно куче или житейската му ситуация се е променила. Тогава се налага да се намери нов дом на освободеното от програмата куче.

Година след година Джуди ни караше да вземем такова куче и ние копнеехме да кажем „да“, но се притеснявахме, че няма да можем да му осигурим необходимото време и внимание. Казвахме — на нея и един на друг — че сме твърде заети, че трябва да изчакаме, докато писателската ми кариера навлезе в по-спокоен период.

През август 1998 завърших „Улови нощта“ — продължението на „Не се страхувай от нищо“, една от многото ми книги, в които един от основните герои е куче. Всеки път, когато пишех история с куче, желанието ми и аз да имам куче ставаше още по-голямо. Читателите и критиците казваха, че притежавам изключително умение да пиша убедително за четириногите същества, дори от кучешка гледна точка. Когато сюжетът включваше куче, винаги чувствах особено вдъхновение, сякаш някакъв ангел, бдящ над мен, се опитваше да ми каже, че кучетата са част от съдбата ми, стига най-после да се вслушам.

Една вечер към края на месеца реших да повдигна въпроса:

— Постоянно казваме, че сме твърде заети, за да включим и куче в живота си, но се боя, че ще станем на деветдесет и все още ще бъдем твърде заети. Може би трябва просто да го направим, заети или не, и да се постараем да се получи.

Никога не сме имали деца. Откакто с Герда започнахме да работим заедно през 1974, сме били заедно всеки ден, по цял ден, в продължение на двадесет и четири години. За тридесет и две години брак сме се разделяли само два пъти. Бяхме сплотен екип и се плашехме от появата на нов член на семейството. А знаехме, че кучето, също като дете, ще бъде член на семейството.

В края на вечерята вече се бяхме разбрали. Не бяхме готови за куче, но щяхме да станем.

През септември се обадих на Джуди и й казах следващия път, когато търсят дом на някое освободено куче, да знаят, че ние ще му го дадем.

А тя ме попита:

— Какво куче искате — кротко и улегнало или динамично?

Динамично ми прозвуча по-добре, но тъй като очевидно не бях толкова добре запознат с кучешката терминология, колкото си мислех, реших, че е по-добре да питам.

— Лабрадорите са динамични — обясни Джуди. — Те кипят от енергия и винаги искат да правят нещо. Златистите ретривъри обаче са игриви и енергични, когато са в настроение, но обичат също така да си лежат, да наблюдават, да се гушкат или да дремят. Златистият ретривър е кротко куче.

Винаги съм се възхищавал на златистите ретривъри заради красивата им козина, комично нежно благородните им физиономии и милия им темперамент. Аз бях на петдесет и три години и макар да правех редовни физически упражнения и талията ми да не надвишаваше седемдесет и пет сантиметра, неуморимата Американска асоциация на пенсионерите вече ме тормозеше всеки месец с електронните си писма, настоявайки да спра да отричам очевидното, да приема факта, че съм смъртен, и да се присъединя към тях, за да се възползвам от всички отстъпки за възрастни граждани, анализи на лепила за зъбни протези и възможности за планиране на погребение, които те с радост биха ми предоставили. Реших, че кроткото куче е точно това, което ми трябва — може би единственото, с което бих могъл да се справя.

Джуди каза, че в момента имат няколко златисти ретривъра, напускащи програмата. Лесно щяха да ми намерят. Тя излизаше в двуседмичен отпуск и се уговорихме, когато се върне, да доведе кучето в къщата ни в Нюпорт, вместо в основното ни жилище.

Бяхме купили къщата на плажа, като стимул да си почиваме през уикендите. Бяхме се превърнали в работохолици, залепнали за катранената яма на домашните си кабинети по седем дни в седмицата. Суматохата покрай приготвянето на багажа и пътуването дори до съвсем близко място, като например Санта Барбара, беше започнала да ни дотежава въпреки ползата от почивката, а когато си бяхме у дома, не можехме да устоим на притеглянето на купчината работа.

Плажът предлагаше съвсем различна среда от тази, в която живеехме, макар да стигахме дотам за по-малко от половин час. Ако занасяхме дрехи и лични вещи във втората си къща, за да не се налага да приготвяме багаж, и ако не вземахме работа със себе си, щяхме да успеем да се измъкнем от мелницата. От петък следобед до неделя вечер щяхме да разпускаме край водата, а после да се връщаме отпочинали в къщата си на хълма.

Поне така го бяхме намислили.

Къщата се намираше на нос Балбоа, имаше си кей и пристан в Нюпорт, беше проектирана от превъзходен архитект — Пол Уилямс, и беше построена през 1936 година. Ние я ремонтирахме, върнахме я към корените й в стил ар деко, обзаведохме я и започнахме с нетърпение да чакаме петдесетчасовите работни седмици.

Всичките ни приятели и роднини, които бяха отсядали там, до един наричаха къщата вълшебна и казваха, че тя е най-спокойното място, на което някога са били. За шестте години, откакто я имахме, двамата с Герда успяхме да преспим там едва тридесет нощи. Вито и Лин, братът и снахата на Герда, които идваха чак от Мичиган, бяха прекарали в нея повече време от нас.

Толкова време бяхме живели в синхрон с въртенето на работната мелница, че бяхме развили трайна привързаност към миризмата на влажен гранит, тихия грохот на воденичния камък и към гъделичкането, докато нежно ни жулеше. Щастлив съм, че съм омагьосан от езика и намирам смисъл в работата си.

