Дийн Кунц
Голям малък живот (17) (Спомени за едно радостно куче)

17. Кучетата и смъртта

Когато умре някой обичан герой от мой роман, аз трябва да пиша за смъртта му със същата емоция и почит, които бих вложил в надгробно слово за истински човек. Всички пристъпваме в тази тъмнина, която е тъмнината на Бога, върховното смирение на нашата горделива раса. Затова и смъртта е свещена тема, караща ме да осмисля познанието, с което съм роден, независимо дали пиша за кончината на измислен образ, реален човек или куче.

Днешната теория твърди, че кучетата не съзнават, че ще умрат. Но теорията не заслужава уважение, когато противоречи на интуицията и здравия разум, които са вродени за ума и фундаментални за трезвата мисъл.

Може да се утешаваме с представата, че кучетата не съзнават, че са смъртни, защото така ги освобождаваме от фундаменталния страх, с който всички ние сме принудени да живеем. Но това е лъжлива утеха, както добре знае всеки, който е обичал и е бил обичан от куче и не се е отказал от здравия си разум.

Нещо по-лошо: вярвайки в това, ние ограбваме кучетата от трогателния стоицизъм, който им придава извънмерно достойнство. Който има куче, е свидетел на начина, по който без оплакване приемат страданието, на светлото им желание да изживеят максимално пълноценно живота си въпреки ограниченията на възрастта и болестите, на спокойното им съзнание за наближаващия край, когато настъпят последните им часове. Кучетата приемат смъртта с благост, на която се надявам един ден и аз да бъда способен.

Ние живеем сред смъртта. Тя е навсякъде около нас и чака вътре в нас. Въпреки това съвременните мъже и жени — нямам предвид хората от нашата епоха, а онези, които възприемат съвременните предразсъдъци — живеят така, сякаш смъртта не е част от живота, а само финал. Те боготворят младостта, живеят за мига, във времето и заради времето, неспособни да си представят каквото и да било извън времето. Тези хора не толкова отричат смъртта, колкото потискат съзнанието за близката си връзка с нея. Отреждат на смъртта място в мислите си, подобно на заеманото от приятел от детството им, когото не са виждали от двадесет години — знаят, че той е някъде там, в родния им град, на хиляди километри от тях, но в момента няма значение.

Можем да извлечем урок, който ще промени живота ни, стига само да помислим какво знаят кучетата за смъртта и как я приемат.

Интуиция + здрав разум = кучешка мъдрост

Твърдение първо: Кучетата знаят. Кучетата знаят, че са смъртни.

Твърдение второ: Интуитивно кучетата знаят повече за смъртта от простия факт, че тя съществува.

Един наш съсед чул врява в задния си двор и излязъл, за да види пума, дошла от каньона и прескочила оградата. Огромната котка, един от най-свирепите хищници, рядко срещан по тия места, гонела семейното куче.

Кучето — нека го наречем Уинслоу — бягало през двора, през градината, около басейна, скачало и се мятало от едно предполагаемо убежище към друго. За щастие на Уинслоу и стопанина му пумата се оставила да бъде прогонена със силен шум и импровизирано оръжие. Наистина „за щастие“, защото можеше и да реши да хапне „Биг Мак“ вместо малък бургер, иначе казано да убие човека със същата лекота, с която можела да излапа Уинслоу, възлизащ на една трета от нейните размери.

Ако кучетата нямат понятие, че са смъртни, ако не знаят, че умират, защо Уинслоу е бягал така отчаяно в стремежа си да избегне пумата? Тя може би е искала само да си поиграят.

Можем да кажем, че инстинктът е накарал Уинслоу да си плюе на петите.

Инстинктът е вроден модел на действие или склонност към действие, естествен, генетично програмиран импулс. Примери за това са и миграцията на птиците за зимата, и мрежите, които плетат паяците.

