Дийн Кунц
Голям малък живот (12) (Спомени за едно радостно куче)

12. Неща, които се явяват през нощта

Около една година, след като беше дошла при нас, Трикси направи нещо почти толкова изумително, колкото реакцията й, когато й казах, че знам, че е ангел, преструващ се на куче.

Двамата с Герда седяхме в леглото и четяхме, готови след малко да гасим лампите и да заспиваме.

Трикси се надигна, за да пие вода. На връщане към леглото си тя се протегна по онзи безкрайно сладък начин: с вдигната предница, а останалата част от тялото — издължена назад и към пода, с опънати крака и разперени пръсти, сякаш цялата умора на мускулите й се изцежда през предните лапи.

Не мина и секунда, след като си легна, и скочи отново, прелетя покрай леглото ни и изчезна през отворената врата в коридора.

Тъй като се бяхме загледали в протягането й, видяхме и как изхвърча бързо навън. Никога преди не го беше правила. И двамата си помислихме: „Крадец“.

Преди да си легна, бях включил алармата, но може би някой вече е бил в къщата. Макар и малко вероятно, това вече се беше случвало няколко години по-рано, преди да вземем Трикси.

Една вечер излязохме да вечеряме и забравихме да активираме системата за сигурност. Когато се върнахме, влязохме през гаража, качихме се по стълбите право към спалнята, заключихме вратата след себе си и нагласихме алармата на нощен режим, което включваше не само всички врати и прозорци, но и движение по коридорите. Не знаехме, че в къщата, в кабинета на втория етаж вече дебне крадец.

Компютризираният глас на алармата съобщаваше по музикалните говорители за всяка промяна в условията. Така натрапникът в кабинета беше разбрал, че е попаднал в капан и че ако помръдне в обсега на детектора за движение, той веднага ще задейства сирена и ще повика полицията чрез записано съобщение. Очевидно беше седнал да помисли.

В това време двамата с Герда се чувствахме в абсолютна безопасност, също като Пух и Тигъра в най-безобидната част на удобната им гора, приготвихме се за сън, почетохме час-два и заспахме. В два през нощта алармата писна и гласът на „Хал-9000“ ни информира, че някой е отворил прозореца на кабинета.

Тъй като прозорецът се намираше на втория етаж, на четири и половина метра над алеята от южната страна на къщата, и можеше да бъде достигнат отвън само със стълба, решихме, че е фалшива тревога. Аз изключих системата и отидох в кабинета, за да погледна дали всичко е наред с контактните точки между прозореца и перваза… и видях, че прозорецът е отворен.

Опа. Изтичах до спалнята, въоръжих се и предпазливо се върнах отново в кабинета, за да погледна през прозореца. Нямаше стълба. Някой беше отворил прозореца, за да избяга от къщата, не да влезе. Беше паднал върху навеса над страничната врата на долния етаж, потрошавайки няколко кедрови летви, и оттам беше скочил на земята.

Най-вероятно, след като бе размислил върху ситуацията, крадецът беше решил, че прозорците на втория етаж може би не са свързани с алармената система. Много хора спестяват пари, като не включват труднодостъпните прозорци.

За щастие, хората от които купихме къщата, са били достатъчно параноични, за да свържат дори онези отвори, които могат да бъдат достигнати само от орангутана от „Убийства на улица Морг“ на Едгар Алън По. В противен случай неканеният гостенин щеше да избяга, без някой да разбере, че изобщо е стъпвал у дома. Когато някой от нас намереше отворения прозорец, щеше да реши, че другият го е оставил така за проветрение.

Сега, две години по-късно, когато Трикси скочи от леглото си и се втурна в коридора, се почудихме дали се е върнал същият крадец или е препоръчал къщата ни на свой колега. Вярно, че Трикси не ръмжеше и не лаеше, но тя бездруго почти никога не го правеше, пък и може би се надяваше крадецът да носи бисквитка или топка за тенис.

Последвах я в коридора и я намерих пред вратата на кабинета на Герда. Гледаше нагоре, сякаш установяваше зрителен контакт с някого с моя ръст, усмихваше се и махаше с опашка.

— Трикси, какво става? — попитах аз.

Без да ми обръща внимание, все още вгледана в онзи, когото аз не виждах, тя влезе в тъмната стая.

