Дийн Кунц
Голям малък живот (7) (Спомени за едно радостно куче)

7. Си Ен Ен, Ка Ка Ен, Ти Ви и Ти Кей

Доколкото знам, аз съм единственият писател, който често се появява в класациите за бестселъри, но никога не е правил рекламна обиколка в национален мащаб. Освен това никога не съм пробождал жена си с нож, както направил Норман Мейлър с една от съпругите си, не съм се карал с Опра Уинфри като Джонатан Францен, не съм си измислил история на лошо момче и колоритно минало като Джеймс Фрей. Изобщо, аз съм най-големият кошмар на рекламните агенти и издателствата.

Не обичам рекламата и публичните изяви, с изключение на радиоинтервютата, които харесвам заради енергията и интелигентността на хората от тази медия. Мога да участвам в шестчасово сутрешно предаване разрошен, без да съм се обръснал, с лекета по фланелката, и слушателите пак ще си мислят, че съм се лъснал като Дони Озмънд на път за църквата.

Къби Гринуич — писателят от романа ми „Неумолим“ — изпитва същата неприязън към публичността и я обяснява по-добре от мен: „Продължителното самохвалство изцежда нещо много важно от душата и след такова преживяване ти трябват седмици, за да се възстановиш и да решиш, че някой ден може отново да харесваш себе си“.

Занимавам се с реклама толкова, колкото се налага, за да бъда честен спрямо издателите — като гледам да ги убедя, че не е нужно да е много. През 1998 година все още бях нов в „Бантам Букс“ — бях издал само един роман при тях и им бях подал още един, който чакаше за печат. Когато ме помолиха да участвам в биографичната програма на Си Ен Ен, за да подкрепя излизането на „Улови нощта“, изпуфтях леко, така че всички да разберат колко тежко и непосилно е това бреме за плещите ми, не по-малко травматично от сърдечна операция, но все пак се съгласих.

Когато продуцентът, екипът и водещият на предаването дойдоха в Нюпорт Бийч, за да прекарат два дни с нас, Трикси беше прекарала с нас по-малко от седмица, но вече не можехме да си представим живота без нея.

В деня, преди да се появят, двамата с Герда заведохме Трикси при ветеринарите. Имаше назначен пълен профилактичен преглед и, разбира се, баня и разкрасяване, за да се представи в отлична форма по телевизията.

Тогава още не знаехме, че ветеринарите ще се превърнат в толкова важен елемент от живота ни. Добрите специалисти ти вдъхват сигурност, когато им поверяваш пухкавото си съкровище, водят те спокойно през кризисните моменти, а един ден ти помагат да понесеш и съкрушителната загуба. Ние открихме двама чудесни ветеринари наблизо — Брус Уитакър и Бил Лайл.

Трикси посещаваше кабинета им в продължение на почти девет години, а веднъж седмично ходеше там, за да бъде изкъпана и сресана от Хайди, на която винаги с готовност показваше коремче за поздрав. Често, когато отивахме да си я вземем, я откривахме не отзад при другите чакащи кучета, а да се разхожда свободно отпред при жените, работещи в чакалнята. Няколко години по-късно Хайди сподели, че след баня не затваряла нашето момиче в клетка, защото присъствието й действало успокояващо на другите кучета, нервни заради предстоящата баня.

При първото ни посещение бяхме развеселени от рецепционистката, която каза:

— Доктор Уитакър, Трикси Кунц е тук за записания си час.

Ето че Трикси вече беше Трикси Кунц, официален член ма семейството.

Веселото куче те предизвиква да му измислиш куп прякори. Известно време я наричах Ти Кей, после преминах на Пухкавелка, Дребосъчка, Плюшка, Трикс, Трикстър и прочие.

За интервюто със Си Ен Ен Ти Кей беше супердокарана и пухкава и през цялото време остана достойно невпечатлена от факта, че е станала част от известно семейство.

Седмици преди интервюто продуцентът ми се обади по телефона, за да обсъдим темите на разговор. Всичко вървеше гладко, докато не каза: „Тъй като професията ви предполага заседнал начин на живот, бихме искали да заснемем за цвят как с Герда се отдавате на активни занимания в свободното си време“.

