Лорънс Блок
Танц в кланицата (15)

15.

— Еф Би Си Ес — каза Дани Бой. — Не е лоша идея — при положение че жителите на Ню Йорк ще предпочетат да гледат спортна програма, в която освен австралийски футбол и политици с въдици за костур ще има и повечко чисто американски спортове. Но компанията започва вяло и допуска една най-обикновена грешка. Няма достатъчно капитали. Преди година решават този проблем, като продават доста голям дял от акциите на двама братя, фамилията им не мога да произнеса, но ми казаха, че била иранска. Това е всичко, което се знае за тях, освен че живеят в Лос Анджелис и представителят им е адвокат от Ню Йорк. За компанията това си е най-нормален бизнес. Няма да имат печалба, но няма и да са на загуба, а новите инвеститори са склонни да дават парите си поне още няколко години. А може би и цял живот.

— Разбирам.

— Нали? Най-интересното е, че новите инвеститори са склонни да играят съвсем пасивна роля. Би било естествено да сменят ръководството на компанията, но това не става — старите служители са си по местата, а нови не идват. Само дето на сцената се появява едно ново лице. Не работи там, заплата не получава, но е като сянка на компанията.

— И кой е той?

— Това — каза той — е твърде интересен въпрос. Името му е Бъргън Стетнър, звучи като германско или поне тевтонско, но не мисля, че е истинското му име. Живее с жена си в апартамент на по-горния етаж в един хотел на Тръмп на „Сентръл Парк Саут“. Офисът му е в Грейбар Билдинг на „Лексингтън“. Занимава се с валута и търгува със скъпоценни метали. Това да ти подсказва нещо?

— Подсказва ми, че препира пари.

— И че Еф Би Си Ес е един вид пералня. Как, защо, за кого и до каква степен, са въпроси, на които не мога да ти дам отговор. — Той си сипа малко водка. — Така че не съм сигурен, че ще имаш полза от тези сведения, Матю. Нищо не можех да открия около Ричард Търман. Ако е наел някаква улична паплач да го вържат и да убият жена му, значи или си е подбрал най-дискретните възможни хора, или пък за награда ги е изпратил в Нова Зеландия, защото може ли човек да се довери на паплачта? А никъде нищо не се е разчуло.

— И така пасиансът се подрежда.

— Така ли мислиш? — Той гаврътна чашата си. — Надявам се сведенията за кабелната телевизия да са ти били все пак от полза. По телефона не исках да говоря. По принцип не обичам, а и в твоя хотел всичко минава през телефониста. Това не ти ли пречи?

— Мога да набирам и директно — казах аз. — А те само приемат съобщенията.

— Не се и съмнявам, но аз предпочитам, когато мога, да не оставям съобщение. Бих ти предложил да се поровя още малко около Стетнър, но няма да е лесно. Той е доста потаен. Това какво е?

— Мисля, че това е той — казах аз и разгънах рисунката.

Дани Бой я погледна, после погледна и мен.

— Значи вече си знаел за него.

— Не.

— Просто по случайност държиш портретчето му в джоба си. То е подписано отгоре на всичкото! Кой, за бога, е Реймънд Галиндес?

— Бъдещият Норман Рокуел. Това Стетнър ли е?

— Не знам, Матю. Никога не съм го виждал.

— Е, аз съм по-добре от тебе. Виждал съм го доста отблизо. Само дето не знаех кой е той. — Сгънах рисунката и я прибрах. — Засега си трай, ама ако нещата тръгнат на добре, тоя тип за дълго ще иде на топло.

— Заради пералнята ли?

— Не — казах аз. — С пералнята само си изкарва хляба. Ще иде заради хобито си.

 

 

На връщане минах покрай „Св. Павел“. Беше 9 и 30 и аз реших да остана за последния половин час от събранието. Взех си едно кафе и седнах на задната редица. Забелязах Уил Хаберман няколко стола пред мен и си представих как го осведомявам за развитието на събитията: „Във версията на «Мръсната дузина», която ми даде, Уил, успяхме да установим, че ролята на Гумения мъж се изпълнява от Бъргън Стетнър. В ролята на невинния младеж — млад дебютант в киното. Сценичният му псевдоним е Щастливеца. Все още не сме сигурни за Кожената жена, но е възможно името й да е Челси“.

