Дийн Кунц
Голям малък живот (10) (Спомени за едно радостно куче)

10. Моля ви, не пращайте кученцето ми в затвора

На първата ни семейна Коледа, шест седмици след сватбата, двамата с Герда имахме твърде малко пари, за да украсим елхата толкова великолепно, колкото ни се искаше. Два комплекта цветни лампички, две кутии евтини украшения и един пакет ледени висулки от алуминиево фолио разтегнаха бюджета на ръба на скъсването.

Бяхме обзавели цялата къща, която наехме, за сто и петдесет долара, дебнейки добри сделки на всеки търг в околността. Това се оказа ефективна стратегия, но едва след като се усетихме, че и двамата вдигаме ръка и наддаваме един срещу друг. Диванът за три долара изглеждаше прекрасно, след като му оправихме пружините и го претапицирахме с евтина, привлекателна материя. Сложихме крака на стара врата, боядисана в черно, и тя се превърна в японска маса за хранене. Вместо столове използвахме дебели възглавници, които Герда заши една за друга на шевната си машина. Напълнихме ги с накъсани найлонови торбички (предимно меки пликчета за хляб, за да не шумят), които семействата ни и техните съседи ни бяха събрали. Седяхме на тях с кръстосани крака. Спяхме върху странна комбинация от канапе и легло на колелца, на не повече от педя от земята.

Когато ни дойде на гости, майка ми се разплака от жал за бедността ни.

— Вие ядете на пода — каза тя, подчертавайки последната дума от всяко изречение, сякаш четеше молитвено слово. — Спите на пода. Нямате си дори печка. Нямате телевизор. Ядете на пода.

Тя ни обичаше. Искаше най-доброто за нас. Цял живот бе живяла, без да е сигурна дали на следващия ден ще има покрив над главата си, а виждайки нашия скромен, но щастлив дом, реагираше така, сякаш живеем в кашони някъде из бедняшките коптори на Калкута.

Първото ни коледно дръвче не заслепяваше с украсата си. Под него нямаше купища с подаръци. Но ние бяхме заедно, вече не живеехме поотделно, сам-сами в света, имахме чудесен електрически котлон, не си губехме времето с телевизия, защото нямахме, а ако паднехме нощем от леглото, нямаше да се ударим. На Бъдни вечер, щом се смрачи, заваля сняг на снежинки като сребърни долари и ние излязохме да се разходим в магичната нощ, сякаш се бяхме пренесли в Нарния.

Тридесет и две години по-късно, с наближаването на първата ни Коледа заедно с Трикси, очаквахме празника със същото удоволствие, както през онзи далечен декември. Благодарение на успеха на книгите ми, двамата с Герда отдавна си купувахме произведения на изкуството и антики, на които и двамата се възхищавахме, възприемахме ги като подаръци към себе си, а години по-късно спряхме да си разменяме подаръци за Коледа, защото ни изглеждаха твърде голямо разточителство. Ето че сега си имахме специално куче, което да глезим. Макар и да не можехме да й обясним идеята за Дядо Коледа, нямахме търпение да изиграем тази роля.

Накупихме плюшени играчки, играчки за дърпане, играчки за хвърляне, още плюшени играчки, плюшени играчки, които можеха и да се дърпат, писукащи топки, неписукащи топки и дори една топка, която светеше, докато се върти. Опаковахме ги в кутии, за да прикрием размера и формата им, сякаш Трикси би останала по-изненадана и доволна от фризби, което ще извадим от голяма правоъгълна кутия, вместо от плосък пакет с формата на летяща чиния.

Планирахме да отворим подаръците й на Бъдни вечер, след вечеря, когато с Герда някога си разменяхме подаръците. Половин час преди това заведох Трикси на горния етаж за малко игра, която с обичайната си сръчност успях да превърна в спешен медицински случай.

Както може би си спомняте, в началото на съвместния ни живот, изпаднала в необичайно деструктивно настроение, Трикси беше открила къде държим малката стълбичка, занесла си я на горния етаж, наместила я под една маслена картина, която Герда особено харесваше, покатерила се отгоре й и ударила картината с гумената си играчка. Вследствие вече не държахме стълбичката в дългия коридор на горния етаж, а на мен не ми беше разрешено да хвърлям топка, само да я търкалям със специфично движение на китката.

