Дийн Кунц
Голям малък живот (4) (Спомени за едно радостно куче)

4. „Ако това куче направи нещо лошо, вината ще бъде ваша“

Линда, компютърен гений и всестранен талант, работи като асистент за мен и Герда толкова отдавна, че сигурно ще й трябва психотерапия до края на живота.

От друга страна, преди да дойде при нас, тя беше работила за щата и бе обучавала бюрократите как да използват предоставения им софтуер. Правителството на Калифорния е толкова зле организирано, в сравнение с Кунцландия, че трябва да й е напомняло лудница, съпоставено с нашия тих и спокоен санаториум.

Тогава, през 1998 година, Линда имаше кабинет в къщата ни на хълма. Но втората ни асистентка, Илейн, която беше постъпила след пенсионирането си от друго работно място, работеше в офиса ни в търговския комплекс „Нюпорт Сентър“.

Линда и Илейн попитаха дали може да се запознаят с Трикси. Те бяха не само наши служителки, но и приятелки, и се радваха, че в живота ни ще има куче. Постоянно си търсеха причина да не работят, а това беше много по-добро извинение, отколкото за шестнадесети път да умира любимата им баба или леля.

С нас бяха още Вито и съпругата му Лин, дошли от Мичиган, и щяха да останат в къщата две седмици. Самите те имаха куче, некротък лабрадор на име Роки, така че предполагахме, че ще могат да ни помогнат да се приспособим към новата си дъщеря.

Джуди дойде заедно с бебешката гледачка на Трикси, Джулия Шулър, която водеше със себе си и черен лабрадор, който в момента подготвяше за обучение в ККН. Носеха всички любими играчки на Трикси, плик с гранули и около 9324 страници с указания за отглеждането й.

Операцията на ставата налага незабавно пенсиониране на кучето помощник, защото макар и рядко е възможно да се наложи да тегли количката на партньора си. Дори след лечението проблемната става си остава риск за животното. Но инак, след възстановителен период от шест месеца дъщеря ни беше съвсем здрава.

Трикси влезе в дома ни, пусната без повод, с лека стъпка и нетърпеливо, любознателно изражение. Махайки с опашка, тя дойде право при мен и Герда, сякаш й бяха показвали снимки и тя вече знаеше, че ще бъдем новите й мама и татко. После възпитано посети Линда, Илейн, Вито и Лин, отърквайки козина във всички.

Циниците биха казали, че любовта от пръв поглед е мит, но тяхното мнение не бива да се зачита, то само разкрива тъжното състояние на сърцата им.

Ние се влюбихме в Трикси от пръв поглед донякъде и заради красотата й. Майка й Кинси беше превъзходен екземпляр, а баща й — Бъгс Кинсейл Бугабу Бой — беше лауреат на множество награди от кучешки изложби. Дядо й Експо също е бил шампион. Трикси имаше широко лице, правилни по размер и разположение уши, тъмни очи и черен нос без ни едно петънце. Главата и шията й преливаха в съвършен, силен гръб и царствена стойка.

Красотата обаче отстъпваше на второ място след характера. Макар много послушна, с мил и любвеобилен темперамент, в нея имаше и някаква палавост. При тази наша първа среща тя през цялото време като че ли или се смееше, или беше готова да се засмее, а Джуди каза, че по време на обучението е била смешникът на групата си.

Тъй като мъжкият лабрадор все още се обучаваше, Трикси се възползва от новото си положение на обикновено куче, за да го дразни и изкушава. Докато ние слушахме указанията на Джуди и Джулия за основните команди, с които е свикнала Трикси, нашето момиче занесе три различни играчки под носа на лабрадора, като весело ги натискаше да пискат, за да го впечатли каква веселба изпуска.

Любимата й играчка беше една люлееща се топка — голям пухкав пискюл, вързан за сплетено въже. Тя го люлееше пред муцуната на лабрадора като хипнотизатор с махало на верижка и когато той отвори уста, готов да го сграбчи, Трикси отстъпи назад, предизвиквайки го да наруши командата „място“.

Въпреки клоунските й уклони Джуди беше убедена, че много рядко ще ни се налага да коригираме поведението й. Според нея Трикси беше толкова добре възпитана и толкова умна, че „ако това куче направи нещо лошо, вината ще бъде ваша. Вие трябва да сте объркали командата или да сте забравили нещо от дневния й режим, което й липсва“.

Линда и Илейн си тръгнаха — но не за да се върнат на работа, както бяхме се надявали ние, а за да се погрижат за погребенията на любимите си лели, починали същата сутрин. В какъв тъжен свят живеем, постоянно някой умира.

Няколко минути по-късно, когато Джуди и Джулия също си тръгнаха, Трикси се зае да изследва всяко кътче от къщата от долу догоре и после обратно. В бъдеще тя щеше да прави същото във всички къщи на приятели, където я канеха. С едно изключение, тя никога не си позволи каквато и да било волност в тези къщи, любопитството й се свеждаше единствено до убеждението, че е добре дошла да души навсякъде.

Вечерта с Вито, Лин и Герда изведохме Трикси на вечеря в един ресторант, който допускаше кучета в двора си. Когато й казахме „Долу“, тя легна под масата с муцуна навън, загледана в другите посетители. Ни веднъж не показа интерес към храната ни или безпокойство, нито издаде някакъв звук.

По-късно я заведохме за първи път в къщата на хълма и тя веднага се зае да я изследва, както беше изследвала къщата на плажа. Сложихме легълцето й в единия ъгъл на спалнята и тя се настани в него. Макар да я бяхме поканили да спи в края на леглото ни и въпреки че се бе възползвала от някои привилегии по отношение на мебелите в досегашните си домове, тя предпочете собственото си познато легло.

Докато лежахме в мрака и чакахме да ни споходи сънят, Герда пошепна:

— Малко е страшничко, а?

Знаех какво има предвид — сега отговорността за това прелестно същество беше изцяло наша. Ние трябваше да се грижим за здравето й, за щастието й и за възпитанието й, което не само я бе направило идеалното куче, но и допринасяше за самоувереността и усещането й за мястото й в света, не по-малко, отколкото ако беше дете.

По някое време през нощта се събудих с чувството, че някой ме гледа. Двамата с Герда спим в абсолютна тъмнина и дори прозорците са със спуснати капаци през нощта. Не исках да включвам фенерчето, което държа на нощното си шкафче, и с присвити очи потърсих блясъка на нейните, но не видях нищо. Полека протегнах ръка настрани и напипах главата й. Няколко минути галих чувствителната част на едното ушенце с палец и показалец, а тя протягаше глава от удоволствие. После въздъхна, върна се в леглото си в ъгъла и скоро заспа.

Мислех си как е стояла там, вдишвала е сложната ми миризма, анализирала ме е с надарения си нос и се е питала дали ще бъда добър с нея, дали ще заслужа любовта й. Възнамерявах никога да не й давам повод да си отговори с „не“ на който и да било от тези въпроси.