Дийн Кунц
Голям малък живот (19) (Спомени за едно радостно куче)

19. „Може ли да ви кажа една чудесна истина за вашето куче?“

Вторият роман, който написах, след като Трикси дойде при нас, се казваше „С крайчеца на окото си“ — обширен алегоричен разказ, в който се преплитат многобройни теми, разработени чрез най-големия набор герои, с който до момента бях дръзвал да жонглирам в една книга. Основната тема, около която се въртяха останалите, се изразяваше от чернокож проповедник на име Х. Р. Уайт в една негова проповед. Използвах част от нея като епиграф преди Първа глава:

Всяко добро дело, колкото и да е малко, отеква през големи разстояния в пространството и времето, за да повлияе на живота на хора, непознати за онзи, чийто щедър дух е бил източникът на това добро ехо, защото добрината се предава и нараства с всяко следващо предаване, докато малкият жест на любезност се превърне в акт на себеотрицателна смелост — години по-късно, някъде много далеч. Същото важи за всяка малка подлост, за всеки израз на омраза, за всяка злина.

Аз не работя със схеми, профили на героите или дори бележки. Започвам всеки роман само с предварителна идея и няколко герои, които ме интригуват. Затова чувствах едновременно боязън и въодушевление от перспективата да покажа тази тема, тази истина в драматично действие, което и трябва да прави един роман — да показва, не да казва. Задачата изглеждаше мащабна, но след като скочих в нови води с „Фалшива памет“, научих, че колкото по-голям изглежда един проект, толкова е и по-забавен.

В деня, в който започнах „С крайчеца на окото си“, Герда разходи Трикси, разреса я и я доведе в кабинета ми. След обичайното галене по коремчето, казващо: „Колко си сладка тази сутрин!“, Трикси се сгуши на легълцето си — тя си имаше легла в шест различни стаи в къщата — и ме загледа с крайчеца на окото си, докато аз ровех усилено в съзнанието си, опитвайки се да достигна до първите редове на новата си книга. Час по-късно вече имах цяла първа глава, но толкова различна от всичко останало, което бях писал до момента, че се почудих дали някаква неоткрита досега, зловеща и самоунищожителна част от мен не ме тласка към провал. В самото начало давах няколко обещания, които изглеждаха невъзможни за изпълнение:

Бартоломю Лампиън ослепява на тригодишна възраст, когато хирурзите неохотно отстраняват очите му, за да го спасят от бързо разпространяващ се рак. Макар и без очи, на тринадесет години Бартоломю си връща зрението.

Внезапният преход от десет години тъмнина към величието на светлината не е дело на необикновен лечител. Няма звездни тромпети, възвестяващи завръщането на зрението му, както и никой не е предсказал раждането му.

С възстановяването му има общо едно скоростно влакче, както и една чайка. Не можем да пренебрегнем и съкровеното желание на Барти да накара майка си да се гордее с него преди втората й смърт. Първият път, когато тя умира, е в деня на неговото раждане.

 

Шести януари 1965 година.

В Брайт Бийч, Калифорния, повечето хора говорят с обич за майката на Барти, Агнес Лампиън, известна още като Дамата с пайовете. Тя живее за другите, сърцето й тупти с техните мъки и нужди. В този материалистичен свят безкористността й дава хляб за подозрителността на онези, чиято кръв е по-богата на цинизъм, отколкото на желязо. Но дори такива закоравели души признават, че Дамата с пайовете има безброй обожатели и нито един враг. Мъжът, който разбива света на семейство Лампиън в нощта на раждането на Барти, не е неин враг, а непознат. Но веригата на неговата съдба и тяхната имат обща брънка.

Извадени очи и възвърнато зрение? Причинено някак си от скоростно влакче, чайка и любов към майка му? Майка му, която е умирала два пъти? Представа си нямах какво означава всичко това, нито как щях да изпълня тези обещания на разказа. В една от любимите ми рецензии за този роман, излязла в „Сан Диего Юнион Трибюн“, се казваше: „Началото на книгата напомня за човек, който обявява, че ще жонглира с топки за боулинг, докато пържи яйца и управлява балон с нагорещен въздух. Абсурдно, но Кунц успява да направи не само това, а много повече“. Критикът много точно описва собствената ми тревога, докато седях в кабинета си и препрочитах отново и отново първата глава. Наистина си беше балон с нагорещен въздух.

С годините научих, че когато историята добие привидно нелогичен или неразбираем обрат, подсъзнанието или интуицията ми са влезли в действие и трябва да им се доверя. Малко по малко тя щеше да се развие така, че обратът да придобие смисъл. Винаги съм се удивявал как на някакво ниво през цялото време съм знаел какво правя, дори докато съмнения бомбардират съзнателния ми ум.

Но „С крайчеца на окото си“ щеше да има най-сложния набор от теми и герои, с който някога съм работил. И на всичкото отгоре започваше с обещания за разказа, доста трудни, ако не и невъзможни за изпълнение.

