Дийн Кунц
Голям малък живот (9) (Спомени за едно радостно куче)

9. Това е моето място

Два месеца изминаха в буря от топки за тенис, които Трикси ми носеше, докато един от двама ни капнеше от умора.

Блясъкът и просветването на златната й козина на слънцето, скоростта, с която гонеше плячката си, точността на всеки скок, с който улавяше летящото във въздуха съкровище, приземяването на предни лапи, последвано от светкавично обръщане в мига, в който задните докоснеха земята… Тя не беше просто грациозна във физически смисъл. Колкото повече я наблюдавах, толкова повече виждах в нея въплъщение на най-висшата грация и благодат, в която виждаме Божията ръка и съзираме истината, че красотата на този свят е дар, крепящ сърцето и разкриващ истината за милостта.

Всеки път, когато се върнехме от разходка или игра, бършехме краката й с влажна кърпа, за да не внасяме мръсотия вкъщи. Някои кучета са чувствителни по отношение на лапите си, но Трикси ни позволяваше да правим с нейните каквото пожелаем.

След игра с тенис топка обаче ни трябваха две кърпи — не само за лапите, но и за целите й крака, чак до горните стави, за да махнем петната от трева, които бяха толкова много, че козината й изглеждаше яркозелена. Докато гонеше топката, ако не успееше да я улови във въздуха, се хвърляше драматично след нея в тревата. Когато й показвах зелените петна по кърпата, с която съм я избърсал, тя ги подушваше и се ухилваше, сякаш си спомняше буйната игра.

Когато прекарвахме по няколко дни в къщата на плажа, където нямаше достатъчно голяма морава или парк за гонене на топка, играехме на втората й най-любима игра „намери топката“. Казвах й да седне и да стои на място в някоя стая, а после отивах в друга и скривах топката под някоя възглавничка, фотьойл, зад саксия или на някое по-хитро място, като например високо над главата й, между прозореца и пердето. После извиквах: „Трикси, търси!“ и тя дотичваше в стаята, снишила глава и с потрепващ нос, следвайки миризмата на зеления мъх и гумата.

Винаги я намираше, дори когато я скривах в една стая, а я виках от друга — номер, който тя схвана по-бързо, отколкото очаквах. А втория път, когато скрих топката в същата стая, тя отиде право на мястото, на което я бе намерила първия път, за да се увери, че съм си направил труда да измисля ново укритие.

Нос Балбоа предлагаше четири и половина километрова алея между брега и къщите. Двамата с Герда често се разхождахме по нея с Трикси. Минувачи със или без кучета, младежи с ролери, стрелкащи се с бясна скорост между хората, сърфисти, носещи дъските си към вълните, индийка с шарено сари, котка, задрямала върху стълба на портата, чайки, крещящи като изгубени души… по време на разходките ни Трикси често ги поглеждаше с жив интерес, сякаш казваше: „Видя ли това? Не беше ли изумително?“.

Тя ме вдъхновяваше да гледам нещата в различна перспектива, правеше познатото ново и интересно, някак си споделяше с мен удивлението си от невероятната красота на света и пробуждаше у мен съзнанието за мистерията, вплетена в тъканта на всичко, което възприемаме с петте си сетива, но познаваме само със сърцето си. Това може би е главната мисия на кучетата — да възкресят почудата в нас и да ни помогнат да я поддържаме, да ни научат да вярваме на интуицията си, както те вярват на тяхната, и да ни покажат, че онова, което познаваме интуитивно, може да бъде също толкова истинско, колкото онова, което познаваме, благодарение на материалния си опит.

Първото ни пребиваване в къщата на плажа с Трикси съвпадна с четиридневния уикенд около Деня на благодарността. В неделя вечерта се върнахме в къщата на хълма, където ни очакваше покъртителна емоция, благодарение на златното ни момиче.

Винаги, когато се прибирахме отнякъде с Трикси и някакъв багаж, я пускахме да влезе през вратата, свързваща къщата с гаража, включвахме лампата във фоайето и й казвахме да ни изчака. След минута или две, натоварени с пликове от магазина или с поща, ние също влизахме вътре и неизменно я откривахме търпеливо да ни чака.

Когато се прибрахме онази неделя след Деня на благодарността, направихме същото, но щом влязохме в къщата с ръце, пълни с пране и остатъци от празничната трапеза, Трикси не беше във фоайето. Останалата част от къщата беше тъмна. Повиках я по име, но тя не се появи нито от дневната, нито от хола, нито от трапезарията.

От фоайето тръгваше широка стълба към открития коридор на втория етаж. Точно срещу стълбата се намираше двойната врата на спалнята, полуотворена, както я бяхме оставили.

Трикси изскочи от тъмната спалня, където стояха повечето й играчки, понесла между зъбите едно гумено пате. Спусна се превъзбудено по стълбите и пискайки с патето в уста, направи няколко кръгчета из фоайето, като по-скоро подскачаше въодушевено, отколкото да тича. Никога не я бяхме виждали толкова щастлива.

