Лорънс Блок
Танц в кланицата (20)

20.

Бях сложил касетата на нощната масичка до будилника и тя беше първото нещо, което съзрях на сутринта. Оставих я там и излязох да се поразтъпча. Беше четвъртък, но реших да не ходя в Маспет и се прибрах да гледам главното състезание по телевизията. Някак си не беше същото.

Мина още един ден, аз се сетих, че трябва да прибера касетата в сейфа си, но тъй като беше събота, банката не работеше. Видяхме се с Илейн. Следобеда се разхождахме из галериите в Сохо, хапнахме в един италиански ресторант във Вилидж и отидохме да послушаме клавирно трио в „Суийт Бейзил“. През повечето време мълчахме — така, както могат да мълчат само изключително близки хора. В таксито към къщи не казахме нито дума, само си държахме ръцете.

Единственото нещо, което й споменах, беше разговорът ми с Джо. На другия ден по стар обичай отидох да вечерям с Джо Фейбър, но с него изобщо не обсъждах този въпрос. Вярно, че ми идваше на езика на два-три пъти, но реших да не отварям дума. Просто не бях на кеф.

Сега ми се струва странно, но през онези няколко дни дори не се и сещах много-много за тази история. Не че имах друга тема за размисъл, нищо подобно. А пък и спорт нямаше — Суперкупата беше минала, а до пролетните състезания оставаше цялата зимна пустиня.

Доколкото съм чел, човешкият ум работи на няколко равнища и има различни отделения, тъй щото информацията далеч не се обработва само на съзнателно ниво. Още във времената, когато работех в полицията, а и после, вече като частно ченге, рядко ми се случваше да седна на стола със съзнателната цел да разследвам случая. Детайлите някак сами се натрупваха и решението изплуваше от само себе си, никога поради съзнателното ми напрягане. Явно мястото, където се обработва базата данни, е скрито някъде дълбоко в мозъка ми и именно там се нарежда мозайката.

Така че явно подсъзнателно съм бил скатал Стетнъровия случай нейде из дълбините на главата си, докато реша какво да правя с него.

Не се наложи да чакам много дълго. А дали се получи добре, е, това е вече друг въпрос.

 

 

Вторник сутринта звъннах в централата и поисках телефона на Бъргън Стетнър на Сентръл Парк Саут. Телефонистката отказа да ми го даде, но ми предложи служебния му номер на Лексингтън авеню. Аз й благодарих и затворих. Обадих се пак и попаднах на телефонист. Представих се като полицай и казах, че ми трябва един нерегистриран номер. Той ми го съобщи, аз благодарих и веднага набрах номера.

Обади се жена. Аз поисках да говоря с мистър Стетнър. Тя каза, че го няма и аз попитах дали разговарям с мисис Стетнър. Тя се поколеба секунда-две, но отговорът беше „да“.

Аз казах:

— Мисис Стетнър, разполагам с нещо, което принадлежи на вас и на съпруга ви и за което, предполагам, ще дадете доста значителна сума.

— С кого разговарям?

— Името ми е Скъдър — казах аз, — Матю Скъдър.

— Звучи ми непознато.

— Виждали сме се — отговорих аз, — но вие едва ли ме помните. Аз съм приятел на Ричард Търман.

Този път паузата беше значително по-голяма, тя явно обмисляше дали да признае, че познава Търман. Накрая се реши:

— Да, каква трагедия. Такъв шок.

— Аха.

— Значи вие сте му приятел?

— Точно тъй. Освен това бях близък приятел на Арнолд Левек.

Отново пауза.

— Боя се, че не го познавам.

— Също трагична история.

— Моля?

— И той е мъртъв.

— Съжалявам, но не го познавам. Може би ще ми кажете какво точно искате…

— По телефона? Сигурна ли сте, че е уместно?

— Съпруга ми го няма в момента — каза тя. — Ако искате, оставете си номера, той ще ви звънне, като се прибере.

— У мен е една от касетите на Левек — уточних аз. — Все още ли настоявате да говорим по телефона?

— Не.

— Искам да се видим. Насаме, без съпруга ви.

— Разбирам.

— Някъде на публично място, но да няма много хора наоколо.

— Чакайте малко — каза тя. Малкото стана на много. — Знаете ли къде живея? Сигурно, след като знаете и телефона ми. А как го намерихте? Той не е регистриран в указателя.

— Може пък и да е регистриран.

