Дийн Кунц
Голям малък живот (15) (Спомени за едно радостно куче)

15. Вода, почуда, писане

Златистите ретривъри са водни кучета — селекционирани са, за да плуват в езерото и да ви носят застреляните патици. Понеже от дете обичам Дъфи и Доналд Дък, никога не съм стрелял по патици, това би било истинско анимационогероеубийство. И така, на Трикси никога не й се удаде да докаже достойнствата си на ловно куче.

В къщата ни в Харбър Ридж обаче имаше басейн. В него разбрахме, че тя е по-добра плувкиня и от двама ни. Преди да я осиновим, рядко използвахме басейна, но когато тя застанеше на френските прозорци, вперила поглед в слънчевите отблясъци на водата, и въздъхнеше, не можехме да устоим на изкушението да се топнем заедно с нея. Герда, която така и не бе имала възможност да се научи да плува, реши да опита с плувки. Докато махаше усилено с ръце и крака от единия край на басейна до другия, Трикси плуваше с нея, но не успоредно, а като постоянно правеше кръгове около нея — сякаш да й покаже как се прави или може би да се пошегува с нея.

Макар че обожаваше да плува, Трикси никога не влизаше в басейна без покана. Понякога слизаше по стъпалата, но по-често събираше крака, стягаше тяло и скачаше вътре със силен плисък. За един час игра излизаше десетина пъти навън, почиваше по няколко минути и отново се цопваше.

Имаме големи плоскости от пореста гума за басейн, върху които човек може да полегне във водата, за да се пече на слънце. Втория път, когато взех Трикси да поиграе във водата, щом тя излезе да си почива навън, взех една от дъските и се опънах върху нея. Изтегнат по гръб, я гледах как ме наблюдава с голям интерес. С повдигната и издадена напред глава, тя се дивеше как се нося по водата без никакво усилие.

Както се препичах на слънце, изведнъж ме обзе чувството, че всеки момент ще се превърна в герой от анимационен филм. Отворих очи и видях Трикси, застанала на ръба на басейна, със събрани крака и маниакална усмивка.

— Не! — извиках аз, но тя скочи право върху дъската, обърна я и потопи и двама ни под водата.

Когато изплувах на повърхността, я видях как маха неистово с лапи към дъската и се опитва да се покатери отгоре й, но тя постоянно се обръща. Задържах дъската, притискайки единия край под водата, така че Трикси да може да плъзне предните си крака върху нея, а после, държейки все още дъската с една ръка, с другата й помогнах да се качи.

Съдейки по изражението й, това беше едно от най-удивителните и приятни преживявания в живота й. Тя лежеше с разперени задни крака и сгънати предни, виреше високо глава и се оглеждаше наоколо с почуда. „Плавам! По водата! Без да греба с лапи! Гениално! Моят татко е гений!“

Докато я влачех от единия край на басейна до другия и после обратно, тя дишаше развълнувано от удоволствие. Издаваше очарователен звук — не скимтене, а тих израз на пълен кучешки екстаз: „Движа се! През водата! Без да плувам! Невероятно! Моят татко е невероятен!“.

Отначало несигурно, после по-уверено тя се изправи на дъската, докато я дърпах от единия край на басейна до другия. Малката ми сърфистка!

През следващите години Трикси прекара повече време върху плаващата дъска, отколкото плувайки във водата. Научи се да се качва без помощта ми, като избутваше дъската до някой ъгъл на басейна, където да не може да й избяга, и се покатерваше отгоре й.

Аз пък се дивях на веригата от разсъждения, която й е била необходима, за да достигне до извода, че може и сама да се справи със ситуацията.

Докато се носеше по водата, Трикси обичаше да играе с мен с една малка, куха гумена топка с дупка. Аз държах топката между палеца и показалеца си и я движех по повърхността на водата, а момичето внимателно я наблюдаваше. Изведнъж дръпвах топката надолу, без да изпускам въздуха от нея. Трикси възбудено махаше с лапа във водата, опитвайки се да грабне съкровището, докато аз го движех наляво, надясно и в кръг. После отново го поднасях под муцуната й, все още под водата. Тъй като въздухът не беше изпуснат, а дупката сочеше към дъното, щом я пуснех, топката изплуваше и литваше на няколко сантиметра във въздуха. Трикси я гледаше как се издига и често я улавяше в полет, като изскочеше над водата.

