Дийн Кунц
Голям малък живот (11) (Спомени за едно радостно куче)

11. Неща, които гърмят

Първия ни Четвърти юли с Трикси посрещнахме, докато още живеехме в Харбър Ридж, където се радвахме на панорамен изглед към Нюпорт Бийч чак до морето, на северозапад до Лонг Бийч и на север до планината Сан Бернардино. При ясна вечер в Деня на независимостта се радвахме на четири или пет зрелищни илюминации — някои близо, други — по-далеч.

Кучетата по принцип не обичат фойерверките. Красивите цветове и светлини не ги впечатляват, но за сметка на това гърмежите ги подлудяват. В почти всички книги, посветени на кучета, има глава, в която подробно се описва как Фидо, оставен сам вечерта на Четвърти юли или по време на силна гръмотевична буря, е нанесъл повече поразии по къщата, отколкото ако я беше прегазил тежкотоварен камион.

Поведението на Трикси и в това отношение не отговори на очакванията ни. Когато фойерверките започнаха, ние излязохме да ги гледаме от балкона, а златното ни момиче застана заинтригувано до нас. Дори мушна глава между перилата, за да вижда по-добре. Махаше с опашка, вперила поглед в изпъстреното със звезди, палми, магнезиеви цветя и прочие илюминации, които свистяха и пукаха, но все пак не гърмяха. Когато започнаха по-силните гърмежи, спря да маха с опашка и леко се вцепени, но нито затрепери, нито заскимтя.

С времето изгуби интерес към ракетите и римските свещи, но никога не се уплаши от тях. Потрепваше, когато гръмнеше някоя по-силна, но беше достатъчно да я гушнем, за да се успокои.

В Южна Калифорния рядко ставаме свидетели на зрелищни бури. Лек или проливен, дъждът се излива със субтропично спокойствие. Гръмотевици и светкавици имаме средно не по-често от веднъж годишно, макар че могат да минат и две-три години без подобен спектакъл.

Като по-малка Трикси леко се дразнеше на гръмотевиците, но с възрастта разви страх към силните бури. Мисля, че я плашеше не толкова грохотът, колкото съчетанието му с нощта, защото веднъж, когато се случи през деня, тя беше неспокойна, но не и изплашена. Дори се изправи на прозореца, взряна навън, сякаш се опитваше да определи откъде идва звукът.

Една вечер обаче ни връхлетя най-страшната гръмотевична буря, която някога сме преживявали. Не бях чувал такава какофония дори сред планините на Пенсилвания, където рядко валеше без залпове в небесата. Потопът започна преди десет вечерта с взрив, който звучеше така, сякаш космосът бе избухнал.

С Герда вече си бяхме легнали, но не бяхме заспали, и рязко се изправихме, предполагайки, че става дума за друг вид експлозия, докато не последва ревът на проливния дъжд. Трикси скочи от леглото си и нервно затрополи из стаята.

Ние включихме една от лампите. Меката светлина понякога я успокояваше.

Продължиха да ехтят гръмотевици, а грохотът им напомняше зловещи бойни машини, превземащи далечни територии. От време на време прозвучаваше силен пукот и трясък, сякаш основите на света всеки момент щяха да поддадат на нападението.

Трикси не скимтеше и не ръмжеше. Не трепереше от страх. Само ходеше неспокойно из стаята. Всеки път, когато необичайно силен гръм хвърлеше сини отблясъци, от които прозорците потреперваха, тя замръзваше на място и чакаше да види какво ужасно нещо ще последва. После продължаваше да снове.

Повикахме я да дойде при нас на леглото, но тя искаше да се движи, постоянно нащрек за опасностите, за които бурята предупреждаваше. Когато силните взривове спряха и остана само приглушеният грохот, напомнящ на огромен звяр, ръмжащ насън, тя се върна в леглото си, но остана бдителна и неспокойна.

Нощта или беше белязана от поредица бури, или една и съща буря се завръщаше отново и отново. Всеки път, когато ни се стореше, че трещящото небе ще се успокои, гърмежите започваха отново, още по-силни отпреди.

Накрая, след полунощ, Трикси явно реши, че е по-добре да бъде близко до семейството си, отколкото непрестанно да броди, и скочи в леглото при нас. Насърчихме я да се сгуши, но тя седна в края на матрака, обърната към прозорците със спуснати дървени щори.

Бурята като че ли беше на път да достигне кресчендо, но ескалиращият тътен продължи часове наред. След известно време Трикси се обърна с гръб към прозорците и започна час по час, запъхтяна от тревога, да се примъква нагоре между двама ни с Герда. Легнали по гръб, ние протягахме ръка да я почешем по гърдите, да я погалим по лицето, да я погладим отстрани, а тя от време на време близваше ръцете ни или завираше студения си нос между пръстите ни в знак на благодарност, че сме там. Не можехме да я убедим да легне, защото явно смяташе, че така ще бъде по-уязвима, отколкото ако е права или поне седнала. Малко след четири сутринта беше стигнала чак до края, опряла гърди в таблата и забила нос в стената.

Дори бурята да ни беше позволила да заспим, страхът и тежкото дишане на Трикси нямаше да ни оставят да го направим. А сутринта ни чакаше работа за вършене и уговорки за срещи. Щяхме да се олюляваме като сомнамбули.

В четири и половина небето най-сетне утихна. Изтощена, Трикси се строполи на леглото, отпусна глава на възглавницата на Герда и завря пухкавото си туловище в лицето ми. И мигновено захърка.

Ние трябваше да ставаме в шест часа, а ни липсваше кучешката способност да изключим като лампа. Знаехме, че ще лежим будни, докато звънне будилникът.

През цялата дълга нощ с Герда не си бяхме казали почти нищо, стремейки се да не се разсъним, в случай че бурята спре и кучето се успокои. Сега, докато Трикси хъркаше между главите ни, Герда каза:

— Цял ден ще съм като пребита… но не бих заменила това преживяване за нищо на света.

Знаех точно какво има предвид. Никога досега не се бе налагало да успокояваме момичето си през толкова продължителен пристъп на тревожност. Ние бяхме до нея и тя черпеше кураж от нас. Така изпълнихме обещанието си, което всички стопани дават на кучетата си: „Винаги ще те обичам и ще те водя сигурно в трудни времена“. А малко неща на света носят такова чувство на удовлетворение, както изпълнените обещания.