Дийн Кунц
Голям малък живот (5) (Спомени за едно радостно куче)

5. Ако можеше да говори, щеше да изнася комедийни представления

Скоро след като Трикси дойде да живее при нас, Джуди ни изпрати нейна снимка заедно с останалите кучета от групата й в „Кучета компаньони за независимост“. „Няма нужда да ви показвам коя е Трикси — пишеше тя, — лесно ще я познаете.“

На снимката се виждаха дванадесет кученца, застанали в полукръг с лице към фотоапарата. Повечето бяха златисти ретривъри и беше трудно да се различат, но имаше и няколко лабрадора. Единадесет от кученцата седяха изправени, с горди осанки, изпъкнали гърди и вдигнати глави, захапали края на повода си като доказателство за напредналото обучение.

Дванадесетото кученце седеше все едно с ръце на хълбоците, ухилено, с отметната глава — комичен портрет на куче клоун, готово за забавления. Този очевидно свободен дух беше Трикси.

Един от треньорите ни разказа, че когато Трикси и съучениците й се обучавали на командата „място“, Трикси я усвоила по-бързо от останалите. От този момент нататък уроците на същата тема за нея се превърнали във възможност за забавление.

След като сметнали, че кучетата са научили командата „място“, всички треньори отишли в съседната стая и затворили вратата след себе си. Между стаите имало прозорец с огледална повърхност от страната на кучетата. През него учителите можели да наблюдават учениците и да видят колко дълго остават „на място“.

Около минута всички кучета се държали добре. След това Трикси се огледала внимателно, за да се увери, че никой от хората не се е върнал, и станала. Обиколила един по един всичките си съученици и се опитала да ги подразни и привлече към бунта си.

Тогава един от треньорите завъртял дръжката на вратата. Трикси скочила обратно на първоначалното си място, сякаш никога не е помръдвала оттам.

Тя продължила да играе на изкусителка до края на обучението за командата. Често успявала да накара някое и друго куче да наруши позата си, но при потрепването на вратата мигом се втурвала към мястото си и сядала с изпъчени гърди и вдигната глава.

Много случаи потвърждаваха, че Трикси има чувство за хумор и необичайно ниво на интелигентност, но любимата ми случка беше една вечер, когато гостувахме на нашата приятелка и асистентка Илейн. Вече се бяхме нанесли в новата си къща и бяхме закрили офисите в „Нюпорт Сентър“. Илейн работеше в дома ни заедно с Линда и Трикси прекарваше всеки ден по няколко часа при тях.

Не ми се ще да правя комплименти на Илейн, защото тя ще го приеме като знак за слабост. Тук получаването на твърде много комплименти предизвиква у човека същия хищнически инстинкт, както куцащата газела у лъва. Любезните ми думи ще ми спечелят подигравки не само от всички приятели, които познават Илейн, но и от самата нея. Трябва обаче да призная, че да бъдеш мишена може да бъде също толкова забавно, колкото и сам да стреляш.

Както и да е, ето за какво иде реч. Илейн е привлекателна дама с прекрасни сини очи, много по-възрастна, отколкото някой би могъл да повярва — ама толкова много, че не мога да изчисля. Характерът й обаче печели много верни приятели. Илейн истински харесва хората и искрено се интересува от живота на всички, с които се среща.

Когато работеше тук, тя всеки ден ходеше до пощата, до „Федерал Експрес“, до магазина за офис материали и куп други места, отчасти защото искахме да я разкараме за колкото може по-дълго време, но и отчасти защото не се притеснявахме, че може да се държи зле или да изгуби търпение с някого. Когато си публична личност, дори в съвсем малка степен, много важно е хората, взаимодействащи със света от твое име, да бъдат харесвани и уважавани от всички. Много след като Илейн се пенсионира и дори след като най-после успяхме да изтрием особените петна от пода около бюрото й, хората навсякъде продължаваха да ни питат за нея, все още омагьосани от необяснимия й чар.

