Лорънс Блок
Танц в кланицата (5)

5.

Шест месеца преди това, през една гореща и задушна вечер в средата на юли, аз седях на едно от обичайните ни събрания в мазето на „Св. Павел“. Беше вторник, в това няма съмнение, защото бях поел ангажимента в течение на шест месеца да помагам при разтребването след сбирките всеки вторник. Съществува теория, според която точно тоя вид занимания ти помагат да не пиеш… Не съм сигурен дали е така. Аз имам чувството, че за да не пиеш, трябва преди всичко да не пиеш; но сигурно не вреди и да разтребваш. Когато и в двете си ръце носиш по един стол, няма как да държиш и бутилка.

Събранието премина нормално, но през почивката при мен дойде един тип на име Уил и каза, че би искал да поговорим, след като свърши събранието. Съгласих се, но го предупредих, че няма да мога да тръгна веднага, защото ще трябва да прибирам столовете.

Събранието завърши в десет с молитва, а разчистването мина бързо, защото Уил ми помогна. Когато свършихме, го попитах не иска ли да идем някъде да изпием по едно кафе.

— Не, трябва да се прибирам — каза той. — Няма да ви отнема много време. Вие сте детектив, нали?

— Горе-долу.

— И бивш полицай. Чух ви да разправяте това, като постъпвахте тук; аз вече цял месец не пиех… Ще ми направите ли една услуга? Бихте ли видели това?

Той ми подаде плътно опакован в кафява хартия пакет. Отворих го и извадих видеокасета в прозрачна кутия, от ония, дето се предлагат в магазините за касети под наем. На етикета пишеше, че филмът е „Мръсната дузина“.

Погледнах я, после погледнах Уил. Той наближаваше четиресетака, работеше нещо свързано с компютри. Не пиеше вече шести месец, беше се появил веднага след Коледните празници. Бях го чувал да говори само веднъж. Знаех за пиянските му истории, но за личния му живот — почти нищо.

— Гледал съм го — казах аз. — Поне 4–5 пъти по телевизията.

— Този му вариант не сте гледали.

— Че какво му е различното?

— Повярвайте ми, че е друг! Или по-добре не ми вярвайте, ами го занесете вкъщи и го изгледайте. Имате ли видеокасетофон?

— Не.

— А-а. — Той се посмути.

— Не можете ли да ми кажете какво толкова особено има в този филм…

— Не, нищо не искам да казвам. Искам да го изгледате без предубеждения. Мама му стара… — Оставих го да помисли. — Бих ви предложил да дойдете у нас, но тази вечер наистина не мога. Познавате ли някой, който има видео?

— Сещам се за един човек.

— Чудесно. Моля ви, Мат, изгледайте го. Утре вечер ще се видим пак тук и тогава ще поговорим за това.

— Искате да го видя още тази вечер?

— Ще успеете ли да го направите?

— Ами — казах аз, — ще опитам.

Бях решил да се присъединя към компанията във „Флейм“ за по кафе, но вместо това се прибрах в хотела и звъннах на Илейн.

— Един познат току-що ми даде касета с филм и каза да я изгледам тази вечер — казах аз. — Ако не става, направо си кажи.

— Някой ти е дал филм?

— Да, на касета.

— А, ясно. Искаш да го пуснеш на онази машинария…

— Да.

— На видеото ми.

— Стига да нямаш нищо против?…

— Стига и ти да нямаш нищо против. Само че видът ми е ужасен. Не съм си сложила грим.

— Че ти слагаш ли си? — попитах аз.

— Грим ли? Не, обикновено нося цяла маска. Понякога само домино — за пред по-близки хора.

— Мислех, че красотата ти е естествена.

— Ой, ой, ой — каза тя. — И какъв детектив си ти, дете?

— След малко пристигам.

— След малко няма да стане — каза тя. — Дай ми поне петнайсет минути да се направя красива, иначе ще кажа на портиера да те изрита.

За да стигна дотам, ми трябваше половин час. Илейн живее на 51-ва Източна улица между Първо и Второ авеню. Апартаментът й е на 15-ия етаж и от прозореца на хола й се открива панорамна гледка към Ийст Ривър и Куинс. Сигурно се вижда и Маспет, стига да знаеш къде да го търсиш.

