Дийн Кунц
Голям малък живот (18) (Спомени за едно радостно куче)

18. Операция на ставата и кюфтенца

Трикси започна тайничко да накуцва. Излязох от стаята и я видях да куца по коридора, сякаш е на прослушване за ролята на гърбушкото в кучешка версия на „Парижката Света Богородица“. В спалнята пък Герда я погледнала през рамо и видяла, че ближе левия си преден крак. Но щом усетеше, че някой я гледа, започваше много да се старае да ходи нормално.

Прегледахме първо лапата, търсейки рана или трънче, но не намерихме нищо. След този преглед тя направи героични усилия да не я хванем отново да куца и до края на деня ходи, без да куца.

Скоро обаче вече не можеше да крие болката в левия си крак. Брус Уитакър й направи рентгенова снимка и предположи, че има същия проблем в ставата като на десния крак, заради който беше пенсионирана като куче помощник.

Препоръчаха ни да се консултираме с хирург. При първото ни посещение при него той ни изведе навън и ме помоли да разходя Трикси на десетина метра и после обратно, за да наблюдава движенията й.

— Лакът — обяви той.

Бръкна между задните й крака, за да опипа тазовите кости. После ми предложи и аз да направя същото и да му кажа какво съм установил. Поради липсата на ветеринарно образование сметнах себе си за недостатъчно квалифициран да давам второ или дори първо мнение. Усъмних се обаче и в квалификацията на хирурга, защото беше казал, че проблемът е в лакътната става в предния крак на кучето.

Но тъй като носеше бяла престилка, излъчваше авторитет и напомняше на Ърнест Хемингуей, направих, каквото ми каза. Хемингуей е изпивал по бутилка и половина алкохол на ден, редовно е поливал вечерята с шест бутилки вино, бил е пословичен, може би патологичен лъжец и се е държал чудовищно с почти всички, сприятелявали се с него, така че не съм много сигурен защо в този случай приликата ме впечатли. Да, в добрите си времена е пишел като магьосник, но същото важи за Дейвид Мамет, комуто бих забранил да оперира кучето ми.

Веднага усетих, че лявата тазова кост е по-дебела от дясната. Трикси очевидно отдавна компенсираше болката в ставата, пренасяйки тежестта назад и напрягайки таза от съответната страна. И все пак беше започнала да куца едва няколко дни по-рано.

В залата за прегледи хирургът започна да върти лакътната става, опитвайки се да накара Трикси да изскимти. Когато ми каза какво прави, ми идеше да взема първата попаднала ми щипка и да завъртя носа му, докато той изскимти, но се въздържах. Търсеше реакция, която да потвърди диагнозата му, защото тези вродени нарушения невинаги се проявяват ясно на рентгеновите снимки.

Трикси обаче отказваше да скимти. Не трепереше, не дишаше тежко. Само ми се усмихваше, докато докторът кривеше крака й в най-необичайни пози.

— Това момиче е истински герой — отбеляза той.

Не чувах този коментар за първи път.

* * *

През февруари същата година Трикси беше ухапана от немска овчарка, която, убеден съм, беше обучавана за бой. Реагира така, все едно я беше целунала.

Беше неделя следобед и ние бяхме излезли на разходка. Както винаги, носех малък флакон лютив спрей. Носех го в дясната си ръка.

Свихме покрай един ъгъл и тръгнахме нагоре по една уличка, по която често бяхме минавали и преди. Едно момченце на около девет години висеше на ръце от клон на дърво в двора от дясната ни страна. Изглеждаше невинно като църковен хорист, но когато се приближихме, нещо в излъчването му ми подсказа, че ще има черни свещи на всеки олтар, на който служи.

Две крачки по-натам видях това, което стената на съседната къща скриваше от погледа ми: огромна немска овчарка, полегнала в двора зад дървото, на което се кълчеше момчето. Не беше вързана.