— Не е регистриран… А, взели сте го от Ричард. Но тогава…

— Какво?

— Нищо. Значи знаете адреса. В сградата има едно барче, през деня винаги е спокойно. Ще ви чакам там след час.

— Чудесно.

— Чакайте малко. Как да ви позная?

— Аз ще ви позная — рекох аз. — Само си сложете маската. И елате без блуза.

 

 

Барът се казваше „Стената на Адриан“. Адриан е римски император, а стената, наречена на негово име, представлява каменна бариера, построена в Северна Англия, за да брани римските селища от варварите. Мястото нямаше нищо общо с името си. Декорът беше скъп и оскъден, покрай стените имаше пейки, облицовани в червена кожа, масите бяха от черна слюда. Светлината бе тиха и приглушена, музиката едва се чуваше.

Бях там пет минути по-рано, седнах и поръчах сода „Перие“. Тя се появи след десет минути, застана под арката и се огледа. Аз се изправих, за да я улесня, и тя се насочи право към мен.

— Надявам се, че идвам навреме. Олга Стетнър.

— Матю Скъдър.

Тя ми подаде ръка, аз я хванах. Беше хладна и гладка на пипане, стискаше здраво. Нещо като желязна ръка в кадифена ръкавица… Но беше без ръкавици. Дългите й нокти бяха алени, също като устните й.

Във филма беше боядисала в същия цвят и зърната на гърдите си.

Седнахме, сервитьорът дотича веднага. Тя му говореше на малко име, поръча си чаша бяло вино. Аз му казах да ми донесе още едно „Перие“. Изчакахме мълчаливо да донесе питиетата, а после тя каза:

— Лицето ви ми е познато.

— Казах ви, че сме се виждали.

— Къде? — Тя се намръщи, после каза: — Разбира се. В Маспет. Вие душехте в мазето.

— Само търсех тоалетната.

— Така поне казахте. — Тя вдигна чашата си и отпи съвсем малко, колкото да си намокри връхчето на езика. Беше с тъмна копринена блуза и пъстър копринен шал, закрепен с брошка. Камъкът май беше лазурит. Очите й бяха сини като него — доколкото ги различавах в полумрака.

— Кажете ми какво искате — каза тя.

— Първо да ви кажа с какво разполагам.

— Добре.

Като начало я осведомих, че съм бивше ченге, което май не я учуди много. Явно видът ми е такъв. Разказах й, че съм се запознал с Левек по време на една от чистките на Таймс Скуеър, където той продавал порнографски материали.

— После се случи така, че напуснах полицията. Миналата година ми се обади Левек, бил научил, че бачкам частно. Не го бях виждал от година. Същият си беше. Само дето беше още по-дебел.

— Не го познавам.

— Както кажете. Та видяхме се с него, а той като че беше нещо на тръни. Разказа ми, че бил снимал нещо си в мазето на някой си любителски филм, нали, но трябвало да бъде барнат, та затуй го наели точно него. Мен ако питате, не бих могъл да се надървя и да действам пред такъв гнусняк като Арни, ама вие никак не сте се притеснили.

— Не разбирам за какво говорите.

Не носех микрофон, но дори и да се бях омотал в жици като за рокконцерт, пак щеше да има същия ефект. От нея не можеше да се изкопчи и една дума. Очите й красноречиво говореха, че й е пределно ясно за какво приказвам, но приказките й бяха абсолютно премерени.

— Та, както казах — продължих аз, — Арни го беше хванало шубето. Имаше копие на касетата и уреждаше да го продаде за тлъста сумичка, не разбрах точно каква. Ама го беше страх да не би купувачът да му свие мръсен номер, та затуй се обърна към мене. Искаше да го пазя.

— И опазихте ли го?

— Е, точно тука Арни се направи на голям дявол. Щото хем искаше да го пазя, хем не искаше да делим. Най-много да ми даде някой кирлив бон за старанието. Та се опита да ми бяга по тъчлинията де. Само дето не успя да избяга от клиента си, щото го намериха намушкан в един безистен.

— Горкият.

— Е, случват се и такива работи. През половината време едните трепят другите, а през останалата половина другите трепят едните. Веднага щом научих за това, се завлякох в апартамента му да поогледам. Не че си мислех, че ще намеря кой знае какво, нали ченгетата вече бяха минавали. Пък и не само те, нали му бяха свили ключовете…

Тя ме погледна.

