Дийн Кунц
Голям малък живот (21) (Спомени за едно радостно куче)

21. Критик, автор и предприемач

В новата къща има домашно кино с голям екран. Първия път, когато се настанихме да гледаме филм — някаква комедия със Сандра Бълок, Трикси ни изненада, като скочи на мястото до Герда, преди аз да успея да седна, Трикс се възползваше от мебелите само при разрешение, а то не включваше киното.

Вместо да й кажем да слезе, дадохме й привилегията постфактум. Изглеждаше толкова сладка, седнала изправена на стола. Освен това ни заинтригува видимото й нетърпение да види какво ново преживяване ще й предложи тази странна стая.

Седнах от другата й страна и се престорих, че знам какво правя с всичките възможности за тъчскрийн управление, които бяха по-сложни от тези в кабината на „Боинг 747“. За голяма моя изненада осветлението притъмня, завесите от червено кадифе се дръпнаха и филмът се появи на екрана.

Сгрят от прилив на гордост, аз си казах, че щом мога да се справя с това, някой ден ще разбера и как се използва кафемашината. Винаги съм имал големи мечти.

Смятахме, че след няколко минути Трикси ще се отегчи и ще слезе от стола. Минаха пет, после десет минути, но тя все още беше прикована от образите на екрана.

Двамата с Герда сегиз-тогиз се споглеждахме през нея, повдигахме вежди и се забавлявахме на нейния интерес към комичните проблеми на Сандра Бълок почти толкова, колкото и на самия доста хубав филм.

Може би я омагьосваха размерът или яснотата на образите, но тя остана на мястото си до края на филма. С изключение на два петминутни периода, в които предпочете да легне на седалката и да подпре муцуна на дръжката, през цялото време седеше изправена. Но дори когато полегна, не отлепи поглед от екрана.

Втория път, когато гледахме кино, отново пуснахме комедия и Трикси отново я гледа от начало до край, седнала между майка си и мен. Едва ли не очаквах да си поиска пуканки.

При третото си посещение избрахме екшън. Нямахме търпение да го гледаме, защото някои критици го бяха определили като забележителен, суперготин, а главния герой — „Джеймс Бонд на новото, много по-модерно хилядолетие“. Филмът беше „Трите хикса“ с Вин Дизел, а въпросните критици вероятно бяха счели „От глупав по-глупав“ за интелектуален триумф.

Трикси отново седна между двама ни с Герда, внимателно вгледана в екрана. За около четири минути. После слезе, легна на пода и мушна глава под стола. Остана там до края на филма. Явно беше по-проницателен критик от тези, които бяха възхвалили „Трите хикса“.

През последните години горчивият ни опит показваше, че ако филмът не блесне през първите петнадесет минути, ще си остане боклук до края, и не му отделяхме повече време. Тази тактика работи известно време, но после започнахме да негодуваме срещу губенето на тези петнадесет минути от краткия си живот в този свят, което бихме могли да прекараме по-добре, като се увесим за палците си.

Бяхме толкова убедени, че хвалбите за „Трите хикса“ не могат да са пълна измишльотина, че изгледахме некадърния филм до края, очаквайки всеки момент от екрана да избухне някаква гениалност, която да ни порази емоционално и интелектуално. Трикс, скрила глава под стола, вероятно си мислеше: „Познавам ли тия хора? Какво стана с преценката им? Какво ще ме накарат да гледам следващия път — «Старият Шаро» докато го убиват?!“.

През следващите години тя повече не се качи на стола. Когато гледахме филм, се просваше на пода и задрямваше. Ако не бяхме убили любовта й към киното с „Трите хикса“, може би щеше да стане голям режисьор.

* * *

Някои от онези специалисти, от които винаги ме засърбява мозъкът, казват, че кучетата не могат да виждат и/или проумяват образите на телевизионния или големия екран, защото нямат капацитета да си представят третото измерение, липсващо в двуизмерната картина.

В предишната си къща гледахме филми на големия телевизор в дневната. Обикновено аз сядах на пода и се облягах на дивана, за да мога дълго да галя Трикси по корема и да я чеша зад ушите.

Екранът беше много по-малък, а образът далеч не толкова ясен, колкото щеше да бъде в киното в новата ни къща, но от време на време Трикс като че ли се увличаше от сюжета. Ако гледаше, когато в кадър влезе някое куче, ставаше и размахваше опашка. Привличаше я именно образът, защото реагираше дори когато нямаше лай или задъхано кучешко дишане. Котките актьори я привличаха още повече. Беше израснала с котки и ги харесваше.