Немските овчарки са красиви, любвеобилни и интелигентни. Независимо от породата обаче, когато видиш свободно пуснато куче, достатъчно голямо да тегли хонда, разумно е да имаш едно наум.

Овчарката ни погледна, но като че ли не предизвикахме интереса й. Аз все пак обърнах Трикси и се отдалечихме, казвайки си, че благоразумието е по-добрата страна на смелостта, макар и да се зачудих коя ли е по-добрата страна на страхливостта. Бях направил може би осем крачки, когато момчето извика:

— Май по-добре да потичате.

Ние вървяхме, а не тичахме, но не възнамерявах да се надприказвам с деветгодишен хлапак, още повече ако зад гърба му стои шестдесеткилограмово саблезъбо куче. Винаги можех да си отмъстя, като го причакам на път за училище, набия го и му взема парите.

Поведението му обаче ме възмути и аз спрях, изгледах го възможно най-неодобрително и попитах:

— Какво каза?

Каквото беше казал — казал, нямаше желание да го повтаря. Вместо това се обърна към немската овчарка и каза нещо като:

— Хвани ги!

Кучето се изстреля.

Денят беше топъл като за февруари, дърветата се полюшваха хипнотично на лекия ветрец и до този момент аз се чувствах леко сънлив. Нищо не може да те събуди така ефикасно, както гигантско куче, което изглежда решено да ти отхапе тестисите.

Насочих лютивия спрей към него и извиках: „Назад!“ и „Спри!“, но то не се подчини на нито едното. Видях, че всъщност се е насочило не към мен, а към Трикси, и че с тази траектория ще налети право на гърлото й.

Струята го уцели по носа и се пръсна по муцуната му. Той промени курса си, но не се махна. Стори ми се, че ухапа Трикси по левия хълбок, и едва тогава се извърна и се затича назад, кихайки.

За щастие, аз не реших, че съм го разубедил, защото той се обърна и отново ни нападна. Този път струята го уцели в очите, което според инструкциите е най-доброто попадение. Обърна се на метър и осемдесет или два от нас.

Нападна ни отново. Третият „изстрел“ отново подлюти очите му и той побягна.

Зловещо безмълвна, овчарката се втурна за четвърти път, този път към мен, защото се бях отнесъл толкова подло с нея.

Във флакона трябваше да има течност за пет натискания. Овчарката се отдалечи, но аз се чудех какво ще правим, ако реши да ни нападне още два пъти.

Може би щеше да бъде готино да ходя с дървен крак, а ако останех без нос, щях да си спестя проблемите със синусите, но определено се надявах да не започна да говоря с писклив глас като Мики Маус.

На овчарката обаче толкова й стигаше. Върна се на моравата, където си лежеше, преди Херман Гьоринг IV да я насъска срещу нас, и зарови муцуна в тревата, опитвайки се да избърше противния спрей.

Хлапето ни гледаше с разширени очи и безмълвно, а аз имах още малко спрей, но реших да си го запазя за овчарката, в случай че получи нова заповед.

Трикси ми се усмихна и замаха с опашка. Почувствах се като нейния рицар в лъскава броня. Побързах да я отдалеча от Годзила. Свихме надясно зад ъгъла и минахме четири пресечки, преди да спрем, за да огледам мястото, на което ми се стори, че я ухапа немската овчарка. Не видях кръв, а и не исках да се бавим. По целия път до къщи постоянно се озъртах през рамо.

Разказах на Герда какво се бе случило и й показах къде ми се струва, че овчарката гризна Трикси. Герда разтвори гъстата й козина и видяхме ухапването. Раната кървеше съвсем слабо, защото кучето беше откъснало само парче от кожата с размера на сребърен долар, без да забие зъби в месото.

Със сигурност не го беше усетила като целувка. Но Трикси ни веднъж не изскимтя и не изхленчи.

Нашият ветеринарен кабинет не работеше в неделя и ние я заведохме в спешната клиника до летището. След като заши раната и ни даде указания за лекарствата, лекарката каза:

— Това момиче е истински малък герой.

