Дийн Кунц
Голям малък живот (16) (Спомени за едно радостно куче)

16. Времето и паметта

Винаги, когато пиша за кучета в роман или нехудожествен разказ, получавам по няколко писма, които ме обвиняват, че ги антропоморфизирам, че приписвам човешки качества на обикновени животни.

Някои от читателите ми изпитват неприязън към кучетата и се дразнят, когато някое е обрисувано с такава прекалена според тях топлота.

Други пишат от висотата на моралните си възгледи, за които твърдят, че почиват на религията им. Убедени са, че Божията благодат се простира само върху хората, а другите живи същества на земята не са нищо повече от нископлатени статисти, попълващи масовите сцени във филмите. Те, предполагам, тълкуват библейското предупреждение, че ни едно врабче не пада без волята на Отеца, не като свидетелство, че Го е грижа за всички Негови твари, а като доказателство, че Той има толкова добре разработена световна система за наблюдение, че дори Департаментът по вътрешна сигурност не може да я възпроизведе.

Неколцина мои кореспонденти отхвърлят идеята за изключителността на човека и вярват, че всяко животно превъзхожда всеки човек. Ако приписвам човешки качества и черти на куче, те смятат, че принизявам кучето.

И накрая, има животински психолози или зоолози, или друг вид естественици, които ме уверяват, че човешките качества и емоции, които виждам у кучетата, не са това, което изглеждат, че умът на всяко животно се отличава радикално от човешкия. В зависимост от областта им на специализация, те твърдят какви ли не удивителни неща: че кучето няма представа за собствената си индивидуалност, че не притежава истинско самосъзнание като нас, че умът му не е достатъчно сложен, за да има емоции, че кучето не може да свързва причини и следствия.

Глупости.

На всички нас, учени и неучени, ни е трудно и почти невъзможно да погледнем света през очите на друго човешко същество, което и е причината постоянно да се изненадваме на какво са способни дори приятелите и съседите ни. Серийният убиец от съседната къща често се описва като тих, мил, обикновен човечец — все от хора, мислили, че го познават.

Какъв скок правим тогава, твърдейки, че можем да знаем как работи съзнанието на друг вид. Всеки нов ден ни доказва, че големите предимства на общия език и култура не стигат, за да разберем собствения си вид. А що се отнася до кучетата, специалистите имат само теории. Очевидно, представата, че светът на най-дълбоко ниво почива на мистерия, която не можем да проумеем от тази страна на смъртта, е толкова плашеща за някои, че настояват да разглеждаме прекрасните ни кучета като машини от месо, вместо да позволим на истинската им, удивителна природа да ни накара да се замислим за магията на самото си съществуване.

Едно предупреждение: когато говорим за възможните мисли, разсъждения и намерения на кучето, трябва да помним, че като цяло интелигентността е различна между различните породи, както и между отделните индивиди, точно както е различна и между хората. Трикси беше много умен златист ретривър.

* * *

Често съм чел и са ми казвали, че кучетата нямат усет за времето. Това не го вярвам, но пък вярвам, че хората, които го казват, са абсолютно лишени от разум. И точка.

Ако смятате, че кучетата нямат усет за изминалото време, не бива да се тревожите дали оставяте стария Спот сам за един или за четири часа, когато излизате вечер. И в двата случая той би трябвало да си мисли, че ви е нямало известно време — колко точно, той не може да прецени, може би минута или пък цял ден.

Трикси имаше толкова точен и надежден усет за времето, че не ни трябваше часовник, за да поддържаме дневния й режим. След сутрешната закуска с гранули в единадесет и половина получаваше оризов кейк с ябълки и канела, точно преди обедната си разходка, а по-късно, в три и половина — отново гранули, преди следобедната разходка. Герда, Линда, Илейн и аз всеки ден ставахме свидетели на невероятната точност на Трикси. Без никога да закъснява от уреченото време, но и без да подранява с повече от минута или две, тя отиваше при човека, който се грижеше за нея този ден и с вдигната лапа, с побутване с нос или с глава в скута му и въртящи очи му напомняше, ако случайно е забравил, че вече е станало време за храна, упражнения и тоалетна. Година след година тя абсолютно точно помнеше режима си.

Накрая толкова свикнахме с часовника в главата на Трикси, че той престана да ни забавлява, но никога не спряхме да се впечатляваме как се приспособява към смяната на лятното и зимното време. Когато премествахме стрелките с един час напред през пролетта и после с един час назад през есента, тя никога не закъсняваше и не подраняваше с час, а продължаваше да върви в крак с пренастроените часовници.

Когато дойде при нас, Трикси възприе работния режим, който поддържахме двамата с Герда и който ни държеше на бюрата до шест или седем часа вечер, а понякога и до по-късно, макар всяка сутрин да ставахме в пет и половина или шест.