Една вечер се появи герой в инвалидна количка, който подейства на Трикси като електрически ток. Тя се изправи и се взря внимателно, дори се приближи до екрана. Убеден съм, че си спомни времето, когато друг такъв човек е имал нужда от нея и тя способно му е служила.

Но Трикси вече не беше куче помощник, а принцеса и обичаше да се отнасят с нея като с такава. Дори докато гледахме филм, трябваше да показвам съответната почит.

Научих се да не седя на пода на дневната по боси крака. Ако Трикси решеше, че твърде много съм се потопил в случващото се на екрана и не й отдавам дължимото внимание, тя се изплъзваше изпод галещата ми ръка и отиваше да ближе пръстите на краката ми, за да ме разсее от филма. Първия път, когато го направи, бях твърдо решен да не се поддавам, защото си мислех, че ако не се засмея и остана съсредоточен във филма, тя ще се откаже. Съдейки по това колко бързо ме доведе до истеричен смях, сигурно при инквизиция за нула време ще изпея и майчиното си мляко.

* * *

Ласи е по-известна от Трикси, но трябва да отбележа, че Ласи никога не е писала, докато Трикси е автор на три книги за възрастни и две за деца. Ето как стана това.

Кейт Хартсън, първият издател на Трикси, обича кучетата. Направо е луда по тях. Моето впечатление е, че тя изобщо не знае какво се случва около нея и подозирам, че ако чуе по новините, че Земята е на път да се сблъска с голям астероид, тя би казала: „Да, добре, но ще му мисля после. Сега е време да потичам с кучетата по плажа!“. Говори повече за кучетата си, отколкото за съпруга си Бил, а той, изглежда, няма нищо против. „Кучетата са по-интересни от мен“, каза веднъж той. Имали са поредица от изумително красиви немски овчарки, развъдени и обучени от Новоскитските монаси^[1].

По едно време, докато Кейт беше в „Рандъм Хаус“, работехме заедно. Тя е чаровна, ентусиазирана и винаги пълна с нови идеи за издателска дейност. След това тя основа „Йорквил Прес“ и докато избираше книги за публикуване, се свърза с мен да ме попита дали имам някакви идеи. Предложих й да направи албум за „Кучета компаньони за независимост“ и я запознах с хората от филиала им в Оушънсайд. Впоследствие тя направи много красиво издание за тях с няколкостотин великолепни цветни фотографии, а аз написах предговора.

Водена от моето насърчение, Трикси отдавна пише разни неща за нашия бюлетин и уебсайта ни. Кейт ги видя и предложи да направим книга от Трикси с много снимки и нейните хумористични наблюдения за живота, изразени със собствения й кучешки глас. Ето едно от нещата, които вдъхновиха Кейт да мисли, че Трикси би била успешен автор.

Моето лято

от Трикси Кунц, куче

Татко ме учи да пиша на компютъра. Държа молив между зъбите и пиша. Отначало е забавно. После не чак толкова. Той ми казва: „Пиши, Трикси, пиши. Напиши есе за уебсайта“. Понеже съм добро куче, пиша. Очаквам в замяна лакомство. Не получавам лакомство. Спирам да пиша. Получавам лакомство. Бисквитка с рожкове. Хубаво, хубаво, хубаво. Добре, ще попиша още малко.

Татко обещава на посетителите на уебсайта си да видят моето есе в края на юли. Трябва да се откажа от важното гонене на топка, от важните дремки, от важното душене, само и само да пиша. Работя усилено. Пиша усилено. Толкова много думи. Глупави препинателни знаци. Мразя знака точка и запетая. Мразя, мразя, мразя. Гриза моливите от раздразнение.

Свършвам съчинението. Давам го на татко. После разкъсвам патето. Патето не е истинско, а плюшено. Аз съм мило куче. Не мога да нараня истинско пате или дори котка. Но с плюшените играчки съм безмилостна. Освобождавам напрежението. Късам, късам, късам. Чувствам се доста добре. Изплювам наслюнчена топка пълнеж. Сега съм още по-добре.

Татко дава някои предложения за редакция. Глупави предложения.

Глупави, глупави, глупави! Той не е редактор, той е писател. Като мен, Трикси Кунц, която съм куче. Преструвам се, че го слушам.