Обясних му, че освен шест години уроци по бални танци, не сме правили нищо „за цвят“. Напротив, стремяхме се всячески да го избягваме в името на удобството и сигурността. Не скачахме с парашути, не се борехме с мечки, не дресирахме змии, не карахме мотори с рогати викингски каски.

Телевизията обаче процъфтява благодарение на цветовете и движението, така че това си беше сериозно затруднение. След дълги размишления предложих екипът да ни съпроводи в „Кучета компаньони за независимост“, във филиала им в Оушънсайд, тъй като организацията заемаше важно място в живота ни и можеше да даде на продуцента колкото цвят иска. А и аз винаги се стремя да популяризирам дейността на ККН, за да се увеличи потокът от дарения. Продуцентът остана леко озадачен. Не можеше да си представи какво интересно ще заснеме покрай няколко кучета помощници и хора в колички. Все пак се съгласи втория ден да отидем заедно до Оушънсайд, но „само за един час“.

После искаше да се върнем в Нюпорт, където двамата с Герда да се разходим по плажа и да правим други неща поне за полуцвят. Можеше например да се изкатеря по някоя палма, да прогоня плъховете от гнездото им горе и дори да хвана един със зъби. Това за плъховете така и не го предложих, но съм убеден, че ако го бях направил, продуцентът щеше да въздъхне в облекчение и да каже: „Да!“.

До този момент опитът ми с медиите беше предимно мрачен. В едно интервю за голям вестник репортерът сам си беше измислил всички цитати, които бе вложил в моята уста. Беше написал, че работя в стая без прозорци, въпреки че имах прозорец метър и половина на два и половина, и съзнателно беше допуснал още четиридесет и шест грешки, само и само да ме изкара по-голям глупак, отколкото съм, а това само по себе си е умряла работа. Никой не може да ме накара да изглеждам по-глупав, отколкото съм си. Все едно художник да се опита да нарисува хипопотам, който да изглежда по̀ хипопотам от истинския. Стига репортерът да ми обърне внимание, аз ще се представя по-нелепо и абсурдно от когото и да било от незапомнени времена, и ще му спестя необходимостта да измисля идиотии, които да ми припише.

Екипът на Си Ен Ен се появи в уреченото време и приятно ни изненада. Продуцентът и всички останали бяха приветливи, загрижени хора, професионалисти и до един притежаваха чувство за хумор, което ни помогна да се почувстваме по-удобно. Водещата Бевърли Шъч беше красива и мила жена, която не изоставаше от шегите на екипа.

Аз съм срамежлив в публичните изяви, но Герда е толкова стеснителна, че може да й се прииска да взриви прожекторите, ако ги насочите към нея. За мен беше изненада, че екипът на предаването успя да я предразположи да участва пълноценно. Години след това с удоволствие гледах отново и отново откъсите, в които се появяваше тя, така прекрасна в онзи топъл септемврийски ден.

Трикси обаче не споделяше колебанията на Герда. Установихме, че тя обожава прожекторите. Изпълняваше всичко, което й се кажеше — ела тук, отиди там, обърни се, седни, усмихни се — все едно се беше обучавала за модел, не за куче помощник. Беше истинска звезда.

Сутринта на втория ден заедно с екипа потеглихме към филиала на „Кучета компаньони за независимост“ в Оушънсайд. Братът на Герда, Вито, и съпругата му, Лин, прекарваха втората си седмица в къщата на плажа и се съгласиха да ни придружат, за да се грижат за Трикси, ако сме заети, когато дойде време за храна или тоалетна.

Джуди, директорът на центъра, разведе екипа и ги покани да заснемат тренировъчна сесия с настоящата група, наближаваща края на своето обучение. Всички от Си Ен Ен бяха толкова впечатлени, че останаха не „само един час“, както беше предвидил продуцентът, а цялата сутрин и ранния следобед. По-късно същата година заснеха специално едночасово предаване за организацията, което пуснаха около коледните празници.

