Лорънс Блок
Танц в кланицата (17)

17.

Стигнах до блока на Ричард Търман и застанах на входа на отсрещната сграда. Беше 4 без 10, започнах да наблюдавам колите, за да убия времето до четири. Не се разбираше дали свети в апартамента му. Прозорците му гледаха на запад и отразяваха слънчевата светлина право в мен.

Стана четири, аз се помотах още една-две минути, после пресякох и влязох във входа до вратата на ресторанта на Радичио. Натиснах звънеца на Търман и зачаках. Не последва нищо. Натиснах го пак — отново нищо. Отидох да го потърся в ресторанта. Нямаше го. Върнах се на поста си отсреща, а след десетина минути се запътих към един уличен телефон на ъгъла. Звъннах у тях и когато се включи автоматът, казах:

— Ричард, там ли си? Ако си там, вдигни слушалката.

Той не я вдигна.

Проверих дали няма някакви съобщения в хотела. Нямаше. Обадих се на справки, взех телефона на Еф Би Си Ес и успях да се свържа с една от секретарките, която ме уведоми, че Търман го нямало в офиса. Нито знаела къде е, нито кога ще се върне.

Отидох в къщата на Търман и звъннах на агенцията за пътувания. Вратата се отвори, аз се качих на първия етаж и зачаках. Никой не се появи. Продължих нагоре. Готшалкови си бяха сменили вратата — касата беше по-масивна и имаше нови ключалки. Качих се на петия етаж и залепих ухо на вратата на Търман. Нито звук. Натиснах звънеца, той отекна из апартамента. За всеки случай почуках. Никой не отвори.

Опитах се да си отворя сам, но вратата не помръдна. Имаше три ключалки, не беше ясно дали всичките са заключени. Две от тях бяха секретни, на всичките имаше метални пластини. На цепнатината между вратата и касата беше закована желязна плоча, за да не може да се проникне с взлом.

Слязох на втория етаж при агенцията и при брокера и запитах дали днес са виждали Ричард Търман и дали по случайност не им е оставял съобщение. Нямаше такова нещо. Зададох същия въпрос в „Радичио“ и получих същия отговор. Отново заседнах в отсрещния вход. В пет часа пак звъннах в „Нортуестърн“. Никой не се бе обаждал, ни Търман, ни дявол. Затворих и пуснах още една монета да се обадя да Дъркин.

— Няма го никакъв — казах аз.

— Мама му стара. С колко закъснява, около час, нали?

— И не ми е звънял в хотела.

— Сигурно сега лети към Бразилия, педерастът му с педераст!

— Едва ли — казах аз. — Може да има задръстване, може да се е замотал с някой клиент или спонсор.

— Или пък чука мисис Стетнър за последно сбогом.

— Един час нищо не е. Не забравяй, че той ме е наел — аз му бачкам, така че спокойно може да ми върже тенекия или да закъснее, без да се притеснява, че ще получа удар. Знам къде ще бъде тази вечер. Трябваше да ходим в Маспет, където той ще предава боксовия мач по телевизията. Ще му дам още час и нещо, ако не се появи, ще го търся на ринга.

— Не си сваляй микрофона.

— Няма. Ще започне да предава, когато го включа, още няма смисъл.

Той се замисли.

— Добре, става.

— Само че…

— Какво?

— Чудех се дали можеш да пратиш някой в апартамента му.

— Сега?

— Че защо не? Поне един час няма да го има. Ако дойде, ще го пресрещна на входа и ще го завлека да пийнем по нещо.

— Какво очакваш да намерят там?

— Не знам.

След кратка пауза той реши:

— Не. Кой ще ми даде разрешително за обиск? Особено като кажа на съдията, че си имал среща с някой си, а той не се явил навреме и затова трябва да му разбием вратата… Освен това, докато гепя разрешителното, ти вече ще си в Маспет.

— Ами ако забравиш да го вземеш?