Един ден, докато я разхождах със сала, тя хвана топката с лапи и я натисна под водата, както бе виждала да правя аз. Вгледа се замислено в потопената синя сфера. Когато спрях сала на място, Трикси пусна топката и тя изскочи от водата. Улови я с уста във въздуха. Повтори го няколко пъти, много съсредоточено, а после вдигна глава и ме погледна в очите.

Аз също я погледнах и пошепнах:

— Какво умно момиченце си ми ти!

Тя се ухили и изпръхтя, доволна от похвалата.

Дребосъчка учеше нови номера и дори, също като хората, усвояваше нови гледни точки. През първите си няколко години в семейство Кунц тя като че ли се фокусираше изцяло върху земния свят. Не се интересуваше от птиците и сякаш не забелязваше нищо, което се случваше над височината на покривите. Не бях се замислял колко странно е това, докато не ми хрумна, че в историческата си роля на партньор в лова ретривърът трябва да проследява полета и падането на простреляната птица, за да може да я донесе на господаря си. Може би обучението й на куче помощник беше заличило навика да гледа към небето.

Когато виждахме зайчета на поляната, тя с голямо удоволствие ги дебнеше, но никога не ги гонеше и не правеше опит наистина да улови някое. Винаги се прокрадваше подчертано тайно зад набелязаното зайче, като напредваше сантиметър по сантиметър: бавно повдигаше лапа, замръзваше на три крака, чакаше, чакаше, леко я поставяше на земята, чакаше, чакаше, вдигаше следващата лапа… Пропълзяваше до „плячката“ си като в кучешки балет на забавен кадър и дори когато зайчето първо я виждаше, тя обикновено стигаше доста близо до него, преди то да избяга. Ако не успееше да скъси забележимо разстоянието, продължаваше по пътя си без коментар, но когато се приближеше достатъчно, за да може да го хване, ако поиска, вдигаше поглед и се ухилваше, сякаш казваше: „Виждаш ли, татко, много ми харесва как живеят хората, но мога да живея и като дивите животни“.

Веднъж двамата с Трикси си плувахме — по-точно, тя си лежеше на дъската, а аз я разхождах насам-натам из басейна — когато ниско над брега се появи обичайният за небето над Калифорния цепелин на „Гудиър“ и зави навътре към сушата, към хълма, на който живеехме ние.

Цепелинът, който обикаляше на височина едва шестдесетина метра, беше впечатляваща гледка. Двигателят и перките му вдигаха по-малко шум от помпата на басейна и той се извисяваше над нас тихо като привидение.

Заради ниската му височина Трикси го забеляза, докато се приближаваше, и изрази учудването си, като пусна топката от устата си. Гледаше го в почуда. Когато цепелинът премина точно над главите ни — толкова ниско, че имах чувството, че мога да го уцеля с топката — Трикси го проследи с втренчен поглед. От гърлото й излезе онзи сладък, висок звук на удоволствие, а мократа й опашка удари по дъската. Продължи да го гледа, докато той се превърна в малка точица в далечината.

След този летен ден, макар да продължаваше да дебне и плаши зайчетата, небето също започна да привлича интереса й. Заглеждаше се по птиците и преминаващите самолети. Светът отгоре сякаш беше отворил вратите си за нея.

С изумителната си интелигентност, с чувството си за хумор, с тайнствените моменти, в които сякаш разкриваше ново, духовно измерение Трикси възроди чувството ми за мистерията на живота. А сега изглеждаше, че цепелинът е върнал на самата нея едно малко измерение на собственото й усещане за чудото.

Една сутрин друг подобен случай в къщата ни на брега задълбочи възхитата й от залива.

Павилионът на кея, който гледаше към мостчето и хелинга, беше достатъчно просторен, за да побере диван и маса с четири стола. Това беше идеалното място, откъдето можехме да гледаме Коледния корабен парад или да изпием чаша вино преди лягане, загледани в блещукащите светлинки на отсрещния бряг над тъмната вода.