Интуицията е по-висша форма на познание от инстинкта. Тя е пряко възприятие за истината или факта, независимо от всякакви разсъждения, познание, което не се извлича от опита и не се ограничава от него — като например това, че цялото е по-голямо от частта, че две неща, всяко от които е равно на трето, са равни и помежду си и прочие. Интуицията включва също така представите за пространство и пространствени отношения, както и съзнание за време.

Въпреки че инстинктът съществува у всички същества от човека до китовете и полските мишки, той е качество, присъщо на практика на безмозъчните животни като мравките и златните рибки, непритежаващи интуиция. Здравият разум ни подсказва, че кучето прилича повече на човек, отколкото на мравка.

Но дори само инстинктът да е заповядвал на Уинслоу да бяга от пумата, дали той му е казвал просто да бяга, или е бил по-конкретен: да бяга, защото иначе ще бъде изяден?

Може би ще отвърнете, че няма значение, защото и в двата случая предприетото действие би било едно и също. Но ако Уинслоу знае, че ще бъде изяден, той несъмнено знае и че е смъртен. Ето защо, ако човек настоява, че кучетата не съзнават своята смъртност, той трябва да приеме, че само инстинктът е достатъчен да накара Уинслоу да бяга, макар да не знае защо се налага да се отдалечи от пумата.

Ще има обаче и много случаи, когато Уинслоу или друг негов събрат ще вижда как нечие домашно куче или котка бива нападнато и убито, ако не от рядко срещаната пума, то от койоти, които са далеч по-многобройни из тези каньони.

Затова следващият ми въпрос е: След като Уинслоу е виждал койот да изяжда Фидо или Пухла, дали в крайна сметка осъзнава, че без малко е щяло да му се случи същото и в онзи ден с пумата? Дали сега вече разбира собствената си податливост на смъртта?

Ако искаме да бъдем последователни и да подкрепяме днешната теория, би трябвало да отговорим отрицателно. Ако беше толкова лесно кучето да разбере, че е смъртно, всички кучета щяха да бъдат благоразумни до смърт.

Добре. След като Уинслоу е виждал как изяждат Фидо, ако не може да достигне до идеята за смъртта, какво тогава е станало според него с нещастното куче? Дали си мисли, че сега Фидо живее вътре в койота или че двете животни са се слели в едно?

Може би някои ще отговорят, че Уинслоу нищо не мисли, че мозъкът му не е нито достатъчно голям, нито притежава необходимите връзки, за да му позволи да размишлява над тези въпроси. Фидо е бил там. Сега го няма. Това не значи нищо за Уинслоу, който просто си продължава по пътя.

Не вярвам, че някой, който е имал обичано куче, може да продължи да защитава тази теория. Онези, които си мислят, че Уинслоу никога няма да се замисли за съдбата на Фидо, може и да работят с кучета в лабораторията си, но със сигурност нямат свое си куче.

Когато кучето е ваш приятел, а не обект на научен интерес в лабораторията, или просто домашен любимец, когато той е част от семейството и го наблюдавате със същата обич, с която бихте наблюдавали детето си, научавате, че по-умните породи, пък може би и всички породи в различна степен, притежават по-голям интелект, отколкото им се признава. Те са не само умни, но и безкрайно любознателни, по-любознателни от някои от хората, говорещи с такъв авторитет за тях. И ако насърчаваме любознателността им, те ще ни удивят със способността си да се учат.

Преди тридесет и пет години Бони Бъргин разбира, че кучетата могат да служат не само като очи за слепите. Тя създава концепцията за кучетата помощници на хора с най-различни затруднения и я прилага в „Кучета компаньони за независимост“. По-късно създава Института за кучета помощници, превърнал се в Университета за изучаване на кучетата „Бъргин“.

Неотдавна тя ми каза: „Когато тръгнах по този път преди толкова години, не вярвах, че един ден ще заявя, че кучетата могат да се научат на всичко!“.

Тя ги учи да разпознават миризмата на вредители по лозята толкова рано, че реколтата да може да бъде спасена и да се налага премахването само на първите пострадали растения. Употребата на пестициди вече не е толкова наложителна, както преди. Учи ги да подушват раковите клетки в пациенти на етап, когато са все още неоткриваеми за обичайните медицински изследвания. Изследванията в тази насока все още продължават.