Това беше името, което Търман бе споменал снощи. „Кой, Челси ли? Най-обикновена курва, уверявам ви.“ Вярвах му, но все повече се разубеждавах, че момичето с афиша, което тичаше около ринга, беше кожената жена с маската.

Никак не внимавах какво говорят Анонимните. В главата ми се въртяха съвсем други неща. Бях отишъл в мазето на черквата не за да слушам, а да поседя няколко минути на сигурно място.

Измъкнах се рано и се прибрах в стаята си две минути преди десет. Стана десет, после десет и нещо, в десет и пет телефонът иззвъня и аз тутакси го грабнах.

— Скъдър — каза аз.

— Знаете ли кой съм?

— Да.

— Не произнасяйте името ми. Просто кажете откъде се познаваме.

— „Парис Грийн“ — отговорих аз. — А и от други места.

— Да, правилно. Не знам колко сте изпили оная вечер и какво точно сте запомнили.

— Паметта ми е доста добра.

— Моята също. И, да ви кажа, някой път ми се ще да не беше така. Вие сте детектив, нали?

— Да.

— Мога ли да бъда напълно сигурен в това? Защото в указателя ви няма.

— Не съм регистриран.

— Нали работите за някаква агенция? Забравил съм й името, пишеше го на картичката.

— За тях работя на хонорар. През повечето време работя за себе си.

— Значи мога да би наема направо?

— Да — казах аз, — можете.

За момент той обмисляше положението.

— Работата е там, че май съм загазил.

— Не сте далеч от истината.

— Какво знаете за мен, Скъдър?

— Това, което знаят всички.

— Онази вечер името ми не ви беше известно.

— Това беше онази вечер.

— А сега сме тази, така ли? Вижте какво, мисля, че трябва да поговорим.

— Съгласен съм.

— Обаче къде? Това е въпросът. Във всеки случай не в „Парис Грийн“.

— Какво ще кажете у вас?

— Не, не. Не мисля, че е уместно. Да идем някъде в заведение, но не където ме познават. Местата, за които се сещам, не стават, защото там ходя непрекъснато.

— Аз знам едно място — казах аз.

* * *

Той каза:

— Знаете ли, мястото е идеално, аз никога не бих се сетил за такова нещо. Това ли е типичната ирландска пивница? Тук нали е ирландски квартал?

— Може и така да се каже.

— Само на няколко улици от къщата ми, а аз да не знам, че има такова нещо. Но пък даже да минавам оттук всеки ден, пак няма да я забележа, няма да й обърна внимание, нали разбирате? Различни светове. Тука идват почтени хора, честни работници, както се казва, солта на земята. И таванът е от ламарина, подът е от плочки, на стената виси дъска за мятане на стрелички. Чудесно е.

Бяхме при Гроган, разбира се, и аз се замислих дали някой би казал за собственика, че е солта на земята или пък че е почтен и честен. Все пак мястото ни устройваше. Беше тихо и почти празно и надали щеше да се появи някой познат на Търман.

Питах го какво иска да пие. Той каза, че би изпил една бира, и аз отидох до бара за бутилка „Харп“ и чаша ко̀ла.

— Размина се с едрия човек — каза ми Бърк. — Беше тук преди половин час, рече, че сте седели цяла нощ.

Когато се върнах на масата, Търман забеляза, че съм си взел ко̀ла.

— Но вие не пиехте това снощи — каза той.

— Вие пък пиехте бренди с мента.

— Не ми припомняйте тая отрова. Всъщност не съм голям пияч. Едно мартини преди вечеря, после най-много две-три бири. Снощи исках да се натряскам. Всъщност не съм много сигурен какво точно съм ви казал. Нито пък какво точно знаете вие самият.

— Знам повече, отколкото снощи.

— И снощи знаехте повече, отколкото ми казахте.

— Защо направо не ми кажете какво ви тревожи?

Той се замисли, после леко кимна. Потупа се по джобовете да намери рисунката, която му бях дал. Разгърна я, погледна я и премести погледа си върху мен. Попита ме дали знам кой е този човек.

