Дийн Кунц
Голям малък живот (23) (Спомени за едно радостно куче)

23. „В моя край е моето начало“

Любовта и загубата са неразривно преплетени, защото ние сме смъртни и можем да познаем любовта само при условие, че неминуемо ще изгубим това, което обичаме. Онзи следобед на терасата двамата с Герда се чувствахме разбити и съкрушени от загубата си.

Брус Уитакър, който в работата си бе преживявал много такива моменти, плака заедно с нас, както и Дейвид, който каза: „Тя беше толкова специално куче“. По-късно Дейвид ми писа: „Трикси заемаше особено място в сърцето ми. Обикновено успявам да запазя известна дистанция. В нейния случай това просто не беше възможно“.

Двамата увиха Трикси в одеяло и Дейвид я отнесе до джипа, с който бяха пристигнали. Прегърнати, с Герда ги последвахме до гаража, където опашката на нашето златно момиче се изхлузи от одеялото и се залюля след нея, сякаш духът й искаше да остане още миг, за да си вземе сбогом.

Можехме да погребем Трикси в двора си, но не искахме тялото й да остане там, ако един ден се преместим да живеем на друго място. Нейният прах щеше да бъде с нас, където и да отидехме. Животинското гробище, където щеше да бъде извършена кремацията, щеше да бъде затворено до сряда, заради дългия уикенд по случай Четвърти юли. Дотогава Брус щеше да я държи в хладилник.

Когато двамата с Герда отново си влязохме вкъщи, бяхме объркани и съсипани. Сякаш това вече не беше нашето място. Всяка стая беше позната, но някак си различна, сякаш се намирахме в чужд дом. Не знаехме какво да правим, не искахме да правим нищо, но не можехме и да седим бездейно, защото така мъката ставаше още по-смазваща и задушаваща.

Тогава Герда се почувства толкова покъртена от вида на едно от кучешките легълца на Трикси, че поиска да събере всичките — а те бяха много — от стаите, да свали калъфките им, да изпере и изсуши всичко, а после да ги прибере някъде, докато може да ги предложи на служителите и приятелите ни, които имаха кучета. Събрахме и всички плюшени играчки, защото те вече не бяха просто играчки, а игли в сърцето.

През целия ни живот работата ни беше наше убежище и спасение. Сега само тя можеше да предотврати отчаянието ни.

Обадих се на Майк и Мери Лу Дилейни и на още неколцина приятели, които най-добре познаваха Трикси и бяха прекарали много време с нея, и които я възприемаха като нещо повече от куче, макар че кучето само по себе си е достатъчно прекрасно нещо. Не можех да понеса да се обадя на много хора, защото всеки път, когато разказвах за смъртта й, я преживявах отново и отново. Герда не беше в състояние да говори дни наред за това, освен с мен, и както неведнъж в съвместния ни живот бяхме един за друг скала, даваща опора.

Успокоявахме се с мисълта, че Бог никога не е жесток и че за всяко нещо си има причина. Трябва да познаем болката от загубата, защото иначе никога не бихме изпитали състрадание към другите и бихме се превърнали в чудовища на егоизма, същества на безкрайния егоцентризъм. Ужасната болка от загубата учи горделивата ни природа на смирение и смекчава нехайните ни сърца, за да ни направи по-добри.

* * *

Гробището за домашни любимци заемаше голяма площ. Повечето от стотиците, стотици гранитни паметници бяха украсени с истински или изкуствени цветя, знаменца, кучешки играчки и балони. Съдейки по това, мястото беше по-често посещавано от което и да е човешко гробище.

Крематориумът беше постройка, подобна на гараж, разположена зад основната сграда, в която бяха офисите и се извършваха погребалните служби. Заведоха ни да видим тялото в четвъртък сутринта, защото искахме да се уверим, че останките на Трикси няма да бъдат изгорени заедно с други.

По време на половинчасовото пътуване от къщи се опитвахме да се подготвим психически за възможността този момент да се окаже подобен на гротеска. Все пак тялото беше замразено още от събота, бяха го занесли на гробището едва тази сутрин, може би още не се бе разтопило.

Вместо на страховита сцена, станахме свидетели на ярка истинност и красота. Крематориумът беше обикновено, сурово място: тъмни греди, мозайка на пода, преплитащи се сенки в ъглите, студена светлина, нахлуваща през отворената врата върху крематора, сякаш уловено в картина на Андрю Уайът. Крематорът представляваше солидна конструкция от желязо и бетон, стара и белязана от дългогодишна употреба. Въздухът миришеше на пречистваща топлина. На една количка имаше сламеник, а върху него лежеше тялото на нашето момиче. Преди да го замразят, Брус Уитакър или Дейвид бяха били толкова добри да го нагласят така, че Трикси да изглежда просто заспала, свита на кълбо, със сгушена върху лапите глава. Очите й бяха затворени, а лицето — спокойно. Козината й беше хладна и мека на пипане.