— Работата е там, че аз знаех за копието, Арни ми беше казал. Събрах всички касети в апартамента, бяха около четиресет, все с класически филми, Арни си умираше по тях. Та пуснах си видеото вкъщи и почнах да ги преглеждам. И не щеш ли, на една от тях се показа нещо, съвсем различно от това, което пише на етикета! Както си я въртях на бързи обороти, изведнъж гледам, че филмът свършва и на екрана се появява момче, заклещено в метална рамка, като от испанската инквизиция, а до него — една красавица в кожени панталони, ръкавици, обувки на висок ток, и толкоз. Виждам, че и днес сте с кожен панталон, но май не е същият, оня нали беше изрязан на оная ви работа.

— Разказвайте ми филма.

Аз й разказах толкова, колкото да се увери, че съм го гледал.

— Сюжетът не е кой знае какво — продължих аз, — но краят е страхотен, като си спомня само как течеше оная ми ти кръв по пода. Каква символика! Не можете да отречете, че Арни го беше барнал съвсем виртуозно. А подът май беше на черно-бели квадрати, а, като мозайката в Маспет. Какво съвпадение!

Тя присви устни и изсвири беззвучно. Беше изпила едва половината от чашата си, но посегна не към нея, а към мойто „Перие“. Отпи малко и го остави обратно на мястото му. Жестът прозвуча изключително интимно.

— Споменахте Ричард Търман — каза тя.

— Да, оттам тръгна всичко — казах аз. — Разбирате ли, аз нито не можех да направя с касетата на Арни. Проклетникът така и не ми каза кои са онези хора. В ръцете си имах касета, притежателите на която биха дали мило и драго да си я върнат, можех славно да се нагуша срещу безценната услуга да им я дам, но как да ги открия? Не можех да тръгна по улиците да търся пич в гумен костюм, на който му виси патката, я!

Посегнах към чашата си и я обърнах така, че да пия от мястото, където се бяха докоснали устните й. Същинска целувка чрез пълномощно.

— И тогава се засякох с Търман. Жена му — удушена, хората се чудят той ли го е направил, а бе изобщо… Срещнах го в една кръчма, той нали бачкаше в телевизията, та се заговорихме за Арни, нали беше работил навремето в някаква телевизионна компания. И по едно време изскача вашето име…

— Моето име?

— Да, вашето и на съпруга ви. Интересни имена, човек няма как да ги забрави, дори и след като се е наливал цяла вечер. Търман се натряска повече от мене, но се опитваше да хитрее, само пускаше разни намеци и инсинуации. Щеше ми се пак да си побъбрим, ама, не щеш ли, той се спомина. Бил се самоубил.

— Колко печално.

— И трагично, както отбелязахте по телефона. Денят, в който се случи това, аз бях в Маспет. Трябваше да се видим с него на мача и той да ми посочи съпруга ви. Само че не дойде, сигурно е бил вече мъртъв, но както и да е. Познах ви веднага. После слязох долу и познах и пода. Стаята, в която бяхте снимали, не я намерих, трябва да е била заключена. А може и да сте сменили вече декора. — Свих рамене. — Няма значение. Няма значение какво е искал Търман от вас и дали сте му помогнали да излети през прозореца. Значение има единствено фактът, че аз съм в състояние да направя услуга на един човек, който, вярвам, е в състояние да ме възнагради за това.

— Какво искате?

— Какво искам ли? Много просто. Искам същото, каквото и Арни. Всеки това иска в края на краищата. — Ръката й лежеше на сантиметри от моята. Аз я докоснах с пръст. — Но хич не ми се ще да получа това, което в края на краищата е получил той. Това е всичко.

 

 

Тя дълго време не свали поглед от ръцете ми. После покри с ръката си моята и закова очи в мен. Сега вече се убедих, че очите й са лазурносини. Погледът й сякаш ме хипнотизираше.

— Матю — произнесе тя, сякаш пробваше как звучи името ми. — Не, ще те наричам Скъдър.

— Както желаете.

Тя стана. За момент помислих, че си тръгва, но вместо това тя дойде от моята страна на масата и ми махна с ръка да се преместя по-наляво. Седна до мен и отново постави ръка върху моята.

— Сега сме един до друг — каза тя. — На една страна сме…

Беше силно напарфюмирана. Ароматът, съвсем естествено, беше сладникаво-тежък. Не си и представях да се напръска с нещо, което мирише на борова горичка.