Апартаментът е неин. Купи го преди няколко години, когато сградата стана кооперативна собственост. Освен това притежава няколко къщи и апартаменти в блокове, някои от които са в Куинс. Направила е и други инвестиции и ако реши да спре да упражнява професията си, ще може спокойно да живее от доходите си от тях. Но засега поне няма такива намерения. Тя е проститутка. Запознахме се преди много години, когато още бях в полицията, имах златна значка в портфейла си и жена с деца в Сайосет, едно място далеч оттук, на Лонг Айлънд, от другата страна на Куинс. От прозореца на Илейн не се вижда — твърде далеч е. Отношенията между нея и мен се базираха може би на взаимната изгода, което, ако се вгледа човек по-внимателно, е в основата на всякакъв вид взаимоотношения.

Правехме си услуги. Аз й правех такива услуги, каквито обикновено правят ченгетата на хора в нейното положение — пазех я от хищниците сутеньори, сплашвах пияните й клиенти, които я тормозеха, а веднъж, когато един клиент има неблагоразумието да пукне в леглото й, пренесох трупа на място, което не би навредило нито на неговата, нито на нейната репутация. Аз й правех услуги като полицай; тя на мен — като проститутка; и това продължи изненадващо дълго време, защото истински си допаднахме.

После престанах да служа в полицията, предадох си златната значка и горе-долу по това време напуснах къщата, жената и децата си. С Илейн се виждахме рядко. Можеше изобщо да не се видим никога повече, ако се бяхме преместили, но и двамата си живеехме на същите места. Пиенето ми се влоши и накрая, след няколко посещения в токсикологията, започнах да се уча да не пия.

Това продължаваше вече втора година, когато от миналото на Илейн дойде беда. При това от минало, в което участвах и аз, така че бедата ни сполетя и двамата. Трябваше да се справяме с нея и това ни сближи отново, макар че ще ми е трудно да кажа в какъв точно смисъл. Тя без съмнение ми беше много близък приятел. Освен това бе единственият човек, с когото се виждах често, а имахме и общо минало — и това ми стигаше да държа на нея.

Освен това с нея спях два-три пъти седмично, а беше ли важно това и накъде водеше, не ми беше ясно. Когато поприказвах на тая тема с отговорника си в Анонимните Алкохолици Джим Фейбър, той ми каза, че рано или късно то само ще си покаже. Ако човек редовно дава такъв акъл в Анонимните Алкохолици, ще си изработи репутация на мъдрец, преди да се усети.

Портиерът се обади по домофона и ми посочи асансьора. Илейн чакаше на вратата; косата й бе вързана на опашка, беше сложила яркорозов клин и жълто-зелена блуза без ръкави. Горните копчета бяха откопчани. Носеше огромни златни халки на ушите си и грим, който й придаваше съвсем лек вид на уличница. Този ефект тя винаги постигаше умишлено.

Казах й:

— Както си и мислех — естествена красота.

— Радвам се, че ви харесва, мистър.

— Защо ли ми се ще да те сграбча, когато ме погледнеш така чисто и непокварено?

Последвах я вътре и й връчих касетата.

— „Мръсната дузина“ — прочете тя. — И трябва да изгледаш този филм днес на всяка цена, така ли?

— Така ми казаха.

— Лий Марвин срещу нацистите? Тази ли „Мръсна дузина“? Ако ми беше казал, щях да ти го разправя по телефона за пет минути. Гледах го за първи път, когато го пуснаха, и още не знам колко пъти по телевизията. Там кой ли не играе, Лий Марвин, Тели Савалас, Чарлз Бронсън, Ърнест Борнайн, оня, как се викаше, от „Военнополева болница“…

— Алън Алда ли?

— Не, не, филмът „Военнополева болница“, не Елиът Гулд, а другият; Доналд Съдърланд!

— Именно; и Трини Лопес.

— Бях забравила за него. Убиват го веднага, след като скача с парашутите.

