Дийн Кунц
Голям малък живот (14) (Спомени за едно радостно куче)

14. Свобода на словото

Ако едно куче наддаде няколко килограма, то ни най-малко няма да се притесни, защото не притежава човешката суетност. Кучето има идеалното прикритие за всички физически недостатъци: козина.

Започнат ли да предлагат трансплантиране на козина за хора, аз пръв ще се наредя на опашката за пълна промяна от глава до пети, след което лично ще се погрижа за повишаването на приходите на всички сладкарници и сладоледаджийници в цяла южна Калифорния.

И двамата качили по няколко килограма над желаното тегло, с Герда решихме да подиетуваме и една седмица да ядем по-леки храни. На вечеря с Трикси в ресторанта с дворчето си поръчахме салати без сос и пилешки гърди на скара с гарнитура от тиквички и моркови. Когато приключихме, се чувствахме много доволни от себе си, но гладни. Не искахме да нарушаваме дисциплината си и да се тъпчем с десерт, но мисълта за още една салата ни привличаше не повече, отколкото възможността да изядем салфетките си. Аз съм способен обезпокоително бързо да убедя себе си за неразумни действия и макар обикновено да ми е трудно да накарам Герда да изостави характерното си благоразумие, когато е гладна, тя е по-уязвима. Обясних й колко добре би било да завършим вечерята с начос, които, твърдях аз, стават и за анорексици, стига само да кажат: „Задръжте заквасената сметана“. Гуакамолето, сиренето, царевичният чипс и черният боб бяха диета, с която слабите като вейки модели оцеляваха години наред, или поне така бях чел в Уикипедия или на друго не по-малко надеждно място. Герда беше в настроение да бъде заблудена и скоро на масата ни се появиха начос в поднос, достатъчно голям да побере печено прасенце.

Обикновено сме толкова дисциплинирани, че през годините, откакто Трикси беше с нас, никога не бяхме поръчвали начос. Симфонията от аромати пробуди неизвестни до момента страсти у нея и тя се надигна от земята, за да седне до стола ми с изписан на лицето отчаян копнеж.

Аз бях лошо момче и й предложих три-четири царевични парченца чипс с топено сирене и малко гуакамоле.

— Искаш ли малко начос, Дребосъчке?

Нямаше нужда да я подканям. Взе ги едно по едно и ги схруска с огромно удоволствие, но когато казах: No mas, се върна под масата.

Веднъж мотивирани, хората със силна воля започват разумна диета и не могат да бъдат лесно изкушени да се поддадат на тъмни кулинарни увлечения. На следващата вечер двамата с Герда ядохме салата с пиле и отново завършихме с начос.

Аз пак почерпих Трикси с няколко парченца със сирене, топнати в гуакамоле. „Искаш ли малко начос?“ Както и преди, тя не им се намръщи. Веднага познаваше угодните на душата вкуснотии. Угодни на душата и на тялото са различни неща, но на мен ми се струва, че това, което е добро за първото, не може да е лошо за второто, макар да не съм лекар.

След това прекъснахме спиралата на лудостта и следващите три месеца не си поръчвахме начос. Успяхме да се отървем от излишните килограми, без да прибягваме до липосукция или ампутация.

Дванадесет седмици след гуляите с начос аз бях в кабинета на Линда, а Трикси се беше излегнала щастливо в легълцето си, прегърнала с лапи огромен плюшен рак. Тримата с Линда и Илейн се заговорихме за нови ресторанти. Аз бях дошъл от другия край на къщата, за да проверя дали наистина работят на бюрата си или местата им са заети от манекени. Трябваше и да взема един договор, който да прегледам. Естествено, щях да си изляза без папката, да се върна в кабинета си и да се наложи да измина отново целия път, което щеше да ги развесели повече, отколкото е редно за едни съвестни служители. Междувременно, докато летяха препоръки за този или онзи ресторант, Линда вметна:

— А, и ако отидете там, непременно си поръчайте от знаменитите им начос.