Едно от нещата, които особено впечатляват приятелите на Илейн, е, че всички мъже, с които се е срещала, двоумяла се е дали да се среща или е отказвала да се среща, продължават да поддържат връзка с нея и да я обожават. Дори поклонниците й, които са служили в Испано-американската война и вече не си спомнят дори собствените си имена, ярко си спомнят Илейн. Отхвърляла е предложения за брак, но онези, чиито сърца е разбивала, и до днес са нейни верни почитатели, а надеждата и увлечението им остават ненакърнени от нейния отказ.

Един господин на име Ал почти я убедил да застанат заедно пред олтара. В крайна сметка обаче, и него го застигнала същата участ, която била писана на всичките й ухажори, и предложението му било внимателно отхвърлено — по-добре, отколкото да ти отхапят главата, както правят женските богомолки с партньорите си, но все пак боли. Дори след като бил отсвирен, Ал продължавал да й изпраща цветя, бонбони и други подаръци, за да изрази безмерната си любов. Един от тях бил каубойска кукла, която при натискане пеела „Моето болно, разбито сърце“ на Били Рей Сайръс. Илейн намираше подаръка за много мил, макар че приятелите й — или поне малцината, които имаха вкус, си помислиха, че може би е сторила добре, като се е разделила с Ал, за да разбие и последните отчаяни романтични мечти на безброй други мъже в напреднала възраст.

Та така, Илейн организира вечеря за група приятели и бивши съседи. Както винаги, покани и Трикси, която виждаше всеки ден и дори понякога разхождаше. Всички, които познаваха Трикси, я обожаваха, точно както всички обожаваха Илейн — факт, над който дълго съм размишлявал, без да стигна до определен извод за смисъла му.

Вечерята беше поднесена чак в десет и половина, защото Илейн беше забравила да включи фурната, след като пъхнала месото вътре. Няколко пъти поглеждала през прозорчето, притеснена, че не ще да се сготви, преди да забележи, че е изключена. Никой от присъстващите — и изгладнели — гости не го намери за необичайно. Илейн е способна десет минути да търси ключовете си за колата, които са в ръката й. Ако ви е минала мисълта, че подобни случаи може да са симптоми за начало на Алцхаймер, ще ви успокоя, че хората, които я познават от най-ранна възраст, разказват, че тогава търсела по десет минути конете, които трябвало да теглят покритата кола, докато нещастните животни отдавна били впрегнати и чакали нареждане да потеглят.

Когато започнеш да пиеш червено вино в шест часа, очаквайки вечерята в седем и половина, а тя дойде три часа по-късно, обхваща те всеопрощаващо настроение и за теб готвачката става също тъй възхитителна, както за безбройните мъже, които е захвърлила като стари обувки. На трапезата вървеше оживен, дори леко шумен разговор, при това изненадващо съгласуван. Към средата на вечерята някой попита Илейн дали наскоро се е чувала с Ал, но преди тя да успее да отговори, изпод масата се чу гласът на Били Рей Сайръс — „Моето болно, разбито сърце“, все едно Ал се криеше под покривката.

Никога преди или след това, когато е гостувала на наши приятели, Трикси не си е позволявала да вземе нещо тяхно за собствена употреба. Но благодарение на навременното включване на песента, този път със своеволието си предизвика най-бурния смях за цялата вечер и излезе изпод масата сред възторжени аплодисменти.

Всеки Спот или Фидо би могъл да реши, че шарената кукла каубой е кучешка играчка. Да се скрие под масата с нея, също би било напълно предвидимо.