След две седмици обаче златното ни момиче реши, че е лудост да работим след пет часа и поде кампания за освобождаването ни от кабинетите в по-нормално време. Един ден, точно в пет, се приближи до далечния край на U-образното ми бюро и тихо джафна. Когато вдигнах очи от компютъра, за да видя какво я е разтревожило, видях само великолепната й голяма глава. Тя ме гледаше със сериозно изражение, което Герда наричаше „погледът на Рос“. Рос Чера, баща й, можеше да се мръщи толкова неодобрително, че да накара да повехне свежо цвете от петнадесет метра разстояние. След като казах на Трикси, че още не е станало време да приключвам и че трябва да има търпение, отново насочих вниманието си към клавиатурата.

Петнадесет минути по-късно тя отново изджафка sotto voce. Този път главата й се подаваше иззад ъгъла на бюрото. „Погледът Рос“ беше толкова сериозен, че самият Рос можеше да му завиди. Повторих, че още е рано, и се върнах към сцената, която пишех.

В пет и половина Трикси дойде право до стола ми и седна, вперила очи в мен. Понеже не й обърнах внимание, тя пъхна глава под страничната облегалка на стола ми, едва провирайки козината и ушите си, и ме загледа толкова печално, че не можех повече да я игнорирам. Няколко минути по-късно обявих край на работния ден и я изведох навън да поиграем.

Следващия следобед, когато джафна в пет часа, все още не разбирах, че е започнала кръстоносен поход за промяна в живота ни. Както и преди, започна от далечния край на бюрото ми, петнадесет минути по-късно надникна иззад ъгъла, а в пет и половина се приближи до стола. Когато отново пъхна глава под облегалката и ме изгледа с тъжните си очи, схванах, че момичето си има стратегия и тактика за изпълнението й.

Опитах се да защитя свещения си работен режим, но нейните хитрини бяха неустоими. След две седмици съкратихме работния ден до пет и половина, а след месец, благодарение на часовника в главата на Трикси и упоритата й настойчивост, официалният работен ден в Кунцландия вече свършваше в пет часа.

* * *

Някои ще ви кажат, че кучетата имат краткотрайна памет, че запомнят устойчиво само нещата, които са им втълпени с многобройни тренировки и са свързани с основните им потребности от храна, вода и подслон.

Учтивият ми отговор на това гласи: „На баба ви хвърчилото“.

Вито и Лин, които си почиваха в нашата къща на плажа, когато от ККН доведоха Трикси, следващата година отново дойдоха за две седмици. Вечерта, когато пристигнаха, отидохме до полуострова с един форд експлорър, за да ги вземем за вечеря. Трикси се возеше в багажното отделение и гледаше през задния прозорец как светът се отдалечава.

Когато поздравяваше хора, срещала и преди, ентусиазмът на Дребосъчка беше правопропорционален на това, колко са се забавлявали първия път. Както винаги, Вито и Лин се бяха представили като по-забавни от увеселителен парк, и то преди времето за коктейли. Когато двамата се качиха на задната седалка, Трикси изгуби самообладание. Започна да се гърчи развълнувано, да пляска с опашка по стените, да издава онова очарователно, едва доловимо писукане на екстаз със задната част на гърлото си. Неспособна да се сдържи, тя прескочи на задната седалка, което никога досега не беше правила, и ги обсипа с Езика на обичта, макар рядко да ближеше когото и да било.

Беше ги виждала само за седем дни при предишното им посещение, което бе преди цяла година. Но поведението й ясно показваше, че не само ги разпознава, но и си спомня, че са били страхотна компания. Няма друго обяснение, особено като се вземе предвид, че Вито отдавна беше престанал да носи онзи одеколон с мирис на черен дроб.

Но Трикси имаше и забележителна дългосрочна памет. Още от детските си дни като малко кутре…

Година по-рано, когато Вито и Лин ни придружиха до „Кучета компаньони за независимост“ в Оушънсайд, заедно с екипа от Си Ен Ен, двамата с Герда попитахме Джуди Пиърсън какво възнамеряват да правят с голяма част от земята, която все още не се използваше. Тя каза, че се надява да построят жилищна сграда, в която да могат да отсядат хората със затруднения в продължение на две седмици, докато се учат как да работят с кучето си и да се грижат за него.

По това време хората, избрани за партньори на кучетата, трябваше да отсядат в близките мотели. Това не беше добър вариант поне по три причини. Някои от тях не можеха лесно да си позволят две седмици нощувки и храна навън. В по-старите мотели обикновено нямаше условия за хора с колички и част от избраните си намираха стаи на километри от обучителния център, а придвижването правеше уморителния тренировъчен ден още по-изтощителен. И накрая, поради факта че всяка вечер се разотиваха по най-различни места, имаха по-малко възможности да се сприятеляват и да се насърчават взаимно.