— Защо не ми кажете вие?

— Името му е Бъргън Стетнър.

Потръгна, помислих си аз.

— Страхувам се, че ще ме убие.

— Защо? Преди убивал ли е някого?

— Господи — каза той. — Не знам откъде да започна…

 

 

Той започна така:

— Не съм виждал човек като Бъргън. Той се появи, след като продадохме ония няколко дяла. Веднага се сближихме. Реших, че е фантастичен. Много силен, много сигурен в себе си, самото му присъствие прави смешни всички общоприети правила. Още щом се запознахме, той ме заведе в апартамента си. Пихме шампанско на терасата, а пред нас, сякаш беше собствената ни градина, се простираше целият Сентръл Парк.

Следващия път, когато му отидох на гости, се запознах с жена му, Олга. Страшно красива жена, излъчва такава сексуална енергия, че свят да ти се завие. Той отиде до тоалетната, тя седна до мен, сложи ръка в скута ми и започна да ме гали през панталона. „Искам да ти го ближа — каза. — Искам да ме чукаш в задника. Искам да ти седна на лицето.“ Не можех да повярвам, че това се случва. Бях сигурен, че той всеки момент ще се върне и ще ни хване, но когато той влезе, тя вече седеше на другия край на стаята и говореше за една от картините.

На другия ден той непрекъснато ми разправяше колко ме била харесала Олга, как искала да се виждаме по-често. Няколко дни по-късно отидохме на вечеря с тях, жена ми и аз. Хич не се чувствах удобно — заради тази история между мен и Олга. На тръгване Бъргън целуна ръката на жена ми, беше много европейски жест, но някак ироничен. Олга ми подаде ръката си да я целуна, а тя миришеше на, ох, миришеше на оная й работа. Сигурно се беше пипала. Аз я погледнах и видях на лицето й едно особено изражение, то ми въздейства по същия начин, както и миризмата й.

Той, разбира се, е знаел какво става, заедно са го измислили, сега вече ми е ясно това. Когато отидох у тях следващия път, той каза, че иска да ми покаже нещо, което надали ще видя по телевизията, но щяло да ми бъде интересно. Пусна една касета с любителски порнофилм. Двама мъже и една жена. На половината филм влезе Олга и седна до мен. Не знаех, че е била в апартамента, мислех, че сме сами с Бъргън.

Когато касетата свърши, Бъргън пусна друга. В нея участваха две жени, едната беше негърка. Тя играеше робиня. Не разбрах веднага, че другата жена беше Олга. Не можех да сваля очи от екрана.

Когато свърши, аз се огледах. Бъргън го нямаше. Олга и аз светкавично се съблякохме и се хвърлихме на дивана. По едно време забелязах, че Бъргън е в стаята и ни наблюдава. След това станахме и тримата заедно отидохме в спалнята.

 

 

Освен със секс Стетнър го подхранвал и със сериозна доза философия. Правилата били за тези, на които им липсвало въображение да ги нарушават. Свръхчовеците живеели по собствени правила или изобщо нямали такива. Той често цитираше Ницше, а Олга разкрасяваше стария германец с блясъка на модерното мислене. Всъщност жертви не съществуват, защото съдбата им е просто израз на желанието им да бъдат потъпквани. Те създават собствената си съдба точно както ти изковаваш своята.

Един ден Стетнър му звъннал в офиса.

— Зарежи работата — казал му той. — Слез долу и чакай на ъгъла. Ще те взема след петнайсет минути.

Стетнър карал дълго, казал само, че му е приготвил подарък. Спрял в непознат квартал и повел Търман надолу към някакво мазе. Там той видял гола жена, прикрепена към метална рамка, устата й била запушена.

— Тя е твоя — казал му Стетнър. — Прави с нея каквото си пожелаеш.

Търман правил секс с жената. Щяло да бъде неприлично да му откаже, все едно да не приеме ястие или питие, или някакъв подобен жест на гостоприемство. Освен това пълната безпомощност на жената го възбуждала. Когато свършил, Стетнър го попитал не иска ли да направи още нещо на жената. Той отговорил, че не иска.