Но Трикси се беше изправила на задните си лапи, за да свали куклата от недостижимия рафт. Вместо веднага да я загризе и да пусне записа, тя тихо си я беше занесла под масата, без никой да я забележи. А после я беше натиснала точно в момента, когато някой попита Илейн дали се е чувала с Ал напоследък…

Добре де, няма да стигам дотам, да твърдя, че това необикновено куче е знаело, че Ал е подарил куклата на Илейн, че е издебнало подходящия момент, когато ще чуе името на обожателя, или че е знаело какъв смях ще предизвика с номера си. С подобно предположение несъмнено бих предизвикал интереса на „Състрадателна грижа за хора с непрепоръчително мистична нагласа“ или друга правителствена агенция, която ще реши да ме затвори за мое собствено добро. Но както и много други моменти, свързани с Трикси, този беше магичен и невероятен.

Изобщо, Трикси си падаше шегобийка и когато не дебнеше под масата, за да ни разсмее, чувството й за хумор се вдъхновяваше от някоя друга мебел. Интригуваше я всеки шкаф, скрин, бюфет или какъвто и да било предмет на ниски крачета. Заставаше пред него с ниско сведена глава и започваше да души в тясното пространство под него. С настойчивото си изражение сякаш казваше, че там се е свило някакво същество и ние задължително трябва да видим какво е уловила. Ако не схванехме, тя лягаше и протягаше лапа, за да види сама какво се крие отдолу.

Естествено, когато и ние коленичехме, за да надникнем и потърсим мишката, там нямаше нищо. А Дребосъчка така ни се усмихваше, че кълна се, това беше нейната представа за майтап. Ние се хващахме отново и отново, а когато отказвахме да се вържем, я виждахме как изиграва номера на някого другиго.

Веднъж в къщата ни в Харбър Ридж, на най-долния от трите етажа, наистина имаше мишка. Наредих няколко капана за мишки в капак от кутия, за да ги занеса на долния етаж, и един по един ги заредих с примамки от сирене.

Трикси стоеше до мен, заинтригувана от заниманието ми, но също така и привлечена от миризмата на сиренето. Пет пъти, докато внимателно слагах примамките, капанът щракваше и подскачаше във въздуха, от което Трикси се стряскаше, но оставаше на място. Едновременно с това във въздуха хвръкваше сирене, което тя с радост улавяше.

В интерес на истината, аз не бива да бъда допускан до капани за мишки по-близо, отколкото до ядрена бомба. Техническите ми умения се равняват на дарбата ми за имитация на птичи песни.

След като занесох капаните долу и ги оставих на място, реших, че ми трябват още четири-пет. Стратегията ми, когато решавам да убия мишка, е да не се доверявам на вкуса й към сиренето. В случай че попадна на рядък вид мишка, която се отвращава от млечни продукти, аз слагам толкова много капани на единица площ, че малкият звяр да попадне на някой от тях веднага, щом излезе от укритието си.

Върнах се в кухнята, където ме чакаше Трикси, и наредих още пет капана в капака. Тя ме наблюдаваше тържествено, но вместо да изчака полета на следващото парче сирене, издаде няколко загрижени гърлени звука и заотстъпва назад, свила опашка между краката си. Прекоси цялата кухня, излезе в дневната и продължи да ходи назад, докато не стигна до дъното на съседната стая — на цели петнадесет метра от мен. Оттам започнаха да се чуват хриптящи звуци, които страшно много ми напомняха на смях — или поне аз не мога да си представя нищо по-близко до кучешки смях. Трикси замаха с опашка и ми се ухили.

Абсолютно убеден съм, че тя се забавляваше за моя сметка и се надсмиваше на техническата ми неграмотност с капаните. Сякаш казваше: „Много ми харесва отхвръкналото сиренце, тате, но освен това ми се живее, така че се махам от опасната зона“.

Г. К. Честъртън, който имал две кучета, Уинкъл и Кудъл, и е писал немалко за значението на смеха за хубавия живот, както и за ролята му в брака, е казал: „Един мъж и една жена не могат да живеят заедно, ако нямат някаква вечна шега един за друг. Всеки от тях е открил, че другият е не просто глупак, а голям глупак“. Кучетата обичат да се правят на глупаци, а като част от семейството умеят отлично да откриват глупака в нас и да го отбелязват от време на време с чудесни шеги.