Двамата с Герда гледахме представлението с изумление. Отначало се чудехме защо е всичко, но после се сетихме за очевидното обяснение на неспирното й въодушевление. Макар едва на три години и два месеца, нашето момиче беше живяло на шест различни места: два месеца при развъдчика, после година и четири месеца с доброволния си гледач, шест месеца в ККН, през които бе получила обучението си, още шест месеца с Джена — младата жена, на която беше помагала, после отново с гледача си, докато се възстанови от операцията на лакътя, и накрая с нас. Когато отидохме в къщата на плажа за празниците, тя я позна като мястото, на което ни бе срещнала — трябва да я беше познала, защото не се втурна да я разглежда, както винаги правеше на ново място. През всичките четири дни там тя беше очаквала да я предадем на следващите й стопани, да напусне шестия си дом, за да попадне в седмия. Когато я върнахме в къщата на хълма, тя се бе втурнала по стълбите към спалнята, беше намерила леглото си и играчките, точно където си ги е оставила, и беше осъзнала, че все пак няма да я пращаме на поредното ново място.

Тичането, скачането, лудуването, писукането с играчката, цялата веселба беше в чест на осмислянето, че това е все още нейният дом и че ние сме нейното семейство завинаги. Толкова се трогнахме, че веднага коленичихме на пода, за да я доуспокоим. Трикси се приближи с размахана опашка и бясно въртене на дупето. Пусна патето и облиза дланите ни, макар по принцип да не беше куче, което обича да раздава език. Подуши ръцете ни и ни дари с онази златна, лъчезарна усмивка, от която всеки любител на породата изпада в умиление.

Учените и специалистите по поведение на животните са изписали тонове книги с безсмислици за емоциите на кучетата, внушавайки ни, че те не притежават емоции, каквито ние познаваме, както и че проявите ни, които тълкуваме като емоционални, не означават това, което на нас ни се струва в стремежа ни да откриваме родство между човека и кучето. Подобно на много специалисти във всички области, образованието не им помага да надраснат невежеството си, а го задълбочава, защото ги въздига до въображаемо състояние на просветление, а всъщност на догматизъм, в което те вече не са способни да почувстват светлината на интуицията и свирепата яркост на здравия разум. Гледат на света през замъглените прозорци на теорията и идеологията, които скриват действителността. Затова и повечето икономически експерти не виждат приближаването на финансовото бедствие, докато вълната не ги залее, затова и повечето спецове в държавническите дела и военните стратегии могат да бъдат надхитрени от изненадващата атака на врага.

Както добре знае всеки, отворил някога сърцето и ума си за куче, тези същества имат емоции, много подобни на нашите. Поради обърканата си същност и тесногръдия си материализъм, обичайните аргументи срещу тази истина са до един софизми или още по-зле, догматични твърдения на наука, която на практика се превръща в сциентизъм.

Онази вечер, когато се прибрахме в къщата на хълма, Трикси заяви: „Това е моето място“. Тя изразяваше радостта си, че най-после има свое място в света, което няма да изгуби.

Чувството на Трикси за принадлежност продължи да нараства, също като мястото й в сърцата ни. По-късно, в един не толкова значим, но прекрасен момент тя отново потвърди декларацията си по съвсем различен начин.

Бяхме организирали парти в къщата на плажа и всички толкова се забавлявахме, че последните гости си тръгнаха чак в дванайсет и половина през нощта, а чистенето продължи до два. Не се бяхме подготвили да пренощуваме там и трябваше да се върнем в къщата на хълма.

Няма друго куче, което толкова да обича хората, колкото Трикси. Убеден съм, че то беше заложено в природата й, но беше и допълнително развито от ККН, които обучават питомците си да не обръщат внимание на други кучета, докато са на работа. Трикси бе срещала само неколцина души, които не харесваше, и получаваше огромно обожание в замяна. Когато имахме парти, винаги обикаляше между гостите, докато капне от изтощение.

И сега силите й едва стигнаха, за да се качи в багажното отделение на джипа. Обикновено се свиваше на кълбо и задрямваше.

Може би защото си тръгвахме към мястото, което възприемаше като свой дом, този път не искаше да се отдели от нас. Когато седнах зад волана и запалих двигателя, Трикси изскочи от багажника, прегази през задната седалка и се настани в скута на Герда. С тридесетте си килограма и гъстата си златиста козина тя изглеждаше по-голяма от майка си. Сгуши се в Герда, подпря брадичка на прозореца и въздъхна доволно.

„Това е моето място“, ясно казваше тя толкова трогателно, че Герда не се и опита да премести косматата си дъщеря. На път за вкъщи Трикси започна да похърква, замъглявайки прозореца с топлия си дъх, сгушена на сигурно място в любящи ръце.

Кучетата може и да се привързват към дадено място, също като хората, но единственото място, което обичат повече от всички останали, е мястото, на което се намира техният човек. Когато напуснехме къщата на хълма в Харбър Ридж нейният дом щеше да стане мястото, на което я отведохме ние.

Когато грубият строеж на къщата беше готов и прозорците бяха поставени, Трикси обиколи всички стаи, постоянно махайки с опашка. При всяко следващо посещение тя изпитваше видимо удоволствие, докато подскачаше наоколо, сякаш очарована от стила на Франк Лойд Райт, вдъхновил проекта.

След като месеци наред наблюдавахме въодушевлението й, изведнъж осъзнахме кое й харесва най-много. Къщата в Харбър Ридж беше викторианска, с високи прозорци, разположени над главата й. В новата къща прозорците в много от стаите бяха по метър и половина широки и стигаха от пода до тавана. Там, където гледките си струваха, целите стени бяха в прозорци — огромни стъклени повърхности в дървени рамки, благодарение на които външният свят влизаше в дома ни. В Харбър Ридж Трикси можеше да погледне навън само през няколко френски прозореца. На новото място, накъдето и да се обърнеше, виждаше природа и душата й литваше.