— Няма да стане. Туй ще е най-шибаната работа на света. Щото я си представи, че набараме страхотни улики, примерно подписаните му признания, че я е утрепал, плюс огромна снимка на самото деяние — пак нищо няма да можем да направим. Съдът не би приел уликите, защото ще са добити по незаконен начин. — Той въздъхна. — Е, ако ти решиш да се вмъкнеш там и аз нищо не знам за това…

— Няма да успея. Ключалките му са много специални. Цяла седмица да се бъзикам с тях, пак няма да ги отворя.

— Ами майната му тогава. Така и така показанията му ще са достатъчни, за да увиснат ония гадове, що ти трябва да търсиш допълнителни улики?

Един въпрос отдавна ме тормозеше и аз най-сетне го зададох:

— Я си представи, че е вътре.

— И е мъртъв, а? Е, по-мъртъв няма да стане, така че спокойно можеш да изтраеш до утре. Тогава вече ще мога да взема разрешително за обиск — ще имам достатъчно основание за това. Виж какво, Мат, ако е мъртъв, днес ще ти каже толкова, колкото и утре. — Аз нищо не казах и той продължи. — Я ми кажи нещо, Мат. Като стоеше пред вратата му, имаше ли чувството, че от другата страна лежи труп?

— А стига бе — казах аз, — аз да не съм ти медиум!

— Е, все имаш полицейски нюх и ти! Та според тебе той беше ли вътре?

— Не — казах аз. — Не, според мен вътре нямаше никой.

 

 

Стана шест, него още го нямаше, а на мен започна да ми омръзва да се крия по входовете. Звъннах пак в хотела, завъртях „Гроган“ и „Парис Грийн“. Както се и очакваше, нямаше го нито на едното, нито на другото място.

Такситата отказваха да ме откарат в Маспет. Отидох на станцията на метрото при 50-а и 8-мо и се загледах в картата. Можех да хвана линия „М“, но пътят оттам беше твърде объркан и сигурно щях да се загубя. Вместо това хванах „Е“ и слязох след две спирки в Куинс на Куинс Плаза. Попаднах на едно такси, чийто шофьор познаваше Маспет като петте си пръста и отлично знаеше къде е „Ню Маспет Арина“. Спряхме на входа, до камионите на Еф Би Си Ес, които бяха паркирани на обичайното си място.

Поободрих се, като ги видях. Платих на таксито, разходих се покрай камионите да потърся Търман, но не го видях. Купих си билет, минах през въртящата се врата и седнах горе-долу там, където бяхме седели с Мик предишния път. Течаха първите квалификационни състезания, на ринга разсеяно се удряха двама боксьори средна категория. Разгледах местата в централната секция там, където бе седял Бъргън Стетнър. Нямаше го нито него, нито момчето.

Съдиите се оттеглиха да се съвещават. Използвах паузата и отидох на ринга при оператора. Запитах го къде е Ричард Търман.

— Че отде да знам? — отговори ми той. — Той изобщо трябва ли да бъде тук? Вижте да не е във фургона.

Нямаше го и там. Един от хората, който гледаше предаването по монитора, ми каза, че бил чул, че продуцентът щял да се яви по-късно, а според някакъв друг Търман изобщо нямало да идва. Не изглеждаха особено угрижени за него.

Показах си билета, минах пак през въртящата се врата и си седнах на мястото. Биеха се двама местни, доста нещастни латиноамериканци лека категория. Единият беше от Уудсайд, ръката му беше тежичка. Раздадоха се доста удари, но никой не беше особено силен. Играта свърши на шестия рунд, съдиите се оттеглиха да обсъждат. Победи момчето от Бруклин, което си беше правилно, и не знам защо публиката не одобри съдийското решение.

Преди десетрундовия мач имаше два осемрундови. Първият свърши, кажи-речи, преди още да е почнал, боксьорите бяха тежка категория, доста позакръглени и неособено ловки. Една минута след началото единият пропусна момента да удари отдясно противника си, завъртя се на 360 градуса и тутакси получи светкавичен удар. Просна се като заклан бик и се наложи да го поливат с вода, за да го свестят. Тълпата направо си умря от кеф.