По време на обиколката си стигнахме до отделението, където живееха малките кутрета на възраст между осем и десет седмици, които скоро щяха да бъдат предадени на доброволците за отглеждане. Джуди предложи двамата с Герда да влезем в заграждението за игра, да коленичим и да посрещнем кутретата, които тя щеше да пусне едновременно от клетките. За тези два дни Герда беше изтърпяла повече часове пред камерата, отколкото й се искаше за цял живот, затова се отдръпна и ме остави сам срещу свирепата глутница. Когато кутретата се озоваха на свобода, повечето бяха златисти ретривъри, останалите — лабрадори, те се впуснаха ентусиазирано към мен. Само след миг имах палто от живи кученца.

Застанала до Вито и Лин, Трикси ме гледаше как влизам в заграждението, притисната заинтригувано в телената ограда. Сякаш казваше: „И аз съм живяла тук, татко. Но на теб за какво ти е? Къщата на хълма е много по-хубава“.

После кученцата излетяха в дворчето и се спуснаха към мен. Аз се засмях от удоволствие, а Трикси обърна гръб на това представление и отказа да гледа. Вито и Лин се опитаха да я завъртят отново към оградата, но тя видимо не одобряваше да се лигавя така със сладките кутрета.

Явно само след няколко дни в дома ни тя вече си беше изградила връзка с нас и не искаше да си представя, че може да се наложи да споделя обичта ни с друго куче. С всеки изминал час се превръщахме все по-сигурно в тричленно семейство.

Много преди този ден Оушънсайд предвидливо бяха заделили голям терен, от който управата на града да дарява земя на достойни нестопански организации. Преди това Югозападният филиал на ККН се намираше в района на Сан Диего, но се бяха преместили на север, приемайки щедрия жест на Оушънсайд. Между сесиите с екипа, двамата с Герда попитахме Джуди Пиърсън какво възнамеряват да правят с немалка част от земята, върху която все още не бяха построили нищо, и тя ни описа проект, който силно ни заинтересува. Той щеше да се превърне във важна част от нашето бъдеще, както и това на Трикси.

Следобедът се върнахме в Нюпорт и заведохме екипа на предаването в Бистрото на Зов в Тъстин — любимия ни ресторант от няколко години. Зов нямаше прокучешка политика, но този път направи изключение и ни позволи да вземем Трикси. Златното ни момиче веднага легна под масата с муцуна навън и се изправи само веднъж, за да пийне от купата с вода.

Около час преди края на вечерята, когато надзърнах под масата, за да се уверя, че Трикси е доволна, видях, че стои с вдигната глава. Нещо беше привлякло вниманието й. На земята, на тридесетина сантиметра от носа й, имаше парче пилешко с размера на слива. Явно някой от гостите на ресторанта й го беше подхвърлил, но тя беше научена да не се разсейва с нищо, което би могло да я отвлече от човека със затруднения, на когото служи.

В голямата тренировъчна зала на ККН понякога, преди началото на занятията, пускат тук-там парчета храна. След това кучетата започват обучението си, свиквайки да не обръщат внимание на изкушенията, а да се фокусират върху потребностите на треньора, заместващ човека в количка, с когото един ден ще работят. Докато са в работен режим, кучетата не бива да обръщат внимание и на други кучета, котки, зайчета, птици и всичко останало, след което инак биха пожелали да се спуснат, като например пеперуди и преминаващи камиони.

В ресторанта, докато хапвахме с хората от Си Ен Ен, Трикси вече беше пенсионирана, не се грижеше за човек със затруднения, но оставаше вярна на традицията на обучението си. Когато си тръгнахме час по-късно, тя все така не беше докоснала пилето. Подмина го по-скоро с гордост, отколкото със съжаление.

Най-вече поради ограниченото време, в крайния вариант на епизода от предаването, след орязването на моите отговори, някои неща бяха объркани, но това не се дължеше на някаква умисъл от тяхна страна, а изцяло на моята склонност да дрънкам по много.

В края на предаването, притиснати от продуцента, двамата с Герда танцувахме една-две минути суинг — без музикален съпровод, отброявайки си наум такта, за да демонстрираме резултата от дългогодишните уроци, по време на които бях смазал духа на не един инструктор. Това е любимият ми момент — не заради нашия танц, а защото камерата бавно се фокусира върху Трикси, която ми наблюдава внимателно, сякаш никога досега не е виждала нещо подобно и тайно се чуди какви ли други особени ритуали имат новите й родители.