При едно от нередовните ни посещения там двамата с Герда закусвахме и четяхме неделните вестници, когато чух тих звук, като изпускане на въздух. Предположих, че идва от някоя от множеството лодки, вързани наблизо — отворена клапа или нещо друго, твърде морско и мистериозно, за да го разбера.

Третия път, когато се разнесе същият звук, той беше последван от очарователното писукане на Трикси, издаващо неимоверна наслада. Тя лежеше на кея зад мен, спуснала предните си лапи над водата и провряла глава под най-ниския парапет, и гледаше нещо във водата.

Двамата с Герда коленичихме от двете страни на момичето и видяхме само на метър от нас морски лъв, който тежеше най-малко триста и петдесет килограма. Той бавно се завъртя във водата, сякаш направи пирует специално в наша чест. Поради прилива водата стигаше до половин метър под кея. Докато морският лъв се въртеше, лъскавите му очи сякаш непрекъснато гледаха Трикси.

Тялото на Дребосъчка потрепери и ние я погалихме за успокоение, макар че тя изглеждаше не толкова уплашена, колкото развълнувана. Когато морският лъв завърши представлението си и се плъзна по гръб във водата под павилиона, тя скочи на крака.

Изведнъж се досетих, че когато съществото отново се появи, тя ще скочи след него във водата.

В момента, в който се извърна, извиках:

— Дръж нашийника!

Аз не успях да я хвана, Герда също. Трикси се спусна към другия край на кея и ние се втурнахме подире й, като успяхме едновременно да я уловим за нашийника, миг преди да се провре под перилата и да цамбурне във водата.

Морските лъвове могат да бъдат агресивни. Предполагам, че ако Трикси се беше озовала до него, този щеше да отплува надълбоко и надалеч, но все пак имаше и немалка вероятност да я нарани или дори да я убие.

Сега, когато знаеше, че под повърхността на морето се крие екзотичен непознат свят, Трикси искаше да го изследва. Оттогава всеки път, когато отивахме на кея, тя търсеше във водата ята от рибки, снопове водорасли и други загадъчни неща, а после се спускаше към рампата, за да погледне по-отблизо.

През този период, когато ходехме в къщата на брега, трябваше да я държим на повод. Но всеки път, когато видеше нещо интересно във водата и искаше да го разгледа, аз бързо слизах с нея по мостчето и рампата. В някои дни правехме това упражнение по шест-седем пъти на час.

Особено я подлудяваха кафявите пеликани, които се гмуркаха за риба, а после излизаха над водата и излитаха далеч от мястото, на което бяха изчезнали под повърхността. Ако те можеха да живеят едновременно във въздуха и под водата, защо не може и двата свята да са достижими за един воден ретривър с ципи между пръстите?

За кучето светът е безкраен карнавал от загадки. Всяко ново преживяване го омагьосва, всяка нова сутрин е пълна с обещания.

Като деца, и ние споделяме тази нагласа, но с възрастта я прогонваме, сякаш познанието, идващо с опита, заема точно тази клетка от съзнанието; почудата като че ли отстъпва място на мъдростта. Но мъдростта без почуда не е истинска мъдрост, а само набор от практически умения, скрепени в една или друга степен с тактическа пресметливост.

Почудата вдъхновява любопитство, а любопитството помага на ума да не се препълва с ирационални идеологии и да не затъпява от догми.

* * *

Когато казах, че Трикси е възродила чувството ми за почуда, може би сте се запитали какво се беше случило с него преди това. Случи му се животът.