Боксьорите от главното състезание чакаха на ринга да ги представят, аз хвърлих един поглед на пътеката. И видях Бъргън Стетнър.

Този път не беше нито с гестаповския шлифер, нито с блейзъра от миналата седмица. Беше със светлокафяво велурено сако, тъмнокафява риза и пъстро шалче.

Момчето го нямаше.

Видях го да разговаря с някакъв мъж близо до входа. Боксьорите бяха представени, чу се звънецът. Аз продължавах да гледам Стетнър. След една-две минути той потупа другия по рамото и излезе.

Аз го последвах, но той се изпари. Тръгнах да потърся Ричард Търман из телевизионните фургони. Не беше дошъл и надали щеше да дойде. Застанах на сянка и видях Бъргън Стетнър да завива покрай оградата и да се приближава към фургоните. Влезе в един от тях, поговори малко с някакъв човек, след което си тръгна.

Изчаках малко, после влязох във фургона. Подадох си главата през задната врата и казах:

— Къде по дяволите е Стетнър? Никъде го няма.

— Ей сега мина — отговори ми мъжът, без да се обръща. — Изпусна го за малко, няма и пет минути, откак беше тука.

— Мама му стара — казах аз. — А да е казвал случайно къде може да е Търман?

Сега вече мъжът се обърна.

— А, това сте вие, дето го търсихте преди малко. Не, самият Стетнър също се чудеше. На Търман, като гледам, ще му се стъжни.

Показах си билета и отново минах през въртящата се врата. Течеше четвъртият рунд. Не знаех кои се бият — бях пропуснал момента на представянето — и реших да не си сядам на мястото. Отидох до лавката, купих си кола в картонена чаша и застанах най-отзад. Потърсих Стетнър с поглед, но не можах да го открия. Извърнах се към входа и видях една жена. За момент си помислих, че е Челси, момичето с афиша. Погледнах пак и изведнъж разбрах, че това е Олга Стетнър.

Дългата й коса беше прибрана в нещо като кок. Май му викат шиньон. Прическата подчертаваше изпъкналите й скули и й придаваше суров вид, макар че тя и без това си изглеждаше доста строга. Беше с късо кожено яке и велурени ботуши до коленете. Забелязах, че оглежда стаята. Не знаех кого търси, съпруга си или Търман. Мен, във всеки случай, не търсеше — очите й минаха през мен, без да реагират.

Чудно какво ли щях да си помисля за нея, ако не знаех коя е. Определено беше привлекателна, но излъчваше нещо странно. А може би така ми се струваше, защото знаех вече прекалено много за нея. Дяволски много. Толкова много, че хем не можех да я гледам, хем не можех да откъсна очи от нея.

 

 

В края на мача Стетнър дойде при нея. Оглеждаха големия салон така, сякаш го притежаваха. Победителят беше обявен и изтощените боксьори заедно със свитата си слязоха от ринга и се спуснаха по стълбите отляво на входа. След като изчезнаха, от същите подземни стълби се появиха двама пращящи от сила боксьори, които тръгнаха по централната пътека към ринга. Бяха средна категория и имаха зад гърба си немалко сражения. Познавах ги от „Гардън“. Бяха негри, и двамата бяха спечелили повечето мачове, а по-ниският, той беше и по-тъмен, можеше да нокаутира и с двете си ръце. Другият не беше толкова силен, но затова пък беше по-бърз и имаше по-дълги ръце. Борбата обещаваше да бъде интересна.

Както и миналата седмица, на ринга се качиха няколко светила на бокса, качиха се и тези, които щяха да се състезават следващия четвъртък в главното състезание. Представен бе и заместник-кметът на Куинс. Освиркаха го, което предизвика бурен смях. После на изпразнения ринг се качиха боксьорите и в същия миг аз се обърнах и видях как Стетнърови тръгват по стълбите към мазето.