Дори да не смееше да излае на крадеца, внезапната й поява все щеше да изтръгне от него вик на изненада. Прекрачих прага и светнах лампата.

Трикси стоеше в далечния край на бюрото на Герда, все още загледана в нещо със светнали очи и интерес. А опашката й махаше ли, махаше.

Опашката е средство за общуване, компенсация за липсата на говор. Позицията и движението й или липсата на такова предават настроението и намеренията на кучето. С опашката си то говори с другите кучета, с хората, с котките, с всички същества.

Почти или съвсем никога не се случва куче да маха с опашка на неодушевени предмети. Дори най-глупавото четириного прави разлика между тях и живите същества, които биха могли да разчетат какво казва с опашката си.

Трикси обиколи бюрото на Герда, все още вдигнала поглед нагоре, сякаш невидимият беше излязъл от филма и гостуваше в дома ни. На мен не обръщаше никакво внимание и не реагираше, когато кажех името й или я виках при мен.

После излезе в коридора, спря се и се ухили на измисления си приятел. Изигра малък танц от удоволствие, после отиде в кабинета, където работеше Линда.

Тук отново се повтори представлението от кабинета на Герда, сякаш Дребосъчка водеше госта си на обиколка из къщата.

Когато Трикс и аз, и… който там беше, се върнахме в коридора, Герда също беше излязла от спалнята да види какво става. Трикси като че ли не забеляза и нея.

След като поигра на място от удоволствие, момичето продължи нататък към моя кабинет. Наблюдавахме я как сякаш развежда някого из стаята.

Аз не съм от хората, които виждат призраци или изобщо очакват да видят. Ако искам нещо да ме уплаши и да раздвижи кръвта ми, просто си пускам вечерните новини и гледам какво са намислили последните луди политици.

По-късно щях да напиша поредица от книги за млад мъж на име Чудака Томас, който вижда духовете на мъртвите. Но по това време призраците определено не влизаха в програмата ми.

След като излязохме от офиса, Трикси отново се спря загледана в някого, около метър и осемдесет висок, като махаше с опашка. После постепенно забави махането и съвсем спря. Наведе глава, отръска се и се огледа наоколо. Най-после ни забеляза. Изпръхтя и се ухили, сякаш казваше: „Готино, а?“. После се върна в спалнята, сви се в леглото си и заспа.

Докато обикалях стаите и гасях лампите, се замислих за миналото на къщата и дали някой беше умирал в нея. Дори някой да се беше обесил на полилея във фоайето, не можех да повярвам, че духът му още броди тук. Неща, които изглеждат правдоподобни и уместни в алегоричната измислица на романите, не могат да бъдат лесно възприети в истинския живот от човек на здравия разум. Реших да не се тревожа повече. Тогава се сетих, че кучето през цялото време махаше усърдно с опашка. Тя беше очарована от каквото виждаше, а това не би могло да се случи, ако срещу нея е стоял дух със зли намерения.

Някои приятели предположиха, че може да е гонела молец или друго крилато насекомо, което аз не съм видял. Колкото и нелепо да звучеше, обмислих и този вариант. Но като се има предвид колко дълго продължи всичко и колко добре осветени стаи имаше по пътя ни, няма начин молец или нещо подобно да е убягнало от погледа ми.

Трикси никога досега не се беше увличала по лов на насекоми, с изключение на няколко пеперудки през лятото. И тези гонитби представляваха буйни упражнения, свързани с много скокове и кучешко въодушевление. Нямаха нищо общо със спокойната обиколка на втория етаж онази вечер.

Неколцина души са ми разказвали, че техните кучета като че ли виждат неща, невидими за хората, въпреки че нито един от техните случаи не наподобяваше нашия. Вярвам, че Трикси е видяла нещо, което е намерила за очарователно, но то е останало скрито за моите сетива. Никога няма да разбера какво е било, освен ако в някое друго ниво на съществуване не се съберем отново заедно и в този нов свят тя може да говори.

През останалите почти осем години, в които имахме щастието да живеем с Трикси, тя никога вече не повтори това изпълнение, нито показа други признаци на свръхсетивно поведение. Мисля, че онзи момент беше изпълнен с дълбок смисъл и разкриваше някакво специално качество, което не може да бъде лесно определено, но играеше важна роля за уникалността на това куче.