— Не ми казвай, че докторът е убиецът.

— Много смешно! И Робърт Райън играе, нали? И Робърт Уебър, той умря наскоро, беше много добър актьор.

— Аз знам, че и Робърт Райън е умрял.

— Робърт Райън умря преди няколко години. И двамата Робъртовци са мъртви. Не си ли го гледал този филм? Не може да не си, няма човек, който да не го е гледал.

— Гледал съм го няколко пъти.

— Тогава защо искаш пак да го гледаш? По работа ли?

И аз не знаех. Уил ме бе попитал дали съм детектив, преди да ми го даде.

— Сигурно — отговорих аз.

— Е, на това му викам работа. Де да можеше някой да ми плаща, за да гледам стари филми.

— Сериозно ли? Де да можеше някой да ми плаща на мене, за да се чукам.

— Много умно. Внимавай да не се сбъдне. Ще го гледаш ли това, или държиш пистолет в джоба си?

— Моля?

— Мей Уест^[1]. Както и да е. Мога ли и аз да гледам, или ще те разконцентрирам?

— Заповядай — казах аз. — Но не знам какво точно ще гледаме.

— „Мръсната дузина“, n’est pas? Нали така пише на етикета?

Тя се плесна по челото като Коломбо на Питър Фолк, когато се сеща за нещо очебийно.

— Етикетът е фалшив — каза тя. — Пак ли преследваш нарушения на търговската марка?

Бях работил на надница за една голяма агенция за разследвания и гонех уличните продавачи, които търгуваха с копия на „Батман“, с тениски и маски с лика му и други подобни глупости. Плащаха прилично, но работата беше неприятна, трябваше да досаждам на мургавите търговчета от Дакар и Карачи, които хабер си нямаха какво може да се извършили. Сърце не ми даваше да го правя…

— Не съвсем — казах аз.

— Имам предвид копирайта. Свили са кутиите и слагат в тях пиратски касети. Така ли е?

— Май не е точно така — казах аз, — но ти продължавай с предположенията си. Аз ще трябва да изгледам филма, за да видя дали си познала.

— А-а — каза тя. — Ами какво пък толкова. Хайде да гледаме.

 

 

Започна така, както обещаваше етикетът. Надписите минаха и Ли Марвин тръгна да обикаля килиите. Показаха се дванайсетте американски войници, които щяха да съставят мръсната дузина, убийци, изнасилвачи и всякаква паплач със смъртни присъди.

— При всичката ми неопитност в кинобизнеса — каза Илейн, — това удивително много прилича на филма, който съм гледала.

Така продължи още десетина минути и тъкмо започвах да се чудя дали Уил няма и други проблеми освен алкохола и хапчетата, когато, точно по средата на една сцена, екранът стана бял и звукът изчезна. Това продължи около десет секунди, след което се появи строен младеж с открито лице, тип на човек от западните щати. Беше гладко избръснат, кестенявата му коса бе грижливо сресана на път. Като изключим жълтия пешкир около бедрата му, беше си гол.

Китките и глезените му бяха приковани към една рамка във формата на кръст, поставена на 60-градусов ъгъл към земята. Освен белезниците на китките и глезените му, над коленете и над лактите имаше стегнати кожени ленти. Кожен колан обвиваше и кръста му, част от него бе скрита от хавлията. Всичките тези неща явно го държаха здраво закрепен на място.

На него май не му беше особено неудобно, на лицето му трепна ведра усмивка. Той каза:

— Това чудо работи ли вече? Ей, трябва ли да говоря нещо? А?

Мъжки глас зад кадър му каза да млъква. Устата на младежа се затвори. Сега видях, че е съвсем младо момче, а гладко обръснатата му брада всъщност не съществуваше. Беше висок, но изглеждаше на не повече от шестнадесет. По гърдите му нямаше косми, макар че под мишниците му тъмнееха две петна.