Дребосъчка тежеше тридесетина килограма, но беше много женствена и изглеждаше по-дребничка, отколкото беше в действителност. Стори ми се толкова крехка, докато я вдигах, за да я сложа в колата на връщане от клиниката. Не можех да спра да мисля, че ако първата струя от спрея не я беше уцелила в муцуната, овчарката можеше да забие зъбите си в гърлото й.

Не изпитвах омраза към овчарката. Беше ми жал за нея, макар да знаех, че спреят й е причинил само временен дискомфорт. Кучето беше направило това, което момчето му каза, и очевидно каквото го бяха научили родителите му. Злодеите тук бяха хората, а овчарката в определен смисъл беше тяхна жертва.

Съобщих за ухапването в Службата за контрол на животните. Служителят на телефона ме попита за адреса. Казах му улицата, но не знаех номера. Той обаче го знаеше. Знаеше и породата, преди да му я кажа. Нашият нападател си имаше минало.

Тъй като вярвам, че полицаите и хората от Службата за контрол на животните обикновено вършат похвална и неблагодарна работа, със съжаление ще кажа, че доколкото знам, собствениците на това животно не бяха глобени, дори не получиха предупреждение. След седмици на „разследване“ един служител ми даде несвързано обяснение защо случаят трябва да бъде затворен без никакви действия.

Негов колега, разочарован от бездействието на отдела, ми каза, че собственикът на овчарката има сериозни връзки с управата на града и щял да си вее шапката, докато кучето му не ухапе някого, не само друго куче. Аз му благодарих за откровеността, но му казах, че моята Трикси е някой. Самият той беше любител на кучетата и ясно разбра какво имам предвид.

* * *

— Това момиче е истински малък герой — повтори хирургът.

След като не успя да накара Трикси да изскимти, докато въртеше и разтягаше ставата й, той й направи рентгенови снимки от различни ъгли и успя да ни покаже къде е проблемът. Трикс имаше нужда от същата операция на левия лакът, каквато бе преживяла преди време на десния.

Няколко дни по-късно отново я заведохме в болницата. Щеше да остане да спи там, защото операцията беше насрочена за пет сутринта. Занесохме една моя мръсна тениска, за да й мирише познато, и една от любимите й играчки.

Беше юни 2000 година и тя живееше с нас от година и девет месеца. Отдавна беше престанала да бъде „просто куче“ и се бе превърнала в наша дъщеря. Тя не можеше да разбере, че я оставяме в болницата за нейно добро, и двамата с Герда се чувствахме като предатели. Идеше ни да се приберем вкъщи и да се нашибаме с бодливи клони от разкаяние, че не настояхме да останем да спим в клетката при нея.

За вечеря си разделихме бутилка вино и аз изпих още една чаша от втората бутилка. Смешно малко по стандартите на Хемингуей, но ако Трикси имаше твърде много здравословни кризи, щях да се пропия като него.

Казаха ни, че Трикси трябва да остане в болницата поне една нощ след операцията, а може би дори три. Но на следващия ден хирургът ни се обади два пъти — веднъж, за да каже, че всичко е минало добре, и после отново към пет часа, за да ни зарадва, че можем да си я вземем у дома.

— Тя е най-спокойното куче, което съм виждал — каза той. — Изобщо не се опитва да дразни шевовете, не се дърпа на повода и не лае. В същото време се окопити и стана на крака по-рано от обичайното.

Когато отидохме в болницата да си приберем момичето, чакалнята беше препълнена с угрижени родители. Някои от тях изглеждаха така, сякаш са видели призрак, и аз знаех, че си имат по-тежки проблеми със своите животни, отколкото ние с Трикси. Двамата с Герда изпитвахме благодарност, облекчение и щастие, че Трикстър си идва у дома.