„Но е вярно — подчертано каза Бони. — С търпение и подходящи техники, с награди и уважение към тях, тези кучета наистина могат да бъдат научени на всичко. И колкото повече учат, толкова повече могат да учат.“

Вече над двадесет години съм свидетел на кучешкия интелект в действие както в ККН, така и на други места. Затова изпитвам непоносимост към филми, в които кучето се представя като глупаво, смахнато, непохватно същество, сеещо хаос. Почти винаги проблемът не е в кучето, а в стопаните, които не могат или не си правят труда да го научат така, както биха учили дете. Отдавна трябваше да направят филм за глупави, смахнати, непохватни човешки същества, сеещи хаос, които мъдрото, многострадално куче продължава да обича въпреки идиотизма им.

Кучетата знаят.

Майк Мартин, нашият приятел и строителен предприемач, който каза, че обикновено, като си помисли за мен, се сеща за анални жлези, почина внезапно от масивен инфаркт, преди новата ни къща да бъде завършена. Беше само на петдесет и пет години.

Тъкмо бяхме станали сутринта, когато съпругата му Еди се обади по телефона и каза на Герда, че Майк е постъпил по спешност в болницата, очевидно с инфаркт. Той беше такъв едър, здрав, силен човек, и в същото време толкова мек и спокоен, че решихме, че несъмнено е ставало дума за дребен сърдечен проблем. Двамата с Еди живееха на няколко преки от най-добрата болница в района и ние се радвахме, че той бързо се е озовал в ръцете на най-опитни лекари.

Нито аз, нито Герда си бяхме взели душ, но тъй като се събуждам забележително рошав, с вид, достоен за Кристофър Лойд в ролята си на доктора от „Завръщане в бъдещето“, Герда ме накара да вляза в банята, докато тя отиде при Еди в болницата. След това щяхме да се сменим.

Докато се изкъпя, още преди да съм се облякъл, Герда се обади и потресена от мъка, през сълзи каза: „Късно е, той си отиде“.

Обадих се на Линда да й предам ужасната новина, оставих Трикси в кабинета й и подкарах към болницата в ситния дъжд.

Майк беше уважаван и харесван от толкова много хора, че макар да беше починал, мнозина искаха да дойдат в болницата и да го видят за последно, понеже нямаше да има траурна служба. Няколко седмици по-късно на помена му се стекоха стотици хора. Аз изнесох надгробно слово и действах като водещ на службата — представях другите, които искаха да говорят. Да запазя самообладание през цялото време беше едно от най-трудните неща, които съм правил в живота си. Бог ми помогна да издържа повече от час, макар че в самия край се предадох.

Сутринта, когато Майк почина, ние останахме в болницата с Еди, сина й Ерик, когото Майк беше отгледал от малък, брата на Майк, Джеф, и неговата съпруга, за да им помагаме с посрещането на хората, изразили твърдо желание да дойдат.

Двамата с Герда също постояхме няколко минути при покойника и се радвам, че го направихме. Пред лицето на мъртвия, неразкрасено от ръката на погребалния агент, виждаш разтърсващото достойнство на смъртта, преходността на всички неща, за да се изпълниш с безкрайно смирение. Виждаш също истината и надеждата на живота, изразени най-добре от Т. С. Елиът в първия и последния стих на „Ийст Коукър“ от „Четири квартета“: „В моето начало е и краят мой… В моя край е моето начало“. Роден съм, за да умра, но вярвам, че умирам, за да живея отново.

Следобедът и до късно вечерта в къщата им при Еди се събраха много от приятелите на Майк, синът му Джеф и близки на семейството. Всички занесохме много храна не само поради практичното съображение, че опечалените също трябва да ядат, но и защото такива събирания се състоят от две части скръб, две части съболезнования и една част благодарност, че сме сред живите, най-добре изразявана с обилната храна.