Камерата се закова на момчето. В кадъра се появи жена. Беше на ръст колкото него, но изглеждаше по-висока, защото не беше разпъната и завързана на кръстовидна рамка. Носеше маска от фина черна кожа, която доста си отиваше с останалото й облекло; прилепнали плътно до тялото панталони пак от черна кожа, разцепени отпред, черни ръкавици до лактите, черни обувки с умопомрачително високи токове със сребърен ръб. От кръста нагоре беше гола, зърната на гърдите й бяха щръкнали. Беше ги боядисала в аленочервено, също като пълните си устни. Реших, че ги е намазала с червило.

— Ето ти една чиста и негримирана хубост — каза Илейн. — Това май ще се окаже по-мръсно от „Мръсната дузина“.

— Можеш да не гледаш.

— Какво ти казах одеве? Нямам нищо против, стига и ти да нямаш. Имах един клиент, който обичаше да гледа филми с бичове и връзване. Намирах ги за много тъпи. Ти би ли искал да те овържа целия?

— Не.

— А би ли искал да ме вържеш мен?

— Не.

— Може би губим? Не може да не е гот, след като го правят петдесет милиона извратени… А, почна се!

Жената развърза хавлията на момчето и я хвърли настрани. Облечената й ръка започна да го гали и той моментално се възбуди.

— Ех, младост — въздъхна Илейн.

Цветът на ноктите й беше същият като на устните и зърната. Тя грабна ръкавицата с голата си ръка и перна момчето по гърдите.

— Ей! — каза той.

— Млъквай! — заповяда му тя; звучеше ядосано. Замахна пак с ръкавицата и го удари през устата. Очите й се разшириха. Удари го по гърдите, после отново по лицето.

Той каза:

— Ей, я по-внимателно. Боли ме наистина!

— Как няма да те боли — каза Илейн. — Виж, на лицето му остана червено. Тя май взе да се увлича от ролята си.

Човекът зад камерата каза на момчето да мълчи.

— Не чу ли какво ти се каза — рече жената. Наведе се към момчето и започна да се търка в тялото му. Целуна го по устата, докосна с голите си пръсти червеното петно на бузата му. Спусна се надолу, като го целуваше по гърдите и оставяше следи от червило по него.

— Доста възбуждащо — каза Илейн. Стана от стола, на който седеше, премести се до мене на дивана и сложи ръка на бедрото ми. — Онзи човек ти е казал да го гледаш тая вечер, така ли?

— Точно така.

— А каза ли ти да го гледаш заедно с приятелката си? Ммм?

Ръката й тръгна по крака ми. Аз я захлупих с моята и я спрях.

— Какво ти става? — попита тя. — Не мога ли да те пипам?

Преди да мога да отговоря, жената на екрана хвана пениса на момчето с облечената си ръка. После развя ръкавицата с другата ръка и го удари по скротума.

Той изрева:

— О-о-о-о! Спри, за бога! Боли ме! Пусни ме оттук, свали ме от това нещо, вече нищо не искам да правя…

Той продължи в този дух, докато жената с изписана на лицето ярост пристъпи и заби коляно в слабините му.

Той изкрещя. Познатият ми глас зад кадър каза:

— Сложи му лепенка на устата, за бога! Не ми се слушат тия крясъци. Чакай, дръпни се оттук. Аз ще се погрижа за това.

Мислех, че гласът принадлежи на оператора, но камерата не спря да работи, след като човекът с този глас застана в кадър. Носеше нещо като плътно прилепнал водолазен костюм, но когато казах това на Илейн, тя ме поправи.

— Това е гумено облекло — каза ми тя. — От черна гума. Правят им ги по поръчка.

— На кого?

— На тия, дето си падат по гума. Тя си пада по кожа, той по гума. „Ще Спасим Ли Този Брак“?

Той имаше и маска от черна гума, нещо като качулка, която покриваше цялата му глава. Имаше дупки за очите, устата и носа. Когато се обърна, забелязах, че и неговият костюм е разпран отпред. Дългият му пенис висеше отпуснат.

— Човекът с гумената маска — каза Илейн. — Каква ли е неговата тайна?

— Не знам.

— Това чудо не става за гмуркане, освен ако не искаш някоя риба да ти направи минет. Едно нещо обаче е ясно: не е евреин.