Една сестра я доведе. Горката Трикси изглеждаше по-окаяно, отколкото очаквахме. Цялото й ляво краче, чак до рамото и част от хълбока бяха обръснати. Вървеше несигурно с помощта на сестрата. Отпърво лицето й остана скрито в пластмасовата яка — напомняща за времето на кралица Елизабет — която й пречеше да гризе шевовете си. Огледа препълнената стая, търсейки ни, а когато се наведохме към нея, тя отметна глава назад и ние видяхме, че очите й са целите кървясали и по космите на лицето й има размазани сълзи.

Когато ни видя, се ухили, а ние се разплакахме. Не се разхлипахме шумно като бебета, нито захълцахме, но от очите ни бликаха сълзи като от душ. Ридаенето, изкривяващата лицата мъка, горчивата буца, заседнала в гърлото, тежестта в гърдите от непоносимата загуба — всичко това щеше да ни връхлети само след броени години. Сега съвсем леко ги вкусихме. Не за да ни подготвят да се справим по-добре с мъката, защото за скръбта няма имунизации, а за да ни напомнят да ценим онова, което обичаме, докато го имаме, така че когато си отиде, да ни останат спомените, които ще ни крепят.

Герда свали яката от врата й и се качи с нея в багажното отделение на „Експлоръра“, като не спираше да я прегръща и успокоява.

Един от най-големите дарове, които получаваме от кучетата, е нежността, която те пробуждат в нас. Разочарованията от живота, неправдите, съкрушителните събития извън наша власт, предателствата на хора, с които сме се сприятелили и обикнали, могат да ни направят цинични и да превърнат сърцето ни в кремък, от който само гневът и горчивината извличат искра. Други животни също могат да ни направят по-човечни, но кучетата с уникалната си природа, с изричното им удоволствие да бъдат с нас, с ликуващата си радост, с която ни посрещат, когато се прибираме у дома при тях, с вечното си слънчево излъчване, с веселбата, с която играят, с любопитството и почудата, с които приемат всяко ново преживяване, могат да стопят цинизма и да възродят сладостта в огорченото сърце.

Ами благодарността им? Когато Трикси дойде при нас, очаквах удоволствието, ликуващата радост, слънчевото излъчване, веселбата, любопитството и почудата, но забележителната и постоянна благодарност, която изразяват кучетата към това, което им даваме, е сигурно най-милото нещо в тях. Купичката с гранули е нещо обичайно, но кучето никога не я приема като даденост. След хранене, след получаването на нова играчка като подарък, след игра или плуване, посред гушкането, което дарява кучетата с такова блаженство, Трикси обръщаше одухотворените си очи към мен и просто говореше с тях или пък ме близваше по ръката в знак на признателност, или сгушваше студения си нос в дланта ми. Както кучетата ни разбират посредством безбройните знаци, които издават настроението и чувствата ни, така и ние, ако обърнем внимание, можем да разгадаем техните сигнали. И най-често може би виждаме благодарност.

Когато направехме нещо, което й доставя особено удоволствие, тя разравяше купчината си с играчки, избираше една или друга, после премисляше и пак ги оставяше, докато след няколко минути идваше със съвършената плюшена играчка за момента. В такива мигове винаги беше плюшена играчка, никога въже за дърпане или топка. Оставяше избраното съкровище в краката ни, не за да ни подкани да играем, а за да каже: „Това е едно от любимите ми неща. Искам да ти го дам, защото беше толкова добър с мен“. После се излягаше и въздъхваше, а понякога и заспиваше.

Хирургът ни каза, че Трикси има нужда от шест седмици, за да се възстанови от операцията. През първите три седмици той настояваше да я държим в клетка денонощно.

Ние разбирахме колко важно е да не й позволяваме да тича или скача, но знаехме, че нашето свободолюбиво момиче, което рядко беше вкарвано в клетка и никога от нас, няма да се чувства добре затворена. Тъй като имаме големи, U-образни бюра, получихме разрешението му да я държим под тях, след като барикадираме изхода с метър и двадесет висока преграда за домашни любимци, която може да се сглоби в най-различни конфигурации.