Винаги, когато играехме тази игра, аз коленичех на пода, до голяма степен, защото голдъните са мноооого по-сладки, когато ги гледаш от тяхното ниво, вместо отгоре. С времето играта стигна дотам, че целта беше колкото да търкулна топката и тя да я настигне, толкова и да се опитам да я надхитря. Изключително бърза, Трикси понякога я улавяше, още докато преминаваше покрай нея, с което елиминираше необходимостта да тича подире й. Но с кутрето, също като с децата, една от целите на играта е да го измориш достатъчно, за да можеш поне през част от вечерта да правиш това, което ти искаш. А на три годинки нашето момиче в много отношения все още си беше малко кученце.

Разработих цял репертоар от мамещи движения, за да обърквам Трикси и да я държа в напрежение дали ще търкулна топката от лявата или от дясната й страна. Навеждах се от лявата й страна, стягах ръката, в която беше топката, така че тя също да се наведе наляво, после много бързо се навеждах надясно, тя — също, след това понечвах да се наведа наляво, но в момента, в който тя изместваше тежестта си натам, все пак търкулвах топката отдясно. Имах милион вариации на тази тема. От време на време успявах да търкулна топката между лапите й, което винаги я стряскаше, и тя подскачаше от пода и се завърташе във въздуха.

Освен това я разсейвах, като гледах топката в ръката си и издавах смешни звуци, замерях я със салфетка, точно преди да търкулна топката, извършвах всякакви конвулсивни движения, имитиращи последствията от електрошок, изпусках гранулки за ядене на пода или мяуках като котка. С изкривено от страх лице сочех несъществуващ птеродактил над главата си, което често сработваше, защото въпреки интелекта и образованието си Трикси явно не беше внимавала в часовете по палеонтология и не беше много наясно с формите на живот, съществували в минали геологични епохи, но не и в нашата.

Понякога беше толкова напрегната и готова за скок, че когато топката минаваше покрай нея, тя се спускаше стремително върху нея, светкавично като изгладнял гекон срещу вкусен скакалец. За да успея да я надхитря, трябваше да се приближа на по-малко от метър, така че когато пуснех топката, ръката ми беше зад предните й крака. Може би ти, драги читателю, си достатъчно прозорлив, за да разбереш риска от това движение и неизбежните кървави последици от него. Аз обаче съм само писател и нямам достатъчно познания по физика и динамика на координацията между окото и ръката, за да предвидя резултатите от всеки тъп ход, който правя.

Изпълнявайки конкретния тъп ход, аз се преструвах, че ще търкулна топката отляво, после отдясно, пак отляво, отляво, отляво и накрая наистина я пусках от лявата й страна, точно когато тя погрешно очакваше в последния момент да я хвърля отдясно. В момента, в който топката напусна дясната ми ръка, Трикси мигновено осъзна заблудата си и завъртя глава на другата страна. Отворената ми длан тъкмо се вдигаше нагоре, когато отворената й уста се завърташе наляво с надеждата да улови топката, и един от горните й кучешки зъби мина право през месестата част на ръката ми.

По човешката длан преминава радиалната артерия. Вярно, че на това място тя не е онази примамлива голяма артерия, която би привлякла интереса на Дракула, но все пак щедро захранва множество капиляри. Трикси може би пропусна самата артерия, а определено разкъса един куп по-малки съдове. От ръката ми плисна кръв, а златното ми момиче хукна след топката, без изобщо да разбере какво е станало.

Притиснах раната с другата си ръка, за да намаля колкото може повече количеството бликаща кръв — отчасти заради чисто белия килим, отчасти поради философското ми убеждение, че кръвта ми не бива да напуска тялото — и се втурнах към най-близката баня — тази на офиса на Герда, грабнах една кърпа от закачалката и увих дясната си ръка.

Трикси се върна с топката и я остави в краката ми, нетърпелива да продължим играта.

— Не сега, миличка — казах аз, — мисля, че един птеродактил ме ухапа.

Тя излезе след мен в коридора и подуши кръвта на пода, но не се опита да я оближе. Ще ми се да мисля, че задръжките й бяха предизвикани от факта, че това е кръвта на любимия й татко, а не от неприятната миризма.

Долу Герда се суетеше около дългоочакваното отваряне на подаръците за първата Коледа на Трикси като член на семейството. Щеше да има вино, сирене и ядки за нас, бисквитки за Трикси, а сега и обилно количество кръв за всички.

Стараейки се да не пищя като малко момиченце, аз намерих Герда в кухнята, обясних й какво е станало и я помолих да ме закара до болницата. Оставихме Трикси сама, като строго я предупредихме да не отваря подаръци в наше отсъствие и да не пипа стълбичката.

Дори без да обръщаме внимание на ограниченията и знаците „Стоп“ и въпреки че в навечерието на Коледа улиците бяха на практика пусти, все пак ни трябваха петнадесет минути, за да стигнем до най-добрата болница в района. Признавам, че страдам от предразсъдъци към болници, които се намират по-близо, но се славят с по-висок процент смъртни случаи.