— Тя беше толкова красива — продума Герда, — толкова красива.

Изглеждаше ми сякаш златното момиче беше още по-красиво, отколкото си го спомнях. Нима само пет дни стигат, за да ограбят от паметта ни част от сиянието, което олицетворяваше това куче?

През първата половина от сто и петдесет минутната кремация двамата с Герда седяхме един до друг на дивана в чакалнята. Прелиствахме отново и отново „Животът е хубав“ — първата книга на Трикси, в която имаше толкова много нейни снимки. Това беше начин в бдението си да отдадем дължимото на живота й.

След това се разходихме из гробището, в което по надгробните камъни бяха гравирани изрази на любов, преданост и благодарност. По тях имаше достатъчно истории, за да дадат на един писател материал за цял живот.

Отнесохме праха й у дома в бронзова урна и я поставихме на полицата над камината в нашата спалня, където стои и до днес.

Някои биха казали: „Тя е била само едно куче“.

Да, тя беше куче, но не „само куче“. Аз съм човек, но не „само човек“. Чувствата не са сантименталност, трезвата мисъл не е невежество, интуицията не е суеверие. Да живееш с разбиране за духовното измерение на света, означава не само да живееш по-щастливо, но и да водиш по-честен интелектуален живот, отколкото ако отричаш почудата и отказваш да признаеш мистерията на съществуването.

* * *

Преди загубата на Трикси в цялата ми писателска кариера не ми се бе случвало да блокирам. Ден след ден седях пред клавиатурата по средата на „Най-тъмната вечер на годината“ — история, пълна със златисти ретривъри, и не можех да напиша и една дума.

Една позната, която изказа съболезнованията си за загубата ни, призна, че се чувства смутена, защото самата тя е страдала за кучето си повече, отколкото за починали близки и приятели. Отвърнах, че няма от какво да се смущава. Колкото и да сме близки с хората, малко човешки взаимоотношения са толкова изчистени от несъгласия, спорове и разочарования, колкото отношенията ни с едно добро куче. Малко са хората, които така се отдават на другия, както кучето. Струва ми се, че обичаме кучетата и защото тяхната неопетнена душа ни кара, съзнателно или несъзнателно, да искаме самите ние да бъдем невинни като тях, да копнеем за място, където царува невинността, а подлостта, предателството и жестокостта на нашия свят са непознати.

В събота следобед, в края на третата седмица от писателския ми блокаж, когато наближи два часа нито аз, нито Герда можехме да понесем да не бъдем един до друг или да се занимаваме с каквато и да било светска работа. Както и предишните две съботи, в часа, в който Трикси си отиде, се разходихме, хванати за ръка, през онези два акра и половина, които момичето ни толкова обичаше, и посетихме любимите й места. Три седмици по-късно в минутата след смъртта на Трикси, докато вървяхме през голямата поляна, от едно пиперово дърво се спусна прекрасна златна пеперуда. Тя не приличаше на никоя друга пеперуда, която бяхме виждали преди, не сме я виждали и оттогава насам. Беше голяма — по-голяма от разперената ми длан, и не жълта, а ярко златиста. Тя се завъртя над нас, обикаляйки главите ни три или четири пъти и докосвайки лицата и косите ни, както никоя пеперуда не бе правила. После се издигна отново покрай дървото и изчезна в небето. Герда, която е най-здравомислещият човек, когото познавам, веднага попита:

— Това Трикси ли беше?

А аз, без колебание, отвърнах:

— Да. Тя беше.

Не казахме нищо повече за преживяването чак до късно вечерта, когато малко преди лягане заговорихме за необичайната дебелина на крилцата на пеперудата, твърде дебели, за да бъдат аеродинамични. Герда си ги спомняше „почти завити като маркуч с неонови лампички“, а на мен ми се бяха видели като от рисувано стъкло с оловен ръб.

Нито един от градинарите, които работят тук, не са виждали такава пеперуда. Ние с Герда също не я видяхме повече. Тя затанцува около главите ни точно в минутата, в която Трикси почина три седмици по-рано. Скептиците биха се смръщили, но аз винаги ще вярвам, че нашето момиче искаше да знаем, че не бива да скърбим толкова силно, че тя е добре и щастлива. Когато споделих тази история на уебсайта си, получих стотици писма от читатели, които след загубата на любимото си куче бяха преживели необикновени неща, макар и съвсем различни от нашето, но които им говореха, че духът на кучето им продължава да живее.