Трикси прекарваше част от деня с Герда, част от деня — с мен. Нощем правехме квадрат от преградата, в който поставяхме легълцето и купата й с вода, давайки й все пак много повече пространство от клетката.

През деня нямаше нужда да носи яката, не само защото беше постоянно пред очите ни, но и защото Герда измисли хитра дрешка, за да не ближе и хапе шевовете. Разряза два свои потника без презрамки и ги съши наново като плътен чорап, стигащ чак до хълбока. Материалът беше разтеглив и набран, така че лесно се нахлузваше, и беше достатъчно плътен, за да предпази обръснатото място. Не съм сигурен дали това би свършило работа при по-неуслужливо куче. Мисля, че чорапът помагаше не само защото беше трудно да се гризе през него, но и защото тя разбираше целта и искаше да достави удоволствие на майка си. Изглеждаше забележително.

Нямахме обаче достатъчно вяра на чорапа за през нощта и й слагахме яката. Кучетата презират тези яки. Не само са неудобни и ограничават движенията, но и животните осъзнават, че с тях изглеждат глупаво и че те са обида за достойнството им. Когато й сложехме яката, Трикси първо изразяваше раздразнение, а после ни поглеждаше с тъжните си очи, сякаш казваше: „Какво съм ви направила, та да заслужа това?“.

През първите три седмици след операцията Трикси не биваше да се качва и слиза по стълби. Кабинетите и спалнята ни се намираха на третия етаж на къщата в Харбър Ридж и трябваше да я свалям до вратата на втория етаж по четири пъти дневно, за да я изведа до тоалетна.

Тъй като къщата е разположена на тясна площ и стълбите, особено задните, са доста стръмни, архитектът беше предвидил и асансьор. Беше мъничък, може би половин квадратен метър, и електрически, не хидравличен. Не страдам от клаустрофобия, нито ме е страх от асансьори, но тази малка, облицована с дърво кабинка никак не ми допадаше. Моторът й беше монтиран между гредите на тавана, а цялото устройство дрънчеше и скърцаше и дори издаваше странни животински писъци, сякаш освен електромотора имаше и няколко горили, които трябваше да дърпат въжетата, а хич не харесваха работата си. Герда категорично отказваше да се вози в него. Преди операцията на Трикси го бяхме използвали само за товари — да пренасяме по-тежките кашони.

По време на възстановителния период на Трикси Герда наруши правилото си никога да не поема самоубийствени рискове в клаустрофобични превозни средства и когато мен ме нямаше, придружаваше златното ни момиче в мъчителното пътуване между втория и третия етаж. Любовта надделява над всичко.

Трикси все още нямаше пет годинки и не се боеше нито от фойерверки, нито от гръмотевици или каквото и да било друго. Не се боеше и от асансьора, но не го и харесваше. Първите няколко пъти, когато се вози с мен, постоянно се оглеждаше, опитвайки се да разбере откъде идват всички тези звуци и какво ли биха могли да вещаят. Скоро разбра, че по-голямата част от шума идва отгоре и оттогава непрекъснато гледаше тавана с очевидното очакване всеки момент върху главите ни да се изсипе някакво бедствие.

След половин седмица, в която всеки ден слизахме и се качвахме по четири пъти с асансьора, Трикс започна да бойкотира ограничаването си в още едно затворено пространство. Щом отворех вратата, тя сядаше в коридора в поза „оловно дупе“. Тежеше около тридесет килограма, но когато паркираше така дупето си, не желаейки да влезе в асансьора, можеше спокойно да тежи и колкото кофа с оловни сачми. Нищо не можеше да я помръдне.

Можех да я примамя в асансьора с вкусна бисквитка, но това ми изглеждаше като измама. Можех да се надявам да изляза по-упорит от нея, макар тя да имаше търпението на Йов, а аз — на двегодишно дете. Можех да й се скарам, но предвид състоянието й, сърце не ми даваше да го направя. На всичкото отгоре тя беше права: този асансьор наистина беше един „Титаник“ с размерите на ковчег, поел на вертикално пътуване към безледна гибел.