Когато се прибрахме у дома тази вечер, Трикси не ни посрещна по обичайния си лудешки начин. Нямаше гърчене от радост, нямаше щастливо пръхтене. Помаха с опашка, но умерено. Нямаше търпение да се гушне, както винаги, но някак по-кротко.

Вече споменах, че предпочиташе да спи в кучешкото легло, но запазих за тук факта, че към седмия и осмия месец от живота си с нас тя реши, че нашето легло все пак е за предпочитане. Спеше в края на матрака и толкова тихо, че на практика не я усещахме. В края на тези два месеца отново размисли, върна се в нейното си легло и повече не е идвала в нашето, освен в онази нощ с бурята и още две нощи, една от които беше след смъртта на Майк.

Несъмнено кучетата разбират настроението ни от хиляди знаци, които самите ние не усещаме. Може да се каже, че проявяват свръхсетивни способности. Унилото поведение на Трикси онази вечер може би просто е означавало, че е доловила мъката и сериозността ни. Но аз мисля, че кучетата знаят.

Прекарах голяма част от следващия ден с Еди и Ерик. Отидохме в погребалната агенция, за да уговорим кремацията. Срещнахме се и с моя адвокат, защото те в момента нямаха такъв, за да обсъдим някои правни въпроси около недвижимото имущество, което правителството в своето състрадание иска да види уредени, още преди скърбящите да могат да мислят ясно. Поговорихме и за някои други проблеми, които трябваше да се решат. Всичко това се усложняваше от ужасното време — валеше толкова проливно, сякаш идеше краят на света. На всичкото отгоре небето беше почерняло от бурята и ограбило всички цветове и измерения на деня, за да смаже бездруго унилия ни дух.

След като върнах Еди и Ерик до тях, докато карах сам към Харбър Ридж, се замислих какво ли би било да се прибера у дома, ако Герда завинаги си е отишла. И сега, докато описвам тези спомени, неизбежно ме обзема същият ужас. Ние живеем под един покрив вече двойно по-дълго, отколкото сме живели един без друг преди сватбата си. Светът ми се струваше безсмислен, преди да се съберем, и не виждам какъв смисъл ще откривам в него, ако ми се наложи да живея без нея. Има моменти — и през последните години те зачестяват — когато светът като че ли се срива в стотици видове лудост и смисленият живот, който сме създали един за друг, става още по-ценен, понеже изглежда нещо все по-рядко срещано в тази ера на неверие, недоволство и ирационалност. Не съм засегнат от солипсизма — странното убеждение, че само аз съм истински — но ако Герда си отиде преди мен, тя може да се окаже последното истинско нещо, и тогава аз и целият свят около мен ще останем без цвят и измерение.

Тази вечер, докато дъждът блъскаше по прозорците, вечерята за двама с бутилка вино и свещи беше по-голяма утеха от всички царски богатства и власт. Трикси лежеше върху краката ми под масата, също така кротка, а след това за трети и последен път заспа в края на леглото ни.

Три дни по-късно, под синьото небе, отидохме на строежа на къщата, за да се срещнем с неколцина майстори и изпълнители, които отдавна работеха по проекта, и да решим как ще довършим оставащата работа — няколко прости елементи от интериора, настилките по двора и озеленяването. Години наред офисът на Майк се бе помещавал във фургон, но преди време той го премести в една от стаите на помощната постройка в дъното на имота. Трябваше да почистим бюрото му и да отделим личните му неща от документите, свързани с къщата, но днес не беше моментът да се захващаме с тази потискаща задача.

Трябваше да се срещнем с всички заинтересувани страни пред помощната постройка и заедно да обиколим къщата отвън, като съставим списък с оставащите задачи. Тъй като оградата и портите бяха монтирани, можехме да пуснем Трикси от повода, за да се радва на тревата под сенките на калифорнийските дъбове и палми. Когато всички се събрахме, нея я нямаше. Тя нямаше навика да се отдалечава и ние се притеснихме.

Някой каза, че преди малко я видял около вратата на постройката. Отидох да я потърся и я намерих в офиса на Майк, застанала пред стола му.