Всъщност обаче си мисля за бекон. Беконът е хубаво нещо. Беконът е много хубаво нещо. И аз съм хубава. Хората все ми казват: „Хубаво куче, много хубаво куче“. Беконът е много хубав. Аз съм много хубава. Но не съм бекон. Защо? Мистерия.

После започвам да си мисля за котки. Какво им има на тези същества? За кого се мислят? Какво искат? И кой ги е измислил? Със сигурност не е Господ. Може би Сатаната? Ставам нервна, когато пиша за котките, започвам да използвам твърде често курсив. После натискам точка и запетаята; не знам защо; но го правя пак; и изскимтявам.

Кучетата не са родени, за да пишат есета. Може би художествена литература. Или поезия. Но не и есета. Може би реклами.

Ето я моята реклама: „БЕКОНЪТ Е МНОГО ХУБАВО НЕЩО. КУПУВАЙТЕ БЕКОН. КУПУВАЙТЕ МНОГО БЕКОН. И ГО ДАВАЙТЕ НА МЕН. БЛАГОДАРЯ“.

Татко ми дава редакторските забележки. Осем страници. Да им пикая. Той схваща мисълта ми.

Татко казва, че ще даде есето ми на уебмастъра, както си е. Уебмастърът е мил човек. Умее да разпознава добрия текст.

Минават дни. Седмици. Гонене на топка. Гонене на зайци. Гонене на пеперуди. Гонене на летяща чиния. Започвам да долавям еднообразие в развлеченията. Дърпане на играчка змия. Дърпане, дърпане, дърпане. Дърпане на играчка кокал. Дърпане, дърпане, дърпане на играчка въже. Близане на лапа. Близане на другата лапа. Близане на по-интимни места. Но няма вкус на бекон. Мама гали коремчето. Татко гали коремчето. Мама. Татко. Мама. Татко. Линда гали коремчето. Илейн гали коремчето. Икономката Илайза гали коремчето. Галене по коремчето, галене по коремчето. Четене на „Студеният дом“ на мистър Чарлс Дикенс, анализ на блестящото описание на героите, размисъл върху човешката трагедия. Нова топка за тенис. Гонене, гонене, гонене! Изведнъж става септември.

Уебмастърът пита къде е есето на Трикси. Къде е? Татко го е изгубил. Татко е зает да работи върху новата си книга, увлякъл се е, забравил е знаменитото съчинение на Трикси и го е изгубил. Моят човек ми изяде домашното. Нещо от този род.

Толкова труд, толкова усилия, толкова омразни точки и запетаи. И за какво? За нищо. Есето е изгубено. Всичко отиде на вятъра. Чувствам се като герой от „Студеният дом“.

Замислям се за адвокат. Вместо това си намирам литературен агент. Ще пиша художествена литература. Романи. Може да изместя татко от класацията на бестселърите. Ще му дам урок. Започвам да пиша роман, озаглавен „Моят бекон“, от Трикси Кунц, куче. Вече имам покана от Лари Кинг, Дейвид Летърман, ще участвам в предавания, ще си правя реклама, ще продавам книги, Дейв ще ме гали по коремчето. Може да получа лимузина за рекламно турне. Ще се возя в лимузина и ще гоня котките. Животът е хубав, когато си куче.

 

 

Въз основа на материали като този Кейт реши, че книгата на Трикси ще се продава. Помислих си, че си е изгубила ума. Шест години по-късно все още не съм сигурен за психичното й състояние, но когато е наоколо, не чувам пищящите цигулки от „Психо“, само зловещата мелодия от „Туин Пийкс“. Така или иначе, съгласих се да работим заедно върху първата книга на Трикси, „Животът е хубав“, а след това и върху други книги.

Кейт пристигна в Нюпорт Бийч от Ню Йорк за три дни с изключително талантливата си дизайнерка Тина Тейлър и не по-малко талантливата си фотографка Моник Стодър, която направи почти хиляда и осемстотин снимки на златното ни момиче, включително фантастични кадри в басейна, как плува и се вози на дъската.

От деня, в който се запознахме, Трикс обожаваше да позира за снимки, а когато през първата й седмица с нас дойде екипът на Си Ен Ен, тя буквално се влюби в камерата. Но през онези три дни с Кейт, Тина и Моник, момичето ни показа търпение и усет, не по-малко професионални от тези на модел от класацията Топ десет.