Накрая постигнахме компромис. За една, понякога и две от ежедневните ни разходки я свалях и качвах на ръце по стълбите, а през останалата част от времето тя се возеше в асансьора, без да ми прави номера от типа „оловно дупе“.

Хирургът беше уточнил, че не бива да ходи по повече от тридесетина метра на отиване и връщане от тоалетната през първите две седмици и два пъти по толкова през третата. Опитах се да му обясня за тоалетното дао на Трикси, но той ме изгледа по начин, който ясно показваше, че в този момент чува пищящите цигулки, съпровождащи замахването с ножа в „Психо“. Представих си как ме изпращат против волята ми в психиатричното отделение, където неизбежно ще се озова в компанията на Хикс, за да получа списък от хиляда души, на които да разпратя безплатни книги и покани за купон в къщата на плажа.

— Да, сър — отвърнах аз, — тридесет метра. Няма проблем.

Закачах Трикси на къс повод и с бавна крачка я водех до двора на съседите, петнадесет метра по-далеч от позволеното. В противен случай тя щеше да се опита да се стиска през цялото време и така щяхме да стигнем до катастрофа, пред която падащият асансьор с крещящите маймуни на покрива щеше да изглежда като чаено парти.

През четвъртата и петата седмица трябваше да продължим да я държим в заграденото пространство, но вече й се разрешаваха десет, а после и петнадесетминутни разходки. До четвъртата седмица Трикси понасяше ограниченията и униженията с по-висок дух, отколкото аз бих бил способен на нейно място, но после изпадна в депресия. Депресираното куче е по-ужасно и от епично запеченото куче, което очакваш да се пръсне. Това са по природа весели, бликащи от енергия същества. Не можехме да понасяме гледката на нашата приказна Трикси — толкова унила, че прекарваше целия ден с тъжен поглед и вяло безразличие. Опашката й не махаше. Никоя писукаща играчка не можеше да привлече вниманието й. Когато й търкулнехме топка, тя я оставяше да се удари в муцуната й, без да направи опит да я хване — явно защото знаеше, че не може да потича след нея и да ни накара да я гоним. Страдаше толкова безутешно, че дори храната не предизвикваше усмивката й и тя я ядеше механично, без ентусиазъм.

В петък Трикси беше записана за преглед след петседмичното си възстановяване, но аз се обадих още в четвъртък на хирурга, за да му опиша психичното й състояние и да го помоля да помисли дали можем да я заведем през уикенда на ресторант. Обясних му, че има едно шведско ресторантче, чиито собственици обичат кучета и с радост ни канят в малкия си двор. Трикси много обичаше Густав, който й носеше поръчаните шведски кюфтенца. Можехме да паркираме наблизо, да я изнесем на ръце и да я заведем до масата на къс повод. Дворчето беше малко и спокойно и в общи линии нямаше никакъв шанс нещо да я превъзбуди, така че да се нарани. Момичето ни просто имаше нужда от малка екскурзия за повдигане на духа.

— Идеята не е добра — попари ме докторът. — Трябва да изчакате още една седмица, докато напълно се възстанови, а дори и тогава ще трябва да внимавате още известно време.

Късно следобеда в петък, докато преглеждаше Трикси в кабинета си, той й отдели повече време от обичайното. Заключи, че кракът се възстановява по-бързо от обикновеното и склони да я заведем на вечеря още същия ден.

Зашеметени от радостно очакване, ние се втурнахме към къщи, за да я срешем и да се преоблечем. Нямахме търпение да видим светналите й очи, когато познае ресторанта, и усмивката, която щяха да предизвикат малките кюфтенца.

Качих я в експлоръра и поехме към една обещаваща вечер. Трикси си лежеше на мястото, а Герда пътуваше на задната седалка, хванала повода, за да не може момичето да обикаля в багажното и да залитне.