Майка ми — добър човек с топло сърце, почина след много мъки на 53 години. Баща ми — егоистичен насилник, не срещал порок, който да не му допадне, доживя до 83. Чувството ни за почуда до известна степен зависи от представата ни, че този свят се крепи на система от естествени закони, които не само обвързват човечеството, но и поне от време на време се проявяват в историята на всеки живот, в избора, който постоянно правят хората, и в последствията от това — естествен закон, който подобно на грандиозна машина върти зъбците на света, машина, скрита под повърхността на всичко, но вълнуващо разкриваща ни се в специални моменти. Майка ми живееше с вяра и разум, изпълнена с копнеж за ред, но пожъна само хаос и преждевременна смърт. Баща ми, апостолът на хаоса, се радва на дълъг живот, наситен с удоволствията на плътта, които високо ценеше. Той използваше, мамеше и предаваше хората на всяка крачка, но някак си вечно избягваше наказанията на съда и космоса. Красивата машина на естествения закон, която все се надявах да зърна, остана дълго време скрита от погледа ми.

Очаквах да изживея идеалите си с първата си работа след колежа, работейки във федералната инициатива за борба с бедността. Само за няколко месеца открих, че тези програми изобщо не помагат, а много вредят, че те са измислени от политическа класа, която се интересува не от решаването на проблемите на обществото, а от властта и пълненето на собствените си джобове и тези на своите аверчета, ненаситни като прасета пред пълна копаня. Цинизмът може силно да подкопае чувството за почуда.

Когато постъпих на работа в гимназията на Меканигсбърг, преподаването много ми харесваше и ми се удаваше, но бюрокрацията в образованието и теориите, върху които се градеше тя, се оказаха тъкмо обратното на онази прекрасна машина на естествения закон. Не, тя беше голяма, постоянно разрастваща се, безсмислена, механична, колосална, всяваща безредици система, въртяща се десетилетие след десетилетие и произвеждаща поколение от съвършени варвари. Прозирането на истината под илюзиите, които са те формирали, е важно, но може да бъде също така обезсърчаващо и да обърка чувството ти за почуда.

Когато започнаха да издават творбите ми и се отдадох изцяло на писателското поприще, изпитвах силно вълнение и удовлетворение. Но успехът изискваше дълъг, упорит труд, при който романтиката, блясъкът и благородството на литературния живот също се оказаха илюзии. Първият ми агент беше жалък изрод. Вторият, макар и умен, добър човек, имаше съвсем различна визия за кариерата ми от мен и не след дълго със съжаление се разделихме. Третият ми агент спечели доверието и сърцето ми, но се оказа, че с години е кроял планове как да ми отнеме милиони долари, които по право ми се полагаха, а когато му представих доказателствата за това, не даде нито обяснение, нито извинение. Четвъртият ми агент за известно време се прояви като ослепителна комета, а после угасна. Авторите на романи открай време бяха герои за мен и макар да се запознах с някои писатели, с които станахме добри и скъпи приятели, двамата с Герда установихме, че тази общност, като цяло, е изключително субективна, нарцистична и ирационална, а когато й показах една статия за университетско проучване, озаглавена „80% от хората с писателски талант показват признаци на шизофрения“, Герда рече: „Учудвам се, че са само осемдесет процента“.

Въпреки всичко аз си оставах щастлив, оптимистично настроен и трудолюбив, защото имаше три неща, които крепяха високия ми дух — Герда и любовта помежду ни, задълбочаващата се възхита от английския език, неразривно свързана с безкрайно удоволствие от разказа, и близките приятели, включително някои хора, с които работех, като например редактора ми Трейси Дивайн.

Като възроди намалялото ми чувство за почуда до пълно и ярко, каквото бе някога в детството ми, Трикси ме вдъхнови да споделя с читателите си възобновената си наслада от мистерията на живота. В повечето писателски кариери идва време, когато работата се затваря в модел, който не може да бъде разчупен, ентусиазмът за нови техники отстъпва пред удобството на познатите, героите са стари приятели с нови имена и различни дрехи, сюжетите следват отдавна установена линия. Точно тогава аз почувствах прилив на творческа енергия, който ме освободи от стягащите юзди на тридесет години разказвачество. Започнах да пиша романи, които нямаха нищо общо с досегашните, рискувах с разказите, с темите, с героите, както никога преди, както дори не ми бе и хрумвало до момента. Предизвикателството на тези нови книги ми донесе неимоверно удоволствие, което понякога достигаше размерите на незатихващ възторг. Трудностите отприщваха у мен преданост към задачата, която не само изостряше художествената измислица, но и проясняваше възгледите ми за живота, фокусираше ме върху важните неща, върна ме към вярата, от която се бях отдалечил, и не само ме върна, но ми помогна да остана там завинаги чрез упорит интелектуален спор със самия себе си, довел ме до ново разбиране за мъдростта на вярата и истината на вездесъщата мистерия на живота.