По онова време, малко преди деня, в който очаквахме Трикси, къщата на брега все още беше достатъчно нова за нас и ние вярвахме, че ще прекарваме мързеливи уикенди в павилиона на кея, ще отпиваме вино и лениво ще прелистваме брошурите на пенсионерската асоциация за ползите от фибрите и рисковете от шофирането с повече от тридесет километра в час.

Вече бях написал няколко книги, в които кучета играеха главни или второстепенни роли — от „Стражи“ до „Драконови сълзи“, и приятелите ни знаеха колко много искаме куче. Знаеха също, че двамата с Герда отдавна сме свикнали да бъдем семейство от двама души и някои предполагаха, че ще ни бъде трудно да свикнем да споделяме другия с кучето.

Сутринта в деня, когато трябваше да доведат Трикси, посетих строежа на новата ни къща. Строителят, Майк Мартин, ни беше приятел и ни стана почти брат по време на този дълъг проект. Майк беше над метър и осемдесет и изглеждаше още по-висок заради външния си вид — едър и силен, добронамерен и учтив, винаги готов да се засмее, петдесетгодишен, но вече с бяла коса, и винаги се обличаше с бели маратонки, джинси и хавайска риза. Беше харизматична, но скромна личност — комбинация, която съм срещал едва няколко пъти през целия си живот, и много държеше на приятелите си. Когато излязохме от фургона, за да огледаме проблема, заради който бях отишъл там, Майк загрижено ми каза:

— Знаеш ли, ако имаш куче, каквото и да е куче, дори да е от тези на ККН, нещата няма да бъдат толкова подредени, колкото ги обичаш. Това ще те влудява.

Сред приятелите си двамата с Герда имаме слава на необичайно подредени хора. Никога не съм го разбирал, защото никой от тях не е немарлив или разхвърлян в сравнение с нас. Майк и съпругата му имаха две кучета, но при все това поддържаха безупречен дом. Като майстор на уникални автомобили с форсирани двигатели, той беше маниак на тема детайли, което се вижда във всяка педя от къщата, която ни построи. Но ето че именно той с обичайната си загриженост ме предупреждаваше, че каквото и куче да си вземем, то ще създава достатъчно хаос, за да ме докара до ръба на психическия срив.

Вярно, че ние сгъваме чорапите си, вместо да ги свиваме на топка, че гладим бельото си, че от години не съм обувал джинси без ръб, че преди вечерно парти измервам с рулетка разстоянието между местата, както и между всички елементи на масата, че Герда би предпочела да я потопят в мед и да я оставят върху мравуняк, отколкото да си легне, докато в мивката има дори само една мръсна лъжица, че ако някой гостенин открие петънце от вода върху чашата си за вино, ще бъдем не по-малко потресени, отколкото ако намери труп в контейнера ни за боклук. Но това не значи, че сме маниаци. Не, ние просто сме загрижени.

— Това куче е много добре възпитано и е свикнало да живее в къща — казах аз в отговор на изразената от Майк тревога, че сме твърде подредени чистофайници, за да понесем един златист ретривър.

— Не говоря за това.

— Знаем, че се скубе. Всяка сутрин ще го решим.

— Нямам предвид космите.

— Всеки четвъртък ще го водим да го къпят и прочие, така че никога няма да ми се наложи лично да му изстисквам аналните жлези.

— И това нямах предвид, макар че обикновено се сещам за анални жлези, като мисля за теб.

— Уволнен си.

— Бих се притеснил, само че кой друг би се хванал да работи за теб?

— Може би някой, който и друг път е строил къща.

Преди да поеме продължилия десет години ангажимент по планирането и строежа на нашата къща, включително четирите години работа с трима архитекти, преди третият най-после да направи това, което искахме, Майк беше зидар и майстор на плувни басейни. Нашата къща беше първата, която построи, а двамата архитекти, чиито проекти не одобрихме, постоянно се опитваха да го уволнят, което беше и една от причините двамата с Герда да разкараме тях.

С годините сме се убедили, че най-важното качество, което човек може да притежава, е характерът. Ако някой има честен характер, което задължително включва чувство за достойнство и дълг, както и високи лични стандарти, той няма да те подведе. Опитът е от значение, но опитният строител без характер е скрит капак под краката ти, който всеки момент може да се отвори. Когато попитахме Майк дали би се наел с толкова сложен проект, той без колебание каза „да“ и ние го наехме с пълна увереност. И нито веднъж не съжалихме за това.

И ето че сега, сутринта в деня на пристигането на Трикси, с топлата насмешливост, която бележи отношенията с повечето ни приятели, Майк обясни:

— Имам предвид, че дните ви вече няма да бъдат така организирани, както сте свикнали, и че вече няма да можете да използвате толкова ефективно времето си. Ще разберете какво е да бъдеш нормален човек, след толкова години ненормалност.

— Намирам себе си за приятно ненормален — отвърнах аз.

— Да де.

— Кучето няма да внесе в живота ни и една десета от хаоса, който ти си донесъл — предрекох аз, — ще се къпе веднъж седмично, така че и ще мирише по-хубаво от теб.

— Ето пак — рече той. — Пак ме подсети за анални жлези.