— Така разговорът няма да се получи — каза тя. — Предполагам, че ме разбираш, Скъдър. — Нямаше акцент, но имаше нещо европейско в интонацията й. — Аз не мога и една дума да ти кажа. Може да си с микрофон и само това да чакаш.

— Нямам микрофон.

— Аз откъде да знам? — Тя се обърна към мен и постави ръка върху вратовръзката ми, точно под възела. Плъзна ръката си надолу и я пъхна под сакото. После внимателно опипа ризата ми.

— Нали ти казах — рекох аз.

— Да, каза ми — прошепна тя. Устните й бяха съвсем близо до ухото ми и дъхът й ме лъхна по бузата. Ръката й падна в скута ми и започна да се плъзга по вътрешната страна на бедрото ми. — Касетата у теб ли е?

— В сейфа ми в банката е.

— Жалко. Можехме да се качим горе да си я пуснем. Какво чувстваше, докато я гледаше?

— Не зная.

— Това не е отговор. Разбира се, че знаеш. Възбуди се, нали?

— Може би.

— „Може би“. Ти и сега си възбуден, Скъдър. Съвсем твърд си. Мога да те накарам да се изпразниш само като те пипам. Искаш ли?

Нищо не казах.

— Аз също съм възбудена — продължи тя. — Съвсем влажна съм. И не нося никакво бельо. Знаеш ли колко е приятно да си със стегнати кожени панталони и нищо повече, и да се мокриш в кожата? Не искаш ли да се качим горе? Искам да те чукам, докато оглупееш. Помниш ли какво правих с онова момче?

— Уби го.

— Мислиш, че му е било много зле ли? — Тя се приближи и захапа леко ухото ми. — Цели три дни аз и Бъргън го чукахме до побъркване. Чукане, близане, наркотици… Той изпита неземни удоволствия.

— Краят май не му хареса много.

— Е, да, болеше го. Е, и? — Ръката й ме галеше в ритъма, в който произнасяше думите. — Не доживя да стане на сто. Че на кой му се живее до дълбока старост?

— Сигурно е умрял щастливо.

— Той така и се казваше, Щастливеца.

— Знам.

— Знаеш, значи. Доста работи знаеш, Скъдър. И не си мисли, че ти пука за момчето. Ако ти пукаше, тогава защо си надървен?

Хубав въпрос.

— Не съм казвал, че ми пука.

— Тогава за какво изобщо ти пука?

— Да си получа парите за касетата. И да живея достатъчно дълго, за да ги похарча.

— И още?

— Засега това е.

— Искаш ме, нали?

— Ако бях в ада, щях да искам вода с лед.

— Само че нямаше да я получиш. А мене можеш да ме имаш, ако поискаш. Още сега можем да се качим горе.

— Не искам да се качвам.

Тя се облегна.

— Голям инат си. Тежък случай.

— Чак пък толкоз.

— Ричард Търман досега да е под масата и да ме смуче през панталона.

— И виж докъде се докара.

— Не му беше чак толкова лошо.

— Знам, знам — казах аз. — На кой му се живее до дълбока старост? Виж какво, това, че ми е станал, още не означава, че можеш да ме хванеш за него и да тръгнеш да ме разхождаш. Естествено, че те искам. Пожелах те още когато за първи път гледах филма. — Върнах ръката й в нейния скут. — Само че след като приключим с бизнеса. Тогава — да.

— Това сигурно ли е?

— Сигурно е.

— Знаеш ли за кого ми напомняш? За Бъргън.

— Не изглеждам добре в гумен костюм.

— Не бъди толкова сигурен.

— Освен това съм обрязан.

— Ще ти направят присаждане. Имам предвид, че си приличате по характер. И двамата сте силни. Ти си бил ченге, нали?

— Да.

— Убивал ли си някога?

— Защо?

— Убивал си. Не е нужно да ми го казваш, аз го усещам. Харесва ли ти?

— Не особено.

— Сигурен ли си? Това ли е всъщност истината?

— А какво е истина?

— А, вечният въпрос. Ще взема да си седна обратно на мястото. Щом като ще си говорим делово, по-добре да сме един срещу друг.

 

 

Казах й, че не съм алчен. Поисках 50 000 долара, и то наведнъж. Толкова бяха дали на Левек, въпреки че после си ги бяха прибрали. Значи спокойно можеха да ми платят същата сума.