В момента, в който изрече вълшебната думичка, Трикси скочи от леглото си, захвърли плюшения омар и се втурна към Линда с влюбен поглед, очаквайки царевичен чипс със сирене и гуакамоле. Опашката й се мяташе в унисон с последните тактове от „Болеро“, а от бърните й течаха лиги. Беше чувала думата може би по четири пъти всяка вечер в ресторанта, общо осем, но ето че три месеца по-късно реагираше на секундата.

След пет години учене на френски в гимназията и колежа аз все пак не мога да кажа и едно смислено изречение на този език. Струва ми се разумно да предположа или че усвояването му би било много по-ефективно, ако човек всеки ден получава начос за награда, или че с подходящата мотивация кучетата могат да научат френски.

И в двата случая реакцията на Трикси на тази възхитителна дума изобличава в лъжа някои теории за кучешката интелигентност и памет. Показва още, че кучетата разбират по-добре смисъла на живота, в сравнение със значителен брой хора.

Не, нямам предвид, че смисълът на живота е чиния с начос. Но способността да намираш радост в такива скромни неща като начос е важна стъпка към откриването му.

Много от нас умират, без никога да са познали съвършената радост, отчасти защото постоянно преследваме една или друга форма на материализъм. Търсим смисъла във вещите, в стремежа към космична правда за земните ни несгоди, в постигането на власт над другите. Но един ден Смъртта ни разкрива, че сме пропилели живота си в тия студени страсти, защото фанатизмът винаги задушава любовта, освен към идола, на когото се кланяме.

От друга страна, кучетата се хранят с увлечение, играят с въодушевление, работят щастливо, когато им се удаде възможност, отдават се на чудото и мистерията на света и обичат до полуда. Човешкото сърце се поддава на завист, завистта води до силен ламтеж, а онова, за което ламтим, се превръща в обект на всепоглъщащо, неудовлетворено желание. Ако живеем без завист, със смирението на радостната признателност на кучетата — начос! топка! време за гушкане! — ще бъдем готови дори за Смъртта, когато дойде при нас, доволни, че добре сме оползотворили дара на живота.

* * *

Когато живеехме в Харбър Ридж, на ежедневните си разходки минавахме покрай комплекс от три тенис корта на склона на хълма, до които се слизаше по стълби, обградени от високи дървета. Сутрин, малко след съмване, а понякога и късно следобед, там нямаше никого. На Трикси винаги й се искаше да изследва безлюдните кортове и околностите им за изгубени топки.

Понякога не намираше, но друг път откриваше толкова много, че целите ни джобове се издуваха. След успешен лов походката й ставаше по-скоклива и току подушваше джобовете ни със същата наслада, с която Чичо Скрудж се гмурка в съкровището си.

Един ден Герда се върна от разходка с една-единствена тенис топка, която ми връчи като тайнствен предмет с изключителен смисъл. По време на претърсването на кортовете се случило нещо, което я накарало да потръпне от почуда и да се изпълни с чувство, което би било твърде мило, за да се нарече тъга, но и твърде нежно, за да се нарече по какъвто и да е друг начин. Заразказва ми нерешително, сякаш се боеше, че думите й ще прозвучат нелепо.

Герда никога не си измисля и не преувеличава. Напротив, понякога орязва колоритните детайли, защото, макар и верни, й се струва, че с тях омаловажава основните факти. Ако собственият й разказ звучеше невероятно, истинското събитие трябва да е било още по-изумително.

Както винаги, Трикси искала да потърси топки за тенис и повела Герда надолу по стълбите, като междувременно оглеждала всички храсти и канавки за ценните награди, които агресивните играчи са изхвърлили през оградата. Този път обаче останала разочарована.

Герда се качила обратно към улицата, следвана от Трикс. Но като стигнали до тротоара, нашето момиче се спряло и се обърнало назад към кортовете. „Хайде“, подканила я Герда, но Трикси не се подчинила. Не дърпала, но се опъвала на повода. Вдигнала поглед към майка си, отворила уста, издала муцуна напред, сякаш се опитва да издаде звук, и казала:

— Боу!