Излезли от къщата и се качили в колата на Стетнър. Той му казал да го изчака за момент, бил забравил нещо важно. Скоро след това се върнал и потеглили. Запитал Търман дали му се е случвало да бъде първият мъж на някое момиче. Търман казал, че му се е случвало.

— Но не на жена ти?

Не, признал Търман. Аманда не била девствена, когато се запознали.

— Е, току-що ти направих подарък — казал Стетнър. — Вече си бил първият мъж на някоя си, а току-що стана последният на тая… Никой повече няма да има момичето, с което беше преди малко — освен червеите. Знаеш ли какво направих, като се върнах там? Убих я — за теб! Извадих парцала от устата й, казах „Чао, миличка“ и й прерязах гърлото.

Търман не знаел какво да каже.

— Чудиш се дали да ми вярваш. Сигурно си мислиш, че съм се върнал да пикая или пък да я развържа. Искаш ли да се върнем, за да се убедиш с очите си?

— Не.

— Чудесно. Защото знаеш, че винаги казвам истината. Объркан си, не знаеш какво да мислиш. Успокой се. Ти нищо не си направил, аз го направих. А тя така и така все някога щеше да умре. Никой не е вечен. — Той се протегнал и хванал Търман за ръката. — Сега сме по-близки от всякога, ти и аз. Сега сме братя по кръв и по семе.

 

 

Беше си наливал бирата дълго време. Сега му трябваше още повече, за да я изпие. Непрекъснато вдигаше чашата, поднасяше я към устните си, после я оставяше на масата и продължаваше да говори.

— Не знам дали я е убил — каза той. — Може да е била някоя специално наета за целта курва и да се е върнал, за да й плати и да я пусне. А може и да й е прерязал гърлото точно както го каза. Няма как да се разбере това.

Оттогава той заживял два живота. За хората бил млад преуспяващ продуцент. Имал страхотен апартамент, богата жена и бляскаво бъдеще. В същото време водел таен живот с Бъргън и Олга Стетнър.

— Научих се да превключвам. Както забравяш за службата, когато се прибереш вкъщи, така и аз запазвах половината от живота си — за когато съм с тях. Виждахме се един-два пъти седмично. Невинаги вършехме подобни работи. Понякога просто си седяхме и си приказвахме. Но наоколо винаги витаеше нещо, някакви токове между тримата. А после аз пак превключвах и се прибирах у дома като почтен съпруг.

След като минали няколко месеца, Стетнър се обърнал към него за помощ.

— Каза, че го шантажират. Били направили видеофилм. Не знам какво е имало на него, но сигурно е било нещо лошо, защото операторът си бил извадил копие и искал за него 50 000 долара.

— Арнолд Левек — казах аз.

Очите му се разшириха.

— Откъде знаете? Какво знаете всъщност?

— Знам какво се е случило с Левек. Вие ли им помогнахте да го убият?

Този път той отпи от бирата. Избърса устата си с ръка и каза:

— Кълна се, че нямах ни най-малка представа какво ще се случи. Каза ми, че ще даде парите, но не можел лично да се срещне с Левек, оня се страхувал от него. Не е трудно да се досети човек защо. Той каза, че щял да плати веднъж — и край, онзи не бил чак такъв глупак да повтори същия номер…

… На ъгъла на Десето авеню и 49-а улица има тайландски ресторант. Та се срещнах с Левек. Той беше дебел и смешен, клатушкаше се като пате с пружина. Все ми разправяше колко му било неприятно да прави това, но парите наистина му трябвали. Колкото повече го повтаряше, толкова по-жалък изглеждаше. Дадох му куфарчето с парите и го накарах да погледне вътре. Като го видя, той като че ли се изплаши още повече. Бях се представил за адвокат, така го бяхме измислили, носех костюм от „Брукс“ на много фино райе и се стараех да пускам по някой и друг юридически термин. Като че ли това имаше някакво значение…

… Направихме размяната, казах му да задържи куфарчето, но преди това трябва да се убедя, че е донесъл нужната касета.