Долу попаднах в един коридор, стените на който бяха от неизмазан цимент. Най-близката врата беше отворена, в стаята седеше победителят от последното състезание. Държеше половинлитрова бутилка „Смирноф“ и наливаше на приятелите си. Самият той пиеше на малки глътки от бутилката.

Направих още няколко крачки, после долепих ухо до една врата и натиснах дръжката. Беше заключено. Следващата врата беше отворена, но вътре беше тъмно и нямаше никой. Стените на стаята бяха като тези на коридора, подът — със същите черно-бели плочи. Тъкмо влязох, когато чух мъжки глас да казва:

— Ей!

Обърнах се. Беше Стетнър, на две крачки зад него стоеше жена му. Бяха на двайсетина метра от мен и бавно се приближаваха. На устните му грееше слаба усмивка.

— Мога ли да ви помогна? — попита ме той. — Търсите ли нещо?

— Аха — казах аз. — Тоалетната. Къде е, за бога?

— Горе.

— Я, оня педераст що ме прати тука?

— Не мога да ви кажа — отвърна той. — Тук е само за вътрешни лица. Качете се горе, тоалетната е до бюфета.

— А, да — казах аз. — Сещам се.

Минах покрай него и се заизкачвах нагоре. Чувствах как не сваля поглед от мен.

Седнах си на мястото и се опитах да гледам. Вървеше добре, тълпата страшно се радваше, но след два рунда усетих, че вече не внимавам. Станах и си тръгнах.

Навън бе захладняло, духаше вятър. Разходих се до следващата пряка и се поспрях да се огледам. Кварталът ми беше непознат, наоколо нямаше никой. Трябваше ми такси и телефон, но идея си нямах къде мога да ги намеря.

Накрая се принудих да махна на едно нерегистрирано такси на Гранд авеню. Нямаше нито апарат, нито табелка и хич не беше редно да взима клиенти, но попадне ли човек извън Манхатън, особено голям избор няма. Поиска ми цели 20 долара. Споразумяхме се за 15, дадох му адреса на Търман, след което реших, че идеята отново да заседна в някой вход не е много хитра, и му казах да кара към хотела.

Колата беше страхотна таратайка, пролуки на пода пропускаха газовете от ауспуха. Отворих задните прозорци, доколкото това беше възможно. По радиото разправяха нещо за полката, водещият весело говореше на нещо като полски език. Качихме се на Метрополитън авеню и минахме по моста Уилямсбърг към Лоуър Ийст Сайд. Маршрутът ми се стори доста обиколен, но си замълчах. Апарат така и така нямаше, а цената вече беше уговорена, така че да си кара, както си знае.

Единственото съобщение беше от Джо Дъркин. Беше си оставил домашния телефон. Качих се горе и първо се опитах да звънна на Търман, но безуспешно. Набрах номера на Джо, попаднах на жена му, която отиде да го извика. Той взе слушалката и аз му казах:

— В Маспет го нямаше, но затова пък се появи Стетнър с жена си. Те също го търсеха, така че не бях единственият с вързана тенекия. От телевизионния екип не знаеха къде може да бъде. Сигурно е отлетял нанякъде…

— Опитал се е. Но са му подрязали крилете.

— Какво?!

— Под тях има един ресторант, забравих му името. На италиански значи репичка.

— Радичио не е репичка, а цикория.

— Все едно де. В шест и половина оттам излязъл един от сервитьорите да изхвърли боклука. И между две кофи открил труп. Познай чий.

— О, не.

— Не, ама да. Няма съмнение, той е. Понеже е излетял от прозореца на петия етаж, вече не е същият хубавеляк, но все пак се намери едно парче от лицето му, колкото да установим кой е. Ама ти сигурен ли си, че означава цикория? Щото Антонели ми рече, че било репичка… Пък той все пак ще да ги знае тия неща, не мислиш ли?