Устата на момчето вече беше покрита с няколко пласта лепенка. Кожената жена протегна ръкавицата си, Гуменият мъж остави още няколко следи по кожата на момчето; имаше големи ръце с черни косми. Гуменият костюм го прикриваше до китките и тъй като дланите бяха единственото открито нещо от тялото му, имах възможността да ги огледам доста добре. На безименния пръст на дясната му ръка лъщеше масивен златен пръстен с голям тъмен камък, или черен, или тъмносин.

Той се отпусна на колене и взе пениса на момчето в устата си. След като го изправи, се отдръпна и уви тънка кожена каишка около основата му.

— Така няма да омекне! — каза той на жената. — Като притиснеш вената, кръвта, която е вътре, не може да излезе.

— Като претъпкан мотел — промърмори Илейн.

Жената възседна момчето и го насочи към отвора в панталоните си и съответния отвор на тялото си. Започна да се клати отгоре му, докато мъжът галеше ту нея, ту него, ту стискаше голите й гърди, ту дърпаше зърната на гърдите на момчето.

Изразът на лицето на самото момче се променяше. Беше го страх, но беше и възбуден; когато му причиняваха болка, потръпваше, но през останалото време все като че ли очакваше да се наслаждава на това, което става, но пък и смъртно се боеше от това, което би могло да последва.

Илейн и аз бяхме престанали да коментираме, ръката й отдавна не беше на бедрото ми. Имаше нещо във филма, което спираше всякакви приказки, както бялата лепенка не даваше на момчето да говори.

Обхвана ме лошо предчувствие за това, което предстоеше да видим.

То се потвърди в момента, когато Кожената жена усили темпото си.

— Хайде — подкани тя, — оправи му цицките!

Гуменият мъж излезе от кадъра; върна се с нещо в ръка, но не можах веднага да разбера какво е то. След малко видях — беше градинска ножица, от ония, с които се подрязват храсти.

Без да престава да се клати, тя хвана едно от зърната на момчето с палеца и показалеца си и започна да го дърпа. Човекът сложи ръка на челото му. Очите на момчето се стрелкаха бясно на всички посоки. Ръката на мъжа нежно и внимателно приглади назад кестенявата му коса.

С другата той намести ножиците.

— Сега! — заповяда жената, но той се забави и тя трябваше да го каже пак.

После, без да спира да милва момчето по челото и да приглажда косата му, мъжът стисна ножиците и отряза зърното.

 

 

Натиснах дистанционното и екранът изгасна. Илейн бе скръстила ръце, така че дланите й покриваха лактите. Ръцете и лактите нагоре бяха плътно притиснати до тялото, което леко трепереше.

Казах й:

— Май е по-добре да не гледаш повече.

Тя не ми отговори веднага, просто седеше на дивана и вдишваше и издишваше, вдишваше и издишваше. После каза:

— Това беше наистина, нали?

— Боя се, че да.

— Отрязаха или как там му викат, подстригаха му зърното. Може би ще го възстановят, ако веднага го закарат в болницата. Нали един от „Метс“^[2]…

— Боби Оджеда, миналата година. Само връхчето на един от пръстите му!…

— На ръката, с която хвърля, нали така беше?!

— Да. Връхчето…

— Веднага го закараха в болница. Но не знам дали ще се получи в тоя случай. — Тя няколко пъти пое дълбоко въздух. — Това момче май не са го откарали в болница?

— И аз така мисля.

— Имам чувството, че ще припадна или ще повърна.

— Наведи се и си сложи главата между коленете.

— И после какво, да се целуна отзад за последно сбогом?

— Ако се чувстваш отмаляла…

— Знам, това ще ми помогне да се върне кръвта в главата ми. Пошегувах се само. „Няма страшно, сестро, тя вече се шегува.“ Нищо ми няма. Нали ме знаеш, получила съм добро възпитание, примерно гадже съм, не припадам и не повръщам и не ям раци. Мат, ти знаеше ли какво ще се случи?

— Нямах понятие.

— Щрак, и зърното му пада, а кръвта се излива надолу по гърдите му. Ще го гледаш ли докрая?