Когато влязохме в спешното, кърпата на ръката ми вече беше толкова подгизнала от кръв, че не си личеше белият й цвят. Въпреки това ни насочиха към регистратурата и двамата с Герда седнахме срещу приятна млада жена, от която зависеше дали ще уреди лечението ми, или ще ме преведе през река Стикс, в зависимост от времето, необходимо за попълване на документите.

Тя ме разпита какво е станало и когато обясних, заключи:

— А, ухапване от куче.

— Не, не — поправих я аз, — тя не ме ухапа. Беше злополука. Играехме си и вината беше изцяло моя.

В кризисни ситуации Герда е истинска скала, така че още преди жената да е попитала за осигурителна карта, шофьорска книжка, адрес и доказателство за принадлежност към човешката раса, тя беше извадила всичко необходимо.

— О, имате същото име като писателя — отбеляза жената, като видя картата ми.

Когато я осведомих, че имам не само същото име, но и същия мозък и гардероб, и отбелязах, че идвам с жена му, тя се разтопи от удоволствие. Заяви, че любимата й книга е „Пазители“, макар че много обичала и „Напрежение“. Докато попълваше формулярите, постоянно спираше, за да ме попита защо нито един от филмите по книгите ми не прилича на съответния роман (защото всички в Холивуд са пълни идиоти), защо избирам жени за главни героини толкова често, за разлика от повечето мъже писатели (защото познавам много интересни жени и дори съм се оженил за една такава), дали някога ще напиша продължение на „Пазители“ (ако не можеш да усъвършенстваш първоначалния разказ, не му трябва продължение) и от какво се страхува Дийн Кунц (да не умре от кръвозагуба).

Кърпата толкова се напои, че по пода закапа кръв.

Може би ще решите, че съм изгубил търпение, но не. Имах три причини. Първо, тя харесваше книгите ми, а макар да не съм готов да умра за почитателите си, с радост бих страдал за тях. Второ, тази жена нямаше откъде да познава философските ми убеждения, според които не биваше да допускам кръвта да изтича от тялото ми. И трето, ако бях на нейно място и се беше появил писателят Джон Макдоналд, държейки отсечения си крак в ръка, аз сигурно щях да му задам хиляда въпроса и дори щях да го помоля да почака, докато изтичам до къщи да взема няколко негови книги за автограф.

Скоро ме настаниха в количка и сестрата ме закара в една стая. Извиках на Герда да се обади на Трикси и да я успокои, че ще се оправя, и тя ми обеща да го направи.

Сестрата също се оказа моя почитателка. Каза, че била чела всичко, което съм издавал, и сега й трябвала нова книга. Попита ме дали някога ще спра да пиша.

— Не и ако оживея — обещах й аз.

Медицинската система се беше задвижила. След минута вече бях в леглото със собствена завеса, и чувах как някой хлипа в другия край на стаята.

През завесата като магьосник на сцена се появи млад доктор. Беше достатъчно красив, за да участва в „Спешно отделение“, така че явно бях в компетентни ръце.

— Доста кръв — отбеляза той, като посочи кърпата около дланта ми.

— Наистина ли? — учудих се аз. — Мислех си, че преувеличавам, защото, нали се сещате, става дума за моята кръв.

Той разви кърпата и ме попита какво се е случило. Разказах му за играта с топката и хитрите движения, които се бяха оказали недотам хитри.

— Аха, ухапване от куче. Трябва да докладвам в Службата за контрол над животните в Нюпорт Бийч.

Побързах да го поправя. Обясних му, че е било злополука, и отново му разказах как е станало.

— Въпреки това. Щом има замесено куче, законът ме задължава да го докладвам като ухапване. Как се казва кучето?

Трескаво мислех как да го излъжа и дали да не му дам друго име.

— Много дълбока рана — каза докторът, като огледа ръката ми. — Трябва да я почистим и да погледнем вътре. Ще се наложат осем шева, може и десет. Как, казахте, е името на кучето?

Ако му дадях фалшиво име — да кажем Лулу — трябваше да купя друго куче, да го кръстя Лулу и да го предам на служителите от Контрол по животните, които щяха да се появят в дома ни с каски и бронежилетки, въоръжени със сълзотворен газ и автомати. Лулу щеше да бъде съвсем невинна, изобщо нямаше да знае защо я арестуват и затварят в кучешкия Алкатраз за нападение, а аз нямаше да мога да мигна от чувство на вина.