— Колата ми е наблизо — казах аз, — до офиса ми сме за нула време. Ще видя пет минути от касетата и тогава можете да си ходите…

… Можеше да грабне парите и да избяга. Какво можех да му направя? Но предполагам, че ми е вярвал. Тръгнахме към Единадесето авеню. На половината път, на ъгъла на една уличка, ни чакаше Бъргън. Планът беше да удари Левек по главата, след което да се изнижем с парите и касетата.

— Но не стана точно така.

— Не стана… — отговори той. — Преди Левек изобщо да реагира, Бъргън вече го блъскаше с юмрук. Поне така изглеждаше, но след това видях, че държи нож. Наръга го насред улицата, после го сграбчи и го повлече зад ъгъла, а на мен ми каза да прибера куфарчето. Аз го взех и тръгнах по улицата. Беше подпрял Левек на тухлената стена и го ръгаше с ножа. Левек беше изцъклил очи. Може би беше вече мъртъв, не знам. Не издаде нито звук.

След това взели ключовете на Левек и претърсили апартамента му. Изнесли оттам две чанти с любителски касети. Стетнър мислел, че Левек може да има още копия от филма, с който го шантажирал, но се оказало, че няма.

— Повечето бяха филми, записани от телевизора — каза Търман. — Предимно черно-бели, класика. Имаше малко порно и няколко стари телевизионни шоута.

Стетнър лично ги поверил и накрая ги изхвърлил всичките. Търман така и не видял филма, който струвал живота на Левек.

— Аз го видях — казах аз. — На него те двамата убиват едно момче.

— Сетих се, че ще е нещо такова, инак защо да плащат толкова много пари? Но как сте успели да го видите?

— Левек е имал копие, което вие сте пропуснали. Било е на касета с фабричен запис.

— Там имаше много такива — спомни си той. — Не се занимавахме с тях, оставихме ги в стаята. Хитро от негова страна. — Той вдигна чашата и я остави веднага. — Не че е имал кой знае каква полза от това.

Момчетата били неразделна част от живота на Стетнър, нещо, от което Търман не се интересувал.

— Не обичам хомосексуалистите — каза той решително. — Никак не ми харесват, открай време. Братът на Аманда е хомосексуалист. Той не ме обича и аз не го обичам, и така е от самото начало. Стетнър каза, че и той мислел като мен, че според него педерастите са слаби хора и че СПИН-ът щял да избави планетата от тях. „Но да си с момче не е същото — казваше той. — С него е като с жена, това е всичко. А и е толкова лесно да си намериш момче, има ги навсякъде и даже ти се молят да ги вземеш. И никой не го е грижа. Можеш да правиш каквото си пожелаеш с тях, никой няма да си мръдне пръста.“

— Как ги е намирал?

— Не знам. Казах ви вече, че стоях надалече от тази част от живота му. Понякога го срещах с момчета. Случваше се да тръгне с някое, както тогава, когато сте го видели на мача. Държи се с него като със син, а после изведнъж момчето изчезва. А аз не питах какво е станало.

— Но сте се сещали.

— Дори не ми се мислеше за това. Изобщо не ме засягаше, защо да се замислям.

— Но, Ричард, не може да не си знаел.

За първи път го нарекох на малко име и на ти. Може би това помогна думите ми да пробият бронята му. Нещо във всеки случай помогна, защото той потръпна, сякаш усети игла в сърцето си.

— Мисля, че ги е убивал — каза той.

Аз мълчах.

— Мисля, че е убил доста хора.

— А ти?

— Аз никого не съм убивал — каза той бързо.

— Бил си съучастник в убийството на Левек. Според закона си толкова виновен, колкото и онзи, който е забивал ножа.

— Дори и не подозирах, че ще го убие!

Беше го подозирал, точно както беше подозирал какво се случва на момчетата. Но оставих това.

— Знаел си, че се готви да извърши нападение и обир. Това значи, че си участвал в престъпен замисъл, следователно носиш пълна отговорност, щом престъплението е завършило с убийство. Щеше да отговаряш за убийство дори ако Левек беше умрял от инфаркт. Според закона — виновен си.