Умното куче никога не спира да ви изненадва с внезапните си прозрения и силата на възприятията си. Пътят до ресторанта включваше четири улици, една магистрала и още една улица. Никога не минавахме оттам на път за другаде. На магистралата Трикси все още лежеше в потиснато безразличие, но когато слязох от нея и свих по последната улица, тя скочи на крака и опъна повода, изненадвайки Герда. Започна да гледа наляво и надясно през прозорците и да маха с опашка.

— Тя знае къде отиваме — каза Герда. — Но как е възможно?

Все още бяхме на почти два километра от ресторанта, но Трикс се ухили, задиша щастливо и започна да използва опашката си, както не бе правила цяла седмица.

Докато стигнем до ресторанта и паркираме, тя вече беше напрегнала всяко мускулче в тялото си. Гледаше задното стъкло с такова очакване, че все едно казваше: „Отвори проклетата врата или ще мина през нея!“.

Въпреки вълнението си, позволи да я вдигна и внимателно да я оставя на земята. После, сякаш задвижена от перката на опашката си, тя опъна повода докрай и ни поведе покрай главния вход към ресторанта, по алеята на открития пазар, отзад към дворчето на заведението.

Густав ни посрещна, обсипа с внимание Трикси и ни заведе до една маса с изглед към алеята. Когато донесе първото ястие на двама ни с Герда, Трикси получи чинийка с миниатюрните кюфтенца.

Цяла вечер тя седя до парапета, ограждащ дворчето, или лежа с муцуна, подпряна на най-долната летва, наблюдавайки с интерес хората — и няколко кучета, които сновяха покрай сергиите. Опашката й не махаше постоянно в широка дъга, но и не стоеше неподвижно. Върхът й потрепваше ли, потрепваше, защото тя знаеше, че дългото й затворничество е приключило и че скоро ще й бъде позволено отново да ходи на дълги разходки и да играе. Животът й се беше върнал и беше хубав. Повече никога не изпадна в такова потиснато настроение.

Всички породи кучета имат много по-силно обоняние от което и да е човешко същество — някои само хиляда пъти по-добро, други — десетки хиляди пъти. Възможно е Трикси да бе доловила уникалния мирис на шведския ресторант от почти два километра разстояние, при това вътре в джипа.

Ще ви разкажа интересен случай. Учените разработили сложна миризма в лабораторни условия и обучили куче да реагира по определен начин на нея. Завели кучето в долния край на остров Манхатън, а част от екипа се качила в горния, на двадесет километра разстояние. В предварително уговорен момент извадили запушалката на шишенцето с миризливото вещество и напоили кърпичка, като я размахали във въздуха. Избрали ден, в който вятърът духал от север на юг, и засекли скоростта му с анемометри и на двете места. За по-малко от минута миризмата трябвало да бъде отнесена от единия край на острова до другия — през един от най-големите градове на света, през милиони хора и вихрушки от безброй миризми. Талантливото куче я уловило и реагирало, въпреки че всички молекули трябва да са били разпръснати от въздушните течения.

Трикси не беше куче, обучено да разпознава миризми. И все пак, първоначално селекционирани като ловна порода, златистите ретривъри са надарени с прекрасно обоняние. Ресторантът беше не на двадесет, а на по-малко от два километра, а на територията между него и автомобила имаше не милиони, а само няколко хиляди души. Може би беше уловила панделката на миризмата във въздуха.

Но на мен ми се струва, че е вярно другото, не по-малко изумително обяснение. Бяхме я водили в този ресторант по същия маршрут поне тридесет пъти и в края на всяко петнадесетминутно пътуване тя получаваше порция малки кюфтенца. Мисля, че беше заучила поредицата от десни и леви завои и приблизителното време между тях, и свързваше този модел с вкусното изкушение. Внезапният преход от унила депресия към въодушевено махане с опашката в момента, в който свихме към последната отсечка от пътя, беше твърде показателен, за да го пренебрегваме.

Или просто четеше мислите ни.