Спомняйки си този момент, лесно мога да се увлека в разсъждения за нейните мисли и чувства, така че по-добре изобщо да не се опитвам да си ги представям. Тя беше просто куче и стоеше там, където често намирахме Майк да говори по телефона, да преговаря с доставчици и да издирва закъснели, но спешно необходими поръчки. По някаква причина беше решила да отиде там. Човек би могъл логично да предположи, че е очаквала да намери Майк, който винаги я чешеше по гърдичките или зад ушите.

Наблюдавах я как стои там и си мислех, че я задържа нещо повече от очакването на обичайните ласки, защото остана още минута или две. Логичното предположение би било, че я задържаха спомените за Майк. Но пък това би значело, че разбира тъжния контекст, и наистина сериозното й настроение сякаш потвърждаваше, че е точно така. Накрая се обърна към мен и аз казах: „Да вървим, Дребосъчке“.

Тя се поколеба, огледа стаята още веднъж, и седна при мен с отметната назад глава и повдигнати уши само в основата на тила. Голдъните не могат да повдигнат повече провисналите си уши, но това ги прави още по-сладки. Коленичих на едно коляно и масажирах лицето й с върховете на пръстите си, а после и с кокалчетата — удоволствие, което отстъпваше място само на храната. Обикновено затваряше очи, за да му се наслади, но сега продължи да ме гледа в очите. Когато свърших с масажа, тя излезе навън от офиса, от постройката, към светлината.

Кучетата знаят.

Един ден, преди да осиновим Трикси, на слизане по задните стълби чух жален плач, който отначало ми напомни страдащо малко дете. Звучеше така, сякаш идва от дневната или гостната, но скоро открих източника му навън. Съседите ни имаха два аляски маламута и единият от тях седеше на оградената алея край къщата им и виеше отчаяно. Виковете му бяха най-тъжното нещо, което съм чувал някога от животно, но не се виждаше никакво нараняване или признак на заболяване.

Съседите често пускаха едното или двете кучета в къщата си и не се отнасяха пренебрежително към тях. Ако си бяха у дома, щяха да чуят стоновете му и да проверят какво става.

Влязох вътре, за да питам Герда дали има мобилен номер на съседите. Воят се чуваше дори в кабинета, който се намираше от другата страна на къщата. Герда обаче знаеше, че не е нужно. Малко по-рано бе срещнала съседите на улицата и разбрала, че отиват към ветеринаря, защото едното от кучетата им бързо се влошавало и те искали да го приспят, за да му спестят страданието.

Другият маламут често беше оставал сам на алеята, без да вие. Сега обаче плачеше от скръб, защото знаеше, че приятелят му няма да се върне. Плака три часа. Замълча за известно време, после по мръкване отново зави. В продължение на повече от месец това тъжно куче плачеше по два-три пъти на ден, по час или по-дълго. Никога преди и след това не съм чувал такива печални, безнадеждни викове. Нищо не можеше да го утеши.

Значи кучетата скърбят.

Всички сме чели истории за кучета в хосписи, които изведнъж започват да обсипват с ласки пациент, който макар да не изглежда по-зле отпреди, умира още същия ден.

Значи кучетата утешават.

През 1858 година овчар, известен като Стария Джок, бил погребан в двора на абатство Грейфреърс в Единбург, Шотландия. На следващата сутрин открили неговия скай териер Боби да спи на гроба му. Независимо от времето, Боби продължил да бди там всеки ден повече от четиринадесет години. Хора от цял свят ходели да видят вярното куче, а днес в Единбург има негов паметник. Църковните власти позволили Боби да бъде погребан до Стария Джок.

Значи кучетата скърбят не само за непосредствената загуба, но и с трайния спомен за нея.

През 79 г. н.е. изригнал вулканът Везувий, който разрушил Помпей и го погребал под вулканична пепел. Векове по-късно археолозите открили куче, Делта, на чийто нашийник било описано, че е спасявал три пъти живота на младия си стопанин. Сега тялото му закривало тялото на детето, което явно се опитал да спаси от ужаса на вулкана.