Той няколко пъти пое дълбоко въздух. След което вяло изрече:

— Добре де, знам. Същото важи и за момичето, което той се върна да убие, ако наистина я е убил. Очевидно съм виновен в изнасилване. Вярно, тя не се съпротивляваше, но и май не си беше дала съгласието… Не мога да се защитя, не мога да оправдая действията си. Няма да ви убеждавам, че той ме е хипнотизирал, макар че така си беше, това е истината, те направо ме подчиниха и ме караха да върша всичко, което поискат.

— Как постигаха това, Ричард?

— Ами… те…

— Как убиха жена ти? С твоя помощ ли?

— О, боже! — изпъшка той и зарови лице в ръцете си.

 

 

… Може би са го замислили, откак се запознахме. Може би е било част от техен дългосрочен оперативен план…

— Трябва да вземеш душ — казвала Олга, — време е да се прибираш при скъпата си женичка!

Малката женичка, милата женичка, сладката женичка — винаги казвано с ма-алко ирония, на ръба на подигравката. Ти прекара цял час в света на смелите, решителните, безразсъдните, дръзките — казвала му тя, — сега вече можеш да се върнеш в черно-белия тъп свят, в който живееш със своята кукличка.

— Жалко, че всички пари са нейни — казал Стетнър още в началото. — Ти пилееш цялата си ценна енергия, а жена ти пак има повече пари от тебе.

Отначало го било страх да не би Стетнър сексуално да посегне на Аманда; след като позволил на Търман да бъде с Олга, можел сега да иска същото от него. На Търман тази мисъл не му допадала. Искал да държи двата си живота разделени и се успокоил, когато видял, че Стетнърови не проявяват никакъв интерес към Аманда. Първата среща, на която били и четиримата, изобщо не се получила; и при следващите две вечери разговорът далеч не бил непринуден.

Стетнър пръв го посъветвал да увеличи застраховката.

— Ще имаш дете, трябва да го осигуриш. А и майката… Ако се случи нещо с нея, ще ти трябва бавачка, после — възпитателка, изобщо големи разходи за години напред.

А по-късно, когато застраховката била удвоена:

— Знаеш ли, Ричард, ти сега си човек с богата жена. Ако тя умре, ти ще станеш богат човек! Не мислиш ли, че има известна разлика?

Идеята постепенно се оформяла.

— Не знам как да го обясня — каза той. — Не беше като наистина… Правехме си майтап, измисляхме всевъзможни абсурдни начини как да стане.

— Жалко, че микровълновите печки са толкова малки — казваше Стетнър. — Инак бихме могли да напълним Аманда с ориз и стафиди, да й пъхнем лимонче в устата и да я изпечем.

Сега ми е гадно, като се сещам, но тогава ми беше смешно, защото беше най-невинна шега, нямаше нищо реално в нея. И тъй като не спирахме да се шегуваме, тя започна да добива реални черти.

— Ще го направим следващия четвъртък! — казваше Стетнър и веднага започвахме да съчиняваме някакъв нелеп черен сценарий. И толкоз… Когато идваше четвъртък, Олга казваше:

— Ох, как забравихме, нали днес трябваше да заколим малката Аманда!

Беше шега, която край нямаше…

Когато си бях с Аманда, когато тях ги нямаше, бях най-обикновен човек със сполучлив брак. Звучи невероятно, нали? Но беше истина. Сигурно подсъзнателно съм си мислел, че един ден Бъргън и Олга просто ще изчезнат. Не знам как съм очаквал да стане това — дали да ги пипнат заради нещата, които вършат, дали просто да им омръзна — или да заминат нанякъде? Не знам. Може би съм искал да умрат, всички тъмни и долни неща от живота ми да изчезнат — и ние с Аманда да си заживеем щастливо. И дълго…

… Един път обаче — лежах до нея, тя беше заспала — почнах да си представям как я убивам. Най-различни начини…

Мразех тези мисли, но не можех да спра да си представям: как я задушавам с възглавницата, как я пробождам — всякакви убийствени мисли минаваха през главата ми. Наложи се да отида в другата стая и да пийна нещо. Не че щях да направя нещо, просто се бях ужасил от собствените си представи…

… В началото на ноември им споменах, че съседите ни заминават за Флорида — за цели шест месеца, щастливци.