Тъй като не можех да присъствам с Трикси на всички фотосесии, Линда ме заместваше, когато бях зает. Веднъж на входната алея пред къщи, където има лехи с ярки оранжево-златни цветя, Моник поискала Трикси да легне сред тях. Линда се притеснила, че ще смачкат цветята, но и знаела, че Трикси никога не стъпва в лехите, сякаш въздържането от рушене на пейзажа също е част от нейното дао.

Седнала търпеливо на алеята, Трикси изслушала дискусията, а после решила въпроса, като отишла при цветята, легнала на паважа и внимателно положила глава между цветовете, без да ги нарани. Моник уловила мига: главата на Трикси върху цветята, със затворени очи, сякаш спи и сънува. Това е един от най-очарователните фотоси в „Животът е хубав“.

Имаше много случаи, когато Дребосъчка като че ли разбираше какво се говори, и позираше точно така, както Моник искаше. Най-впечатляващата демонстрация за този усет се случи на южната морава, където Моник искаше да направи няколко кадъра на Трикси, която се изтяга по гръб на тревата, вдигнала и четирите си крака във въздуха. Освен фотографката там бяхме аз, Линда, Кейт и Тина.

Моник беше виждала Трикси да го прави, когато нямаше под ръка фотоапарат, но предполагаше, че аз мога да я накарам да го повтори по команда. Разочаровах я, като й обясних, че това е нещо, което кучетата правят по своя воля, когато им се прииска, и аз не мога да го предизвикам с дума или жест. Едва-що го казах, и Дребосъчка легна на тревата, обърна се по гръб и започна да се чеше. Моник веднага се възползва и започна да я щрака от различни ъгли.

— Колко продължава? — попита тя.

— Половин до една минута, никога повече.

— О, искам да я хвана с глава наляво, а тя си я държи надясно! Как ми се ще да я премести!

Трикси обърна глава наляво.

Моник получи каквото искаше, но не спря:

— Иска ми се да спре да се движи, само да лежи на земята с вдигнати във въздуха крака.

Трикси веднага спря да се гърчи и остана да лежи по гръб с вдигнати крака.

Четиримата с Кейт, Линда и Тина намирахме това за много забавно. Но Моник продължи да изразява желанията си, да обикаля около Трикс и да я снима от изправено положение, после коленичила, после легнала на земята, а кучето правеше всичко, което фотографката го помолеше, в мига, щом го чуеше. Смехът ни заглъхна и ние замълчахме от удивление. Моник работеше от няколко минути, когато се сетих да погледна часовника си и да засека времето на фотосесията. Когато Моник засне всички кадри, на които разчиташе, Трикси беше позирала осем минути. Добавяме и трите минути, преди да си погледна часовника. Това, всички се съгласихме, беше странно.

От „Животът е хубав“ на Трикси се продадоха шестнадесет пъти повече екземпляра, отколкото от моя първи роман с твърди корици. След това тя издаде още две книги за възрастни, календар, а в момента се очакват и две детски книжки.

Трикстър стана не само зает писател, но и предприемач. „Пет Смарт“, националната верига от магазини, ще пуснат двумесечна промоция на лицензирани продукти от линията Dog Bliss You на Трикси Кунц през юли и август 2009 година. Преговаряме и с други търговци за още продукти на Трикси — от играчки и дрехи до видеоигри.

Дребосъчка се превърна в конгломерат.

Всички авторски приходи от книгите на Трикси и постъпленията от нейните продукти се даряват на фонд „Трикси“ към организацията „Кучета компаньони за независимост“, от който се плащат катастрофалните сметки за ветеринарни услуги за кучетата на хора с увреждания, неможещи сами да посрещнат огромните разходи. През 2008 година седемдесет и едно кучета получиха лечение, от което иначе щяха да бъдат лишени.

Двамата с Герда се усмихваме винаги, когато се замислим каква дълга сянка хвърля нашето мъничко кученце, дори след като си отиде от този свят. А всичко едва сега започва.

Книгите й и всички нейни усилия са насочени към смеха, любовта, откриването на щастието, съхраняването на надеждата, постигането на мир, намирането на изкупление и прегръщането на чудото и мистерията на този свят. Както писа „Рийдърс Дайджест“ в своите „Цитати“, Трикси вярва, че „любовта и саламът си приличат. И на двете никога не можеш да се наситиш“.