Този звук, напомнящ на възклицанието „оу“ с „б“ отпред, бил толкова различен от всички други звуци, издавани от Трикси дотогава, и съпроводен от толкова сериозен израз и такова напрежение в цялото й тяло, че Герда се поколебала. Гледайки я съсредоточено в очите, Трикси повторила:

— Боу!

Като го чула отново, Герда осъзнала, че й звучи съвсем като английската дума „ball“ (топка), поне доколкото гласовият апарат на куче позволява това.

Когато Трикси за трети път излаяла „Боу!“, Герда я попитала:

— „Топка“ ли? „Топка“ ли казваш, миличка?

— Боу! — потвърдила Дребосъчка още по-напрегнато.

Герда усетила силния копнеж на кучето — не за топката, а за способността да изрази желанието си. Момичето трескаво се опитвало да предаде емоцията си не с опашката или с езика на тялото, или по какъвто и да било друг начин, типичен за вида й, а с дума.

Завладяна от невероятно чувство на близост със златната си дъщеря, Герда казала:

— Вече търсихме топки, миличка. Тази сутрин няма.

— Боу! — повторила Трикси, почти умолително.

— Добре — склонила Герда, — хайде да потърсим отново.

В мига, в който отпуснала повода, Трикси я повела отново по стълбите. Слезли до средата, където Трикси свърнала от стъпалата и се мушнала в някакъв храст. Когато се върнала с величаво вдигната глава, в устата си държала топка за тенис.

Не само доволна от намереното съкровище, но и тържествуваща, че е успяла да предаде мисълта си с дума, Трикси продължила сутрешната си разходка в още по-приповдигнато настроение от обикновено, като честичко поглеждала към майка си и дъвчела многозначително топката си.

Отдавна усещах, че това куче копнее да говори, и знаех, че Герда ми разказва съвсем точно какво се е случило, макар и в стремежа си да предаде основното, да беше орязала по-шарените подробности.

Случката я беше трогнала. Колкото нежни чувства изпитваше към момичето ни, след тази сутрин те станаха още по-силни.

Една сутрин, няколко месеца по-късно, аз разхождах Трикси, но имах твърде много работа и не можех да й отделя цял час, затова сведох маршрута до четиридесет минути. Едно от нещата, които съкратих, бяха тенис кортовете.

На минаване оттам Трикси ме дръпна към тях.

— Не днес, нямаме време, съкровище — казах аз и внимателно подръпнах повода.

Тя спря и не пожела да продължи напред. Наведох се, за да я почеша по гърдичките и зад ушите, както правех понякога, за да я убедя да ме последва, вместо да й давам команди. Тя изкриви лице, сякаш се прозяваше, но не издаде и звук. После издаде глава напред, но не за да потърси още ласки, а за да привлече вниманието ми, и каза:

— Боу.

Тъй като от няколко седмици не се бях сещал за разказа на Герда, желанието й ме изненада. Думата звучеше точно така, както жена ми я беше произнесла, но изправен очи в очи с Трикси, звучеше много по-ясно, отколкото си представях. Може би това се дължеше на напрежението в тялото й, на израза на лицето й, на отчетливата извивка на горната й устна, също като на човек, изричащ думата „ball“, на силата на погледа й.

— Боу.

Това не беше папагалска имитация — дума, повторена без всякакъв смислен контекст. Тази дума и оформянето й бяха премислени и тя я използваше точно в момента, в който можеше да й донесе желаното нещо.

— Боу.

В този забележителен момент Трикси се опита да прехвърли мост над пропастта, деляща съществото, което не може да говори, от онова, което може, и успя, защото предаде мисълта си с дума. Постижението й беше вдъхновяващо и същевременно отрезвяващо и дори малко тъжно, защото триумфът й подчертаваше невъзможността да го повтори.

Целунах я по челото и казах:

— Права си, Дребосъчке. Ако се налага да съкратя разходката, не бива да отрязвам точно онази част от нея, която най-много обичаш. Хайде да отиваме на лов за топки.

Тази сутрин тя намери толкова много, че напълни всички джобове на якето ми.