— Чудесно — каза Бъргън, — именно у тях ще убием Аманда. Разкошно място за обир, кой не би го обрал, щом съседите са във Флорида. А е и удобно, защо да я разкарваме заради едното убийство, бедничката. Плюс това е сто пъти по-добре, отколкото да го направим у вас, нали няма да ти е приятно там по цял ден да влизат и излизат полицаи. Правят голяма бъркотия, а понякога открадват по нещо.

Все си мислех, че се шегува…

— А, утре сте на гости? Като се върнете, ще ви чакаме в апартамента на ония евреи отдолу. Вие ще влезете точно по средата на обира. Надявам се да си спомня как се влиза с взлом. Сигурен съм, че е като плуването, веднъж научиш ли го, няма забравяне.

… Вечерта, когато отидохме на онова гости, още не знаех дали шегата продължава. Трудно е да се обясни, хем знаех, хем не. Двете страни от живота ми бяха тъй разделени, че не вярвах някога да се сблъскат, дори да се докоснат. Все едно че нещо те дебне, но не вярваш да те стигне…

… Когато си тръгнахме, реших да вървим пеша, защото исках да стигнем по-късно. Боях се, че този път може да е наистина и че те ще са там. А жена ми заговори за брат си, колко се тревожела за здравето му, е, аз се ядосах. Скарахме се и аз си рекох, добре, кучко, приказвай си, след един час ще си вече история. И тази мисъл ме възбуди…

… Качвахме се по стълбите, видях отдалече, че вратата на Готшалк е затворена, и тъкмо да се успокоя, забелязах, че касата е разбита, около ключалката има следи от взлом. Разбрах, че са там. Но си помислих, че ако си траем, ще можем да се промъкнем нагоре и да се заключим в апартамента си. Разбира се, можехме също така да побегнем обратно навън, но тогава не се сетих за това…

… Когато вече стигнахме площадката, вратата се отвори и те се изправиха пред нас. Олга беше с костюм от кожа, който си слага понякога, Бъргън си носеше дългия кожен шлифер ли, как да го нарека. Все едно бяха изскочили от някоя стара политическа карикатура. Аманда не ги позна. Просто ги гледаше и се чудеше какви са и преди още да си отвори устата, Бъргън каза: „Сега ще умреш, кучко!“ — и я фрасна по лицето. Беше с тънки кожени шофьорски ръкавици. След това я удари с все сила с юмрук в челюстта…

… Бъргън я грабна и я завлече вътре, беше й запушил устата. Олга изви ръцете й зад гърба, сложи й белезници. Заедно й залепиха устата, а Олга я риташе по кокалчетата, а като падна, я зарита по лицето.

Съблякоха я, завлякоха я в спалнята и я хвърлиха на леглото. Бъргън я изнасили, после я обърна по корем и я изнасили отново. Олга я удари с един лост по лицето и тогава сигурно е изгубила съзнание. Мисля, че почти през цялото време беше в несвяст.

— Дано да е било така…

… Казаха ми да правя секс с нея. И тук почна най-лошото. Мислех си, че зверски ще ми се повдига, че ще повърна, но можете ли да си представите, аз се бях възбудил. Беше ми съвсем твърд. Не исках да правя секс, не ми се щеше, но пишката ми го искаше. Боже, става ми лошо, като се сетя. Не можех да свърша. Бях върху нея, но не можех да свърша, а толкова ми се искаше да се изпразня, за да се свърши всичко, но не можех.

И както лежах отгоре й, Бъргън уви чорапогащника около врата й и ме накара да хвана краищата му с две ръце. Каза ми, че така трябва, и аз го направих. Олга беше на колене и ми духаше, гумените ръце на Бъргън стискаха моите ръце, а аз държах краищата на чорапогащника, не можех да ги пусна, защото той ме стискаше здраво. А после той вдигна ръце, от което моите ръце се вдигнаха, а нейните очи ме гледаха ли гледаха, ох, как да ви кажа, а Олга си вършеше работата, нали ме разбирате, а Бъргън здраво ме стискаше, и аз усетих мириса на кръв, кожа и секс.

И получих оргазъм.

И Аманда умря.