Ако кучетата не бяха способни да възприемат идеята за смъртта, нямаше да правят опити да ни спасят от нея. Но ако разбират, че ние сме смъртни, несъмнено знаят същото и за себе си.

Скептиците си имат причина да отричат, че кучетата осъзнават смъртността си. Подобно съзнание, също като точния усет за времето и неговата роля в живота ни, означава по-висш ред на мислене от елементарния инстинкт, представляващ само програмирани модели. Но тъй като кучетата остро съзнават смъртта, преди да станат нейни свидетели, това понятие не е заучено. То е вродено в съзнанието им, а такова познание ние наричаме интуиция.

В продължение на повече от век и половина елитни интелектуалци ни налагат теории, с които се опитват да ни убедят да забравим вроденото си познание и да отречем съществуването на интуицията. Те се отнасят враждебно към нея, но не защото благодарение на интуицията знаем, че сме смъртни, или защото с интуицията си разбираме основната последователност на времето от миналото към настоящето и бъдещето, или пък защото интуитивно знаем, че цялото е по-голямо от която и да е негова част.

Враждебни са към интуицията, защото както показва хилядолетната цивилизация, ние се раждаме с дао, с кодекс за добродетелно поведение, с усет за добро и лошо, който интуитивно възприемаме. Това дао, което всички споделяме, е основата на всяка голяма религия, както и на всяка велика култура, някога давала на хората си продължителни периоди на мир и стабилност със законите си, а също и на всеки рационален хуманитарен импулс и проект. Ако осъзнаваме съществуването на това дао, не можем да вярваме, че животът е безсмислен, нито да се поддадем на нихилизъм или студен материализъм. Признавайки това дао, ние можем спокойно да приемем и съществуването на душата и да не се съгласим с онези интелектуалци от съвременната епоха, обявили непримирима война на цялата човешка история преди тях.

Признавайки, че кучетата осъзнават собствената си и нашата смъртност, ние признаваме и тяхната интуиция. От гледна точка на скептиците това е опасно, защото ни вдъхновява да гледаме на кучетата си с голямо просветление, за да видим, че те също, благодарение на интуицията си, имат дао.

Виждали сме кучета, смазани от чувство на вина, след като са направили вестника на конфети или са изгризали чехъл, за който вече са били предупредени. Виждали сме засрамени кучета, като например Трикси, която се влачеше по корем и заби нос в ъгъла, след като се беше изпишкала на килима, макар вината да беше моя. Виждали сме кучета, които се усмихват или издуват от гордост, когато изпълнят задачата, за която са били обучени, а това си е заслужена гордост. Когато кучетата рискуват собствения си живот, за да спасят някого от нас, те разкриват вроденото си познание, изразено от свети Йоан: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“.^[1]

Ако са успели да ни разубедят да вярваме на интуицията си и на вроденото си познание за добро и лошо, можем да се събудим от транса на нихилизма и да открием, че животът все пак има смисъл. Щом кучетата ни имат дао, то и ние би трябвало да имаме, защото кучетата не биха ни обичали толкова много, ако бяхме просто машини от месо без принципи и цели. И кучетата, като хората, невинаги преценяват добре характера, но не може да грешат за всички ни.

Повечето от нас никога няма да се научат да живеят с толкова радост, с колкото едно куче изпълва всеки миг от деня си. Но ако разберем, че споделяме едно дао, ще видим, че кучето живее по-близо до този кодекс от нас самите, и начинът да постигнем по-голяма радост ще ни стане пределно ясен. Вярност, безусловна любов, мигновена прошка, скромно усещане за собственото си място в схемата на нещата, чувство на почуда — тези и други добродетели на кучето са породени от неговата невинност. Първата стъпка към по-голямата радост е да спрем да бягаме от невинността, да се отдръпнем от цинизма и нихилизма и отново да прегърнем истината, че животът е мистериозен и всеки ден ни предлага чудеса, над които да се замислим.

Кучетата знаят.