Биваше си го това куче, а?

По-рано, освен множество по-кратки книги, бях написал и два масивни романа — „Непознати“ и „Тъмните реки на сърцето“, които също се възприеха добре, но на мен ми се струва, че на страниците им прозираше вътрешната борба на автора. Първата книга, която написах, след като Трикси дойде при нас, „Фалшива памет“, се оказа най-дългата книга, която бях писал до момента, но по-сбита от двете споменати по-горе произведения. Романът е алегория и макар досега също да бях вкарвал хумор в напрегнатото действие, към „Фалшива памет“ подходих като към роман, в който комичното и съспенсът щяха да заемат равни места. Разказът се занимава с проблема за злото. Той признава истината, че злите дела са в дисонанс с природния ред на света, а следователно са ирационални и абсурдни. Абсурдът на злото и на онези, които му служат, поражда най-голямата ни защита срещу мрака — смеха. Отрицателният герой във „Фалшива памет“ е образ, колкото ужасяващ, толкова и несъзнателно забавен. Често, докато пишех сцените с негово участие, се смеех на глас над претенциите и самозаблудите му.

Новата посока, която прие работата ми над тази книга, и всичко, което съм писал оттогава насам, бяха породени от четири откровения:

Първо, убедих се, че Трикси притежава душа толкова истинска, колкото и моята. Разумът е нещо повече от способност да свързваш причините със следствията и да решаваш проблеми, а тя умееше и двете. Най-удивителното нещо на света е самото съществуване на Вселената, но следващото са съществата — хора, кучета и всякакви други, които могат да разсъждават и да се учат, които не са водени изцяло от инстинкти. Съзнателно и несъзнателно разумните същества търсят смисъл и цел. Това усилие не може да бъде напразно, защото Природата го вдъхновява, а тя никога не пилее силите си. Вселената е ефективна: материята се превръща в енергия, а енергията — в материя; една форма на енергия преминава в друга; балансът постоянно се променя, но Вселената е затворена система, от която не се губи ни една частица материя, ни една вълна енергия. Природата не пилее и ако разумните същества поради своята природа търсят смисъл, то трябва да има такъв. Със своя разум и чувство на почуда Трикси разкриваше себе си като търсеща душа и ме караше да преосмисля не само мистерията на живота, но и мистерията на собствената си душа и съдба.

Второто откровение беше прозрението ми за чистата невинност на душата й, неопетнена в сравнение с моята или с тази на което и да е друго човешко същество. На нея не й трябваше ново „ферари“ или седмица във Вегас, за да познае радостта. За нея щастието беше почесване по коремчето, разходка в слънчев ден или под дъжда, неочаквана бисквитка, гушкане, добра дума. Тя живееше, за да обича и да получава обич — като истински ангел.

Трето, разбрах, че радостта, която възниква от невинността, от хармонията с природата и естествения закон, е най-вълнуващото чувство, което кучето и човекът могат да се надяват да изпитат. Радостта на кучетата е пряко свързана с факта, че те не мамят, не предават и не ламтят. Невинността не е нито наивна, нито старомодна, невинността е състояние на най-дълбоко блаженство.

И четвърто, осъзнах, че полетът от невинността към обичайното за нашето време състояние е скок към абсурда и лудостта.

Чудя се какъв ли човек щях да бъда сега, единадесет години по-късно, ако тогава с Герда бяхме решили отново да отложим осиновяването на куче от ККН и по-късно бяхме получили друг голдън, а не Трикси, или изобщо се бяхме отказали от идеята. Едно е сигурно: нямаше да бъда същият Дийн Кунц, който съм днес. Съзнавайки потенциално могъщата природа дори на най-незначителните решения, които вземаме, трябва да се изпълним с ужас и смирение, и с признателност за всяка благодат, която ни осенява.