— А ако си като него — каза тя — и си направил копие? Той се кълнеше, че не е, но…

— Той беше глупак.

— Заради копието ли?

— Заради това, че ви е излъгал. Разбира се, че съм направил. Даже две. Едното е при адвокат. Другото е в сейфа на частен детектив. В случай че ме наръгат в някой безистен или пък падна през прозореца.

— Ако имаш и други копия, значи непрекъснато ще ни искаш пари.

Поклатих глава.

— Копията са моята застраховка. А вашата застраховка е собственият ми разум. Аз не ви изнудвам с тази касета, аз ви правя услуга. Ако се опитам пак да направя същия номер, вие ще ме убиете, а аз съм достатъчно умен, за да не го допусна.

— А ако не ти платим? Ще идеш в полицията ли?

— Не.

— Защо?

— Защото само касетата не стига да идете на топло. Ще ида във вестниците, там ще си умрат от кеф. По ръцете ви има твърде много кръв, за да се решите да заведете дело за клевета. Страшно ще ви се стъжни. До съд може и да не се стигне, но шумът около вас ще бъде чутовен. На приятелите на мъжа ти в Калифорния това никак няма да им се понрави, а съседите ще ви гледат с лошо око. Петдесет бона са добра цена, за да избегнете подобна слава. Нормалният човек не би се двоумил.

— Това са много пари.

— Ами! Вярно, от вестниците ще получа най-много половината, но какво пък… Ако публикуват тази история и останат по будките, значи са си сбъркали занаята. Още днес мога да ида в някоя редакция и да си изляза оттам с тлъстичък хонорар, при това без да ме наричаш изнудвач. Даже ще се прославя като герой и нищо чудно да ми възложат и други задачи.

— Трябва да говоря с Бъргън. Все пак ще ни трябва време да съберем парите, въпреки че според теб не са много.

— Как пък не — казах аз, — мъжът ти завежда пералня за пари и нямало да може да събере някакви си мижави петдесет бона! Че у вас сигурно се въргалят пет пъти по толкова.

— Ти имаш интересни идеи за това какво работи мъжът ми.

— Абсолютно съм убеден, че утре вечер парите ще бъдат при вас — казах аз. — Защото ги искам точно тогава.

— Господи — рече тя, — същият си като Бъргън.

— Имаме различни вкусове.

— Така ли мислиш? Не бъди толкова сигурен какви са ти вкусовете, преди да си опитал от всичко. А и ти едва ли си го направил.

— Доста нещо съм пробвал.

— Бъргън ще поиска да се запознае с теб.

— Утре вечер, като направим сделката. Ще взема касетата, за да се уверите, че е същата. В Маспет има ли видео?

— Там ли искаш да стане?

— Мисля, че така ще е най-сигурно и за двете страни.

— Вярно, там освен в четвъртък вечер наоколо всъщност е същинска пустош. А и тогава е сравнително спокойно. Утре сряда ли е? Може. Но трябва да говоря с Бъргън.

— Разбира се.

— По кое време предпочиташ?

— Късните часове — отговорих аз. — Но, ако искаш, ще ти звънна да се доуточним.

— Добре. — Тя си погледна часовника. — Обади се към четири.

— Ще се обадя.

— Чудесно. — Тя отвори чантата си и извади от там пари да плати сметката. — Ще ти кажа нещо, Скъдър. Одеве наистина ми се искаше да се качим горе. Бях прогизнала от влага. Не си мисли, че съм се преструвала.

— Не си мисля.

— А и ти ме искаше. Но добре стана, че не направихме нищо. Знаеш ли защо?

— Не.

— Защото все още се искаме. Чувстваш ли привличането между нас?

— Да.

— То няма да мине скоро. Утре вечер ще е все така силно. Може би ще съм с ония панталони, а, какво ще кажеш?

— Защо не.

— И ще съм с дълги ръкавици и високи токове. — Тя ме погледна. — И без блуза.

— И с червило на зърната.

— Алено червило.

— Но да пасва на устните и маникюра ти.

— Може да си поиграем — каза тя, — след като направим размяната. Защо пък да не се позабавляваме малко? Тримата?

— Май няма да стане.

— Страх те е да не ти вземем парите обратно ли? Нали си дал две копия на адвокат и детектив?

— Нямам предвид това.

— А кое?

— Че ще сме трима. Няма ли да бъде малко тесничко?

— Изобщо няма да ти бъде тясно — каза тя. — Даже ще ти е много широко.