— Май ще трябва.

— Ще стане и по-лошо, нали?

— Така изглежда.

— Ще му изтече ли всичката кръв?

— Не и от тази рана.

— Защото ще се съсири ли?

— Рано или късно.

— Освен ако имаш хемофилия. Не мисля, че ще мога да гледам повече.

— Не ти и трябва. Изчакай ме в спалнята.

— Ще ми кажеш ли, като свърши страшното?

Кимнах. Тя се изправи, позаклати се малко, после се взе в ръце и излезе от стаята. Чух как затваря вратата на спалнята, но не бързах да продължавам с филма. Все пак след минута-две включих дистанционното и го пуснах отново.

 

 

Изгледах го до края. Десетина минути, след като го бях пуснал, чух вратата на спалнята на Илейн да се отваря, но не откъснах очи от екрана. Усетих я, мина зад мен и седна на мястото си на дивана. Но нито я погледнах, нито й казах нещо, просто седях и гледах.

След като свърши, известно време на екрана нямаше нищо, а после пак се пренесохме в „Мръсната дузина“, в един замък, пълен с нацисти, срещу които се изсипа бандата на майора, изцяло съставена от главорези и социопати. Изгледахме тази щуротия докрая, видяхме как Тели Савалас с изцъклени очи получава истеричен припадък, и пак нашите стрелят, мятат гранати и вдигат шум до бога.

След като изтекоха финалните надписи, Илейн стана, отиде до касетофона и започна да превърта филма обратно. Каза с гръб към мен:

— Колко пъти казах, че съм го гледала? Пет или шест? И всеки път все се надявам, че ще бъде различно и Джон Касавитис ще остане жив накрая. Кофти човек е, но ти се къса сърцето, когато го убиват.

— Да.

— Защото вече са се оттеглили на сигурно място и изведнъж отнякъде идва един куршум и човекът пада мъртъв. Джон Касавитис жив ли е? Май че умря миналата година.

— Да.

— И Лий Марвин — и той е умрял. Лий Марвин, Джон Касавитис, Робърт Райън и Робърт Уебър. Още някой?

— Не се сещам.

Тя застана пред мен и се вторачи в очите ми.

— Всички са мъртви — каза тя гневно. — Забелязваш ли? Хората умират наляво и надясно. Дори и оня простак аятолахът умря, макар да си мислех, че чалместият му идиот ще живее вечно. Те убиха момчето, нали?

— Така изглежда.

— Така си и беше. Изтезаваха го, чукаха го, после пак го изтезаваха и пак го чукаха и накрая го убиха. Ето какво видяхме.

— Да.

— Чувствам се объркана — каза тя. Отиде до един стол и се хвърли в него. — В „Мръсната дузина“ се трепят като луди и германци, и наши, но какво от това? Човек го гледа, без да се притеснява. Но онова другото с двамата изроди и момчето…

— То ставаше наистина.

— Как е възможно човек да направи такова нещо? Не съм вчерашна. Не съм особено наивна. Поне си мисля, че не съм. Ти как мислиш?

— Не си.

— Познавам живота, ей богу. Нека си го кажа направо, че съм проститутка!

— Илейн…

— Остави ме да довърша, миличък. Не се унижавам, просто констатирам факта. Професията ми е такава, че невинаги виждам хората в най-добра светлина. Знам, че светът е пълен с всякакви смахнати и извратени типове. Знам, че има хора, склонни към перверзии, които обичат да си слагат костюми от кожа и гума, да се връзват, да се чукат по необичаен начин и така нататък. Известно ми е също така, че някои от тях се увличат и откачат и започват да правят ужасни неща. Веднъж за малко да ме убие един такъв, нали си спомняш.

— Спомням си съвсем ясно.

— И аз. Както и да е. Слава на човека! Понякога си мисля, че не е лошо някой да дръпне шалтера на цялото човечество, но дотогава ще се примирявам с положението. Тази гадост, която току-що изгледах, обаче не ми излиза от главата.

— И на мен.

— Чувствам се мръсна — каза тя. — Ще ида да взема един душ.