Затова ККН обмисляше да построи на територията си в Оушънсайд достъпна за колички сграда, с достатъчно големи стаи, където да могат да се настанят партньорите на кучетата, заедно със семействата си. В сградата щеше да има също така кухня, осигуряваща целодневно хранене, трапезария, фоайе и други удобства. Двамата с Герда се съгласихме да направим дарение на ККН чрез благотворителната си фондация за построяването на сградата.

Няколко години по-късно се състоя голямото откриване, свързано със завършването на първата група — десетина или дванадесет души, мисля, настанени в новата сграда. Когато пристигнахме с Герда и Трикси, с изненада видяхме монумент на моравата отпред, на който пишеше, че сградата е кръстена на името на Дийн и Герда Кунц. Ние не искаме от никоя организация, на която даряваме средства, да възвеличава имената ни. Изобщо не ни беше хрумнало, че могат да го направят като изненада. Макар да предпочитаме да не се набиваме на очи, „Кучета компаньони за независимост“ са толкова близки на сърцето ни, че останахме повече трогнати, отколкото смутени от тази чест.

Всички места за паркиране по улицата бяха заети и нито един от двама ни с Герда не разбра, че за нас има запазено място на паркинга на ККН, близо до входа. Поехме по един път по склона на хълма над центъра и паркирахме доста далече.

Когато Трикси скочи от багажника, тя беше твърдо решена да стигне бързо. Това беше мястото, на което беше прекарала шест месеца интензивно обучение и откъдето си беше тръгнала с Джена още преди години. Предположих, че се вълнува от носталгия по миналото, когато е била клоунът на класа. Дърпаше ме по-силно от кон и имах чувството, че всеки миг може да ме събори. Герда постоянно молеше да я изчакаме, а аз не можех да й обясня, че Трикси за първи път, откакто я познавах, се държи като невъзпитано момиче, което е забравило всички правила за ходене на повод.

Ако продължеше да се държи така и след като влезем, щеше да се наложи да обяснявам и как така съм превърнал идеално обучената от тях млада дама в кандидат за клипове на подивели кучета. Вероятно можех да хвърля част от вината върху лошото влияние на жълтия лабрадор от другата страна на улицата, макар такъв да не съществуваше, но нямах време да обмисля правдоподобни детайли на версията, че сигурно е закусвала ферментирали гранули.

Приведените дървета в неподвижния въздух на сухия и слънчев ден дори не шепнеха, но на по-голяма височина лек ветрец отнасяше облаците към далечния бряг. В тази съвършена застиналост сенките на облаците по земята напомняха духове, придошли в нашия спокоен свят от смутна паралелна вселена. Блестящата козина на Трикси лъщеше рижо-руса под изменящите се сенки, русо-рижа на по-ярката светлина, но неизменно пухкава. Може би необичайно неподвижният въздух и множеството сенки допълваха впечатлението ми, че красотата на златното ни момиче е по-неземна от всякога, въпреки че напъваше на повода така, сякаш е твърдо решена да ме събори на земята.

Надявах се, че когато стигнем в ККН, Трикси ще спре да ме дърпа, но напразно. Явно тя още не беше стигнала там, където искаше да бъде.

По коридорите и в дворовете между сградите стояха няколкостотин души в тържествено настроение. Имаше сигурно и стотина кучета — не само завършващите днес с партньорите си, но и по-малки кучета с „ученически“ кърпи, съпровождани от гледачите си, освободени кучета като Трикси, заедно с доброволците, които отделяха толкова време на ККН и помагаха на организацията да мърка като висококачествен мотор.

Трикси продължи да ме дърпа на повода и ме поведе през тълпата, без да проявява ни най-малък интерес към множеството кучета, покрай които минаваше, или хората, протягащи ръка да я погалят. Най-после спря нос в нос с друг прекрасен златист ретривър. И двамата размахаха радостно опашки. Очевидно това беше целта й, откак бе слязла от джипа.

Докато кучетата си общуваха, ние с Герда се заговорихме със стопанката на другия ретривър. Когато й описах нетърпението на Трикси да стигне дотук, тя рече:

— А знаете ли кой е това? Това е Тинси, едно от кутретата от кучилото на Трикси.

Повечето специалисти ще ви кажат, че няколко седмици след разделянето на кученцата от кучилото, те вече не могат да се разпознаят като братчета и сестричета. Слаба дългосрочна памет.

Ха! Години по-късно Трикси улови миризмата на братчето си от няколкостотин метра и не се успокои, докато не стигна при него. Предвид всички останали кучета наоколо, този случай, макар единичен, за мен е достатъчно доказателство, че кучетата помнят не само наученото с множество повторения или нещата, пряко подпомагащи оцеляването им, но и това, което е най-важно за тях в други отношения. И го помнят много, много дълго.