— Трикси. Чуйте ме, нима куче, което се казва Трикси, може да ухапе някого? Тя е много добро куче. Златист ретривър. Вероятно не би ухапала и крадец, който ме бие с лопата по главата.

Докато си говорехме, той казваше на сестрата какви инструменти и материали ще му бъдат нужни, за да почисти и затвори раната. Тя докара стоманена количка с набор от инструменти, които биха развълнували и Ханибал Лектър.

През годините няколко зъболекари, един гастроентеролог и двама интернисти са ми казвали, че имам много висок праг на болка. Веднъж, понеже не исках упойка, издържах тричасово вадене на зъб с враснали в челюстта корени без новокаин или друго обезболяващо.

Ето че и младият доктор, който искаше да предаде моята Трикси на правосъдието, каза:

— Явно имате много висок праг на болка.

— Сигурно е хубаво, макар че се старая да избягвам ситуации, предизвикващи болка.

— Ще обезболя ръката ви, така че няма да усещате нищо. Трикси има ли всички ваксини?

— Да. Бяс, бордетела, коронавироза, шарка, заушки, чума, онзи вирус, дето превръща хората в човекоядни зомбита по филмите, изобщо за всичко.

— Кой е ветеринарят й?

Оказа се, че познава доктор Уитакър и доктор Лайл.

— Какво ще направят от Контрол по животните, когато получат доклада ви? — попитах аз.

— Не мога да кажа. Не съм запознат с процедурите им. Знам само какво съм длъжен да направя в случай на ухапване от куче.

Фокусиран върху работата си, той дълго мълча. Старателно почисти раната, огледа я, спря кръвотечението и накрая я затвори.

Макар и да се тревожех за Трикси, аз бях признателен, че за разлика от жената на регистратурата и сестрата, докторът не спомена нищо за книгите ми и очевидно не знаеше, че съм известен писател. Нямах намерение да се опитвам да го подкупя, а и не смятах, че ще приеме на сериозно една смъртна заплаха, затова започнах да плача и да го моля да пощади четирикраката ми дъщеря. Бях спокоен, че разказът за самоунижението ми и молбите за специално отношение няма да се озоват в някое жълто телевизионно шоу.

Когато приключи с ръката ми, той рече:

— Е, в бъдеще може би в книгите ви трябва да има повече котки, вместо кучета.

Благодарих му за добрата работа и направих последен опит да го увлека в заговор срещу силите на реда.

— Трикси е куче помощник от „Кучета компаньони за независимост“. Пенсионираха я млада заради операция на ставата. Тя е възможно най-милото куче на света и никак не искам да има досие в полицията. Хайде, Коледа е!

Той се усмихна, поклати глава, след което ми даде рецепта, указания и дата за сваляне на конците.

Герда ме закара у дома и Трикси ни посрещна с любвеобилни ласки, които ние й върнахме с лихвите.

С помощта на чудесен препарат срещу петна бързо заличихме всички следи от кръв по килима, а после решихме да дадем подаръците на Трикси, както бяхме планирали, макар и по-късно. Бяхме твърдо решени да не й позволим да се досети, че всеки момент върху нея може да се стовари тежкият чук на закона.

Никое дете не е получавало подаръците си с такова вълнение и щастие както Трикси. Шумоленето на опаковъчната хартия я караше да се гърчи от радостно очакване. Поиграхме си по малко с всяка играчка, отваряхме ги една по една, като й давахме да подуши и закачи с лапа всеки пакет.

Преди да си легнем, изхвърлихме всички накъсани опаковки, панделки и кутии и наредихме играчките покрай секцията в дневната — двадесет и една на брой.

Откак беше дошла при нас, Трикси всяка сутрин правеше едно и също. Когато излезехме от спалнята заедно с нея за първата й разходка, тя се втурваше надолу по стълбите, завиваше надясно към кухнята и отиваше право в килера, където в голяма херметично затворена кутия държахме гранулите й.

В тази първа коледна сутрин тя слезе по-бързо от обичайното, но не отиде в кухнята, а в дневната. Започна да души подаръците си един по един, сякаш с удивление установяваше, че не е сънувала и всички тези играчки наистина са нейни. След като провери всичките двадесет и една играчки, тя ни погледна и ни дари с най-милата си усмивка.

Предполагам, че лекарят от спешното отделение е попълнил задължителния доклад, но вероятно е добавил някакви оправдателни коментари. Властите така и не ни потърсиха, а Трикси спокойно си живя години наред, без да подозира, че безупречната й репутация е била застрашена поради забележителната липса на двигателна култура у баща й.