Колкото повече наблюдавах Трикси обаче, толкова по-уверен се чувствах, че мога да напиша тази предизвикателна книга. Героите й бяха хора, които страдаха от болка и ужасни загуби, но отказваха да приемат цинизма и се бореха или да си проправят път назад към невинността, или — в случая с децата — се опитваха да се държат здраво за нея в един покварен свят. Откровението, което ми бяха разкрили интелигентността и чувството за почуда на Трикси — че тя има душа и че невинността на душата й е източник на постоянната й радост — ме подготви да пиша убедително за Агнес и нейния син Барти. Младият Каин, злобният, но злочест герой, въплъщаваше четвъртото откровение, получено от наблюдението ми върху Трикси: че бягството от невинността, така характерно за нашето време, е скок към абсурда и лудостта. Трикси не само ме беше подготвила да напиша тази книга, но дори отчасти я бе вдъхновила.

И понеже Трикси възроди чувството ми за почуда в пълния му блясък от детството, реших, че след като съм съчинил първата глава, трябва да напиша тази история, защото нямаше да намеря покой, докато не разберях какво се е случило и ще се случи със слепия Барти и неговата майка.

* * *

Написването на „С крайчеца на окото си“ ми отне точно една година без една седмица и в средата на 2001 вече бях потънал в друг роман, който се оказа не по-малко сложен и щеше да излезе почти толкова дълъг — „Входът за рая — платен“. Една работна събота отложих храненето на Трикси с половин час — до четири часа, и приключих за деня. След като буквално вдиша гранулите си, облиза устните си и се върна да огледа купата си за някоя пропусната гранулка, излязохме на едночасова разходка.

Когато редовно разхождате кучето си в един и същ район, завързвате познанство с други хора, които също разхождат кучетата си. Често се поспирате за няколко минути, обикновено за да обмените кучешки истории, да си поговорите за кучешки паркове, кучешки плажове, кучешки лакомства, кучешки играчки, кучешки болести, кучешки доктори, кучешки книги и, нали се сещате, изобщо за кучета.

В повечето случаи хората не питат за името ви и не казват своето, но не защото са вманиачени на тема лично пространство, а защото просто не им минава през ума, че човешките имена имат някакво значение точно в тази социална мрежа. Ние сме стопани на кучета и обикновено това е всичко, което искаме да знаем един за друг. Важното е да знаем имената на кучетата си.

Всеки път, когато срещнех нов човек с куче, което досега не съм виждал, първата му реплика към мен беше: „Много красив голдън! Как се казва?“. Аз представях Трикси, правех комплимент на неговото куче и питах за името му. Ако то например беше Спарки, оттук нататък този човек за мен беше „таткото на Спарки“. Когато Герда се върнеше от разходка с нашето момиче и аз я питах дали се е видяла с някого, тя отговаряше: „Майката на Пуки ми препоръча кафене, в чийто двор се допускат кучета, а таткото на Барни каза, че са пуснали възхитителни плюшени играчки в «Трите кучета».“

Една сутрин, докато четях вестника, видях снимката на една двойка, която понякога срещахме при кучешките си разходки. Бяха наградени за работа в помощ на общността. Ден-два по-късно си спомних за статията и казах на Герда:

— Таткото и майката на Гизмо помагат на деца в риск и са получили награда. Има снимката им във вестника.

— Как се казват?

Аз я погледнах неразбиращо.

— Все пак във вестника не са ги представили като „майката и таткото на Гизмо“.

— Дори не се споменаваше за Гизмо — признах аз. — Което показва колко безсмислени са повечето статии във вестниците. Никога не разказват истинската история.

Сигурен съм, че съм прочел имената на тези хора. Просто не съм ги запомнил, защото вече ги познавах като майката и таткото на Гизмо, а това ми казваше най-важното, което ми бе нужно да знам в тесния социален контекст, в който имахме връзка помежду си. Ако по време на ежедневните си разходки се срещате с човек без куче, но с трето око на челото си, а по-късно на вечеря кажете на съпругата си: „Сутринта видях Трите очи и си побъбрихме за хубави слънчеви очила“, разговорът няма да се обогати особено, ако знаете, че истинското му име е Джим Смит.

След като срещах една жена — майката на Уоли — два или три пъти седмично в продължение на три години, една сутрин тя пресече улицата си заедно с Уоли и ми каза:

— Дължа ви извинение. Не знаех кой сте.

— Аз съм таткото на Трикси — отвърнах аз.

— Чета книгите ви от години, много ми харесват, виждала съм снимката ви на кориците, но по някаква причина не бях направила връзката.

Поговорихме си една-две минути за книги, после я попитах за името й — след като тя знаеше моето.

— Аз съм майката на Уоли — рече тя и двамата се разсмяхме. После ми каза, че в супермаркета на Ралф най-после са заредили „Ледени лапички“.

Десет минути, след като се разделихме, се сетих, че тя така и не ми отговори. Все още не знаех как се казва.

Почти съм сигурен, че вечерта е казала на съпруга си нещо от типа: „Попитах таткото на Трикси кога ще излезе новата му книга и той каза следващия месец“.