* * *

Осем месеца след загубата на нашето момиче не можехме да намерим куража да вземем друго куче. Накрая казах на Линда Валиънт, настоящия директор на Югозападния филиал на „Кучета компаньони за независимост“, че след два месеца, ако имат куче, нуждаещо се от дом, ние ще бъдем готови да му го дадем. След като веднъж си имал прекрасно куче, животът без друго такова същество ти се струва непълноценен.

През май 2008 година, повече от десет месеца, след като Трикси ни напусна, Линда ни доведе друг женски златист ретривър. Казваше се Арианна; сега тя е Анна Кунц. Тогава Линда не го знаеше, но когато няколко седмици по-късно събра документите по осиновяването, откри, че новото ни момиче е праплеменница на нашата Трикси. Характерът й е съвсем различен, но чудото е същото.

След смъртта на Трикси Джуди Пиърсън, която вече не работеше в ККН, сподели, че в начина, по който вълшебното куче беше дошло при нас, си личала целувката на съдбата. Когато през 1998 й казах, че най-после сме готови да приемем освободено от организацията им куче, тя каза, че имат няколко „кротки и улегнали“. В този момент тя заминаваше на двуседмична почивка, но обеща в деня след връщането си да ни доведе нашето куче.

Преди да тръгне, възложила на колегите си задачата да прегледат всички налични кучета и да изберат най-доброто. По средата на отпуската си обаче научила, че е станало нещо много странно. Най-често, когато има няколко свободни кучета, минават месеци или повече, докато ги задомят. Този път обаче всички кучета били раздадени само за един уикенд и не останало нито едно свободно.

Понеже ни беше обещала куче, Джуди прекратила отпуската си, без да ни каже, и започнала да издирва в цялата организация дали не е останало някое забравено животно. Оказало се, че Трикси така и не била получила документи за освобождаването си, след като се възстановила от операцията. Джулия Шулър, при която живеела тогава, обмисляла дали да не я използва като терапевтично куче в болници и хосписи.

Ако всички налични кучета не бяха осиновени за рекордно кратко време или ако Джуди просто ни беше помолила да почакаме още няколко месеца, вместо да издири Трикси, ние щяхме да вземем друго куче. Това също щеше да бъде прекрасно, но нямаше да бъде същото. Никой не знае дали друго куче би могло да предизвика у нас промените, които донесе Трикси.

Трикси беше нашата съдба. И сега, ако бяхме поискали куче по-рано или бяхме отложили с още месец, нямаше да имаме Анна, нейната прекрасна праплеменница. Не виждате ли някакво чудо и мистерия във всичко? Ние го виждаме.

* * *

Този свят е многопластов и загадъчен. Всеки ден от живота си ние виждаме много повече, отколкото можем да разберем, но понеже неспособността ни да го възприемем ни тревожи, лъжем себе си за това, което виждаме. Иска ни се всичко да бе по-просто, но живеем във великолепно сложен свят. Вместо да признаем прелестното съвършенство на творението, ние го приемаме на тънки резени и гледаме всеки от тях през потъмнени, криви лещи, които още повече ощетяват красотата му и замъгляват истините, които очакват да ги съзрем. Сложността предполага смисъл, а ние се боим от смисъла.

Животът на шивачката е не по-малък от живота на кралицата, животът на детето със синдром на Даун е не по-малко пълен с обещания от живота на философа, защото единственото значимо мерило за живота ни е положителният ефект, който имаме върху другите, независимо дали това става чрез съзнателните усилия на волята ни, или чрез несъзнателен пример. И най-малкият жест на добрина, дори просто думите на надежда, когато някой се нуждае от тях, поздравленията за рожден ден, комплиментът, предизвикващ усмивка, могат да променят живота на човека срещу нас.

Щом с примера си за радост и невинност едно куче може да промени живота на двама души към по-добро, тогава никой живот не е малък, всеки живот е голям. Мистерията на живота ражда почуда и именно заради тази почуда си струва да го живеем.

* * *

Един от героите в романа ми „Най-тъмната вечер на годината“ казва следното за значението на връзката между човека и кучетата и защо им даваме сърцето си, след като знаем какво предстои:

Животът на кучето е кратък, твърде кратък, но ние го знаем от самото начало. Знаем, че предстои болка, че ще изгубим кучето си и че много ще страдаме, затова изживяваме пълноценно живота си с него, никога не пропускаме да споделим радостта му или удоволствието от невинността му, защото не можем да се заблуждаваме, че то ще бъде с нас през целия ни живот. Има много красота в суровата честност на приемането му и даряването на любов, макар да знаем, че ще платим непосилна цена. Може би обичта към кучето е начин да изкупим всички други илюзии, които си позволяваме, и грешките, които допускаме заради тях.