В Харбър Ридж, освен хора с кучета, често срещахме и дядото на едно индийско семейство, което живееше на съседната пряка. Ходеше с помощта на една от онези проходилки с колелца. Излизаше два пъти дневно и с бавна, но уверена походка изминаваше по километър и половина по гладките улици на билото. Впечатляваше ме решимостта му да се поддържа във форма.

Имаше кръгло, весело лице и топла усмивка, а лекият му напевен акцент беше очарователен. Винаги държеше да се наведе и да погали Трикси по главата, докато си разменяхме любезности за времето или нещо от новините.

Един ден, когато двамата с Трикси приближихме, той ме попита:

— Може ли да ви кажа една чудесна истина за вашето куче? — Отвърнах, че нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, и той продължи. — Може би знаете какво е тя. Знаете ли какво е тя?

— Тя е златист ретривър — отговорих аз, предполагайки, че пита за породата.

— Да, така е, но аз нямам това предвид. В нашата религия вярваме в прераждането. Ние живеем по много пъти, като винаги се стремим да бъдем по-мъдри, отколкото в предишния си живот — по-мъдри и по-добродетелни. Ако накрая успеем да водим неопетнен живот, съвършен живот, напускаме този свят и не се налага да се връщаме отново. Между човешките си въплъщения се случва да се родим и като други същества. Понякога, когато някой е водил почти съвършен живот, но все още не е достоен за нирвана, се превръща в много красиво куче. Когато животът му като куче приключи, той за последен път се въплъщава в човек и живее съвършено. Вашето куче е някой, почти постигнал пълно просветление и в следващия си живот ще бъде съвършен и безупречен, много велик човек. А вие сте пазител на свята душа, както бихте казали във вашата религия.

Гласът и жестовете на дядото бяха завладяващи, а думите му за Трикси бяха толкова мили и добри, че му благодарих и казах, че винаги сме я намирали за специална.

— Предайте на жена си какво съм ви казал — заръча ми той и аз го уверих, че нямам търпение и ще го направя, веднага щом се прибера.

Може би ще ви се стори странно, но изминах цяла пряка, преди да свържа неговите думи с онзи случай, когато казах на Трикси, че е ангел, маскиран като куче, и с онази нощ, когато тя като че ли развеждаше някого, невидим за мен, на горния етаж на къщата ни. По гърба ми пробяга приятна тръпка.

Като християнин не вярвам в прераждането, но вярвам, че в Трикси имаше нещо уникално и значимо. Много хора виждаха нейната изключителност и изразяваха по различен начин впечатленията си. Често, когато сядахме в двора на някой ресторант, другите клиенти, които я бяха наблюдавали по време на вечерята, се спираха край масата ни да кажат нещо за нея. По-често дори не отбелязваха красотата или доброто й поведение, а казваха: „Тя е наистина специална, нали?“. Ние винаги отвръщахме: „Благодаря ви. Ние също мислим, че е много специална“. Но след като дядото ми каза какво мисли за нея, още по-силно осъзнах колко често се използва думата „специална“ за Трикси.

Нашите приятели Анди и Ан Уикстром, които познаваме още от студентските си години и които стават все по-интересни (или все по-странни) с всяка изминала година, ни дойдоха на гости за седмица в новата ни къща. Те останаха очаровани от Трикси, тя от тях — също, и петимата си изкарахме чудесно. Около месец след като се прибраха у дома на Източния бряг, се чухме по телефона и Ан сподели, че се опитвали да разкажат на приятелите си за Трикси, да им обяснят колко специална е тя, но осъзнали, че думите и случките просто не стигат, за да накарат човек наистина да разбере магичния характер и излъчване на Дребосъчка.

Пишейки тези мемоари, неведнъж се удрях в тази стена. Трябваше да приема, че колкото и да се старая да обрисувам портрета й, не съм способен да предам истинската й същност. Неизразимото не може да бъде описано. Мистерията е мистерия, именно защото не е разгадана, а някои мистерии са по принцип неразгадаеми.

В този втори роман след пристигането на Трикси, „С крайчеца на окото си“, аз повдигнах по-близо до повърхността духовните проблеми, които присъстваха и в някои от предишните ми книги: че светът е загадъчно място, изпълнено със смисъл, че науката, и най-вече квантовата механика, и вярата не си противоречат, а се допълват, че ние сме общност от потенциални светци с обща съдба и всеки от нас е нишка в гоблена на смисъла. Когато излезе от печат, тя получи по-щедри рецензии, отколкото можеха да се поберат на първите пет страници на второто издание. Това беше чудесно, но рецензиите не носят толкова удовлетворение, колкото читателските реакции. За първите осем години от книгата са се продали шест милиона екземпляра по целия свят. Получих хиляди писма от читатели, някои от които са най-интелигентните и трогателни неща, които някога съм получавал.

Посветих я „На Герда. От хилядите дни на моя живот най-силният беше и винаги ще бъде денят, в който се срещнахме“. Посвещавал съм й и други книги, но с тази най-после изпитах усещането, че съм написал нещо, достойно за нея.

Пет години по-късно посветих книга на Трикси. Дотогава, макар и по типичния си бавен, дебелоглав начин, най-после бях осъзнал колко много е променила не само мен самия, но и творчеството ми.