Фей Келерман
Преследвана (34)

Глава трийсет и четвърта

Първото, което почувства, бе режеща болка в главата, остри, пронизващи бодежи под очните ябълки и тъп, мъчителен спазъм в ребрата. Болката бе толкова силна, че почти я парализираше. Но Синди не можеше да си позволи това да се случи, защото искаше да живее. Съсредоточи се върху сетивата си, чиято чувствителност клонеше към нулата заради агонията. Опита се да ги накара да усещат. Ритмичното боботене на двигателя караше безпомощното й тяло да подскача нагоре-надолу. Касаеше се само до милиметри, но в неудобната й поза те бяха достатъчни да изпратят електрически шокови вълни по гръбнака й и през зъбите. Болката беше нова, неизпитвана досега — все едно извънземно бе скочило върху й и я гризеше сухожилие по сухожилие, кост по кост.

Концентрирай се!

Бавно в съзнанието й се промъкнаха и други усещания. Ръцете й се търкаха една в друга, а глезените й бяха пристегнати здраво. Грубите въжета прежулваха кожата й или, още по-точно, прерязваха плътта. В устата й бе натъпкана някаква плътна марля, от която се носеше мирис на болница. Ушите й долавяха далечни звуци — боботене на разминаващи се коли, случаен клаксон или линейка. Усещаше равномерното движение на колата, която напредваше бързо, не спираше и не правеше резки завои. Вероятно бяха на автострадата. Очите й можеха да виждат, въпреки че нямаше нищо за гледане — само сенки и тъмнина. Част от нея не искаше да си спомни какво я бе докарало до подобна орис. Но си спомняше — и то съвсем ясно.

Синди си спомняше с абсолютна точност как се бе озовала тук. Освен припадъка — периода от време след безполезните й усилия да се спаси. Нямаше спомен как е била вързана и как са й запушили устата, но със сигурност така бе приключило. Безпомощността бе отвратително чувство. Бе направила всичко, което можеше и въпреки това то не се бе оказало достатъчно.

Успокояващото бе, че все още е жива. Ако бе искал да я убие от самото начало, щеше да го направи. Очевидно имаше нещо друго наум. Нещо неприятно… нещо мъчително.

Миризмата на лекарство се промъкваше в ноздрите й и я правеше достатъчно сънлива, за да си кротува, но не и чак толкова, та да не мисли. Ако искаше да се измъкне невредима, трябваше да мисли.

По радиото свиреха кънтри. Баща й обичаше тази музика, Синди — не. Но винаги, когато бяха заедно в колата, тя отстъпваше. Разпозна двама от изпълнителите — артисти, както самите те се наричаха. Познаваше тази — Шели Райт бе бяла жена, която търсеше любов. Думите и ритъмът сякаш се подиграваха с трагичното състояние, в което сега се намираше. Само преди седмица си бе мислила, че липсата на любовен живот е непреодолим проблем. После, само преди няколко дена, бе проследена, а личните й вещи бяха опустошени. Бе сигурна, че нещата не могат да станат по-зле.

Да, но бяха станали.

Какво не би дала, за да се терзае за глупави неща като любовния си живот или тъпите колеги, или неплатените сметки или грозната си кола. Само да можеше бог да й дари още един-едничък ден живот, за да се ядосва на досадната си майка или да се притеснява, че татко се опитва да контролира всичко… Един-едничък ден, за да използва клетъчния си телефон или да яде сандвич, или да си облече униформата, или да влезе в банята…

Без да осъзнава, се бе разплакала. Сълзите мълчаливо се стичаха по лицето й и попиваха в парцала в устата й. Сега вече бе разбрала, че това е парцал, който разделя устата й и преминава през лицето й, за да завърши на възел на тила. Имаше нещо, за което да е благодарна. Той не я бе облепил по лицето, та поне можеше да диша леко. И още нещо, за което да е доволна — ръцете й бяха вързани с въже, а не с белезници. Това я изненада. Приличаше на мъж, който си пада по белезниците.

Което й подсказваше, че може би… само може би, той не бе искал да я нарани прекалено много. А вероятно просто на нея й се искаше да е така. Но все пак не я бе убил, когато бе имал възможност. А несъмнено е имал много възможности, защото тя не си спомняше кога е била вързана…

— Будна ли си. Декър?

Гласът му я запрати в свръхсъзнателност… в хипербудно състояние. Трябваше да използва спокойствието, за да измисли някакъв план. Вместо това се бе отдала на свободни асоциации — страхотно, ако бе по време на терапия, но много лошо сега, когато бе отвлечена и вероятно й предстоеше да бъде да бъде измъчвана.

— Знам, че си будна. Мога да доловя разликата в дишането ти. Хайде, полицай Декър. Няма да е зле да ми дадеш някакъв признак за живот. Изръмжи или нещо такова.

Сигурно трябваше да изръмжи. Сигурно трябваше да му даде някакъв знак, че го е чула. Вероятно точно това трябваше да направи. Да го окуражи и да го накара да продължи да говори. Ала нито каза, нито стори каквото и да било.

Той продължи да чака. Тя не реагира — било от страх, било от инат.

— Знам, че дяволски добре ме чуваш, Декър. Нека ти кажа нещо, полицай. Не си в позиция да си играеш с мен, затова престани с глупостите си и ми отговори!

Ако не му дадеше някакъв знак, вероятно щеше да я удари. Бе свикнал да раздава заповеди и да му се подчиняват. Сега тя плащаше цената, че е поставила под въпрос неоспоримия му авторитет. Когато не му отговори, той се обърна и я удари по брадичката. Ударът не бе особено силен. Но тъй като бе вече подпухнала от предишния бой, който не си спомняше, лицето й се сгърчи, сякаш бе заляно с вряла вода. Прииска й се да може отново да припадне. Вместо това изстена.

— Това изобщо не беше силно, Декър. Само лека любовна ласка! Стегни се! — изрече делово той и после продължи: — Знаеш ли, Декър? С твоя ум и връзки, ако само бе изиграла картите си правилно, можеше и да ти се размине. Разбираш ли какво казвам? Но ти имаш един проблем, Декър — насилваш нещата. Не ти беше достатъчно да си отвориш проклетата уста срещу мен и да ми се перчиш. Трябваше да започнеш да ми се подмазваш! Вярвай ми, по едно време ми идеше да… му поотпусна малко края с теб.

„Колко благородно“, помисли си Синди. Дори и в мислите си не можеше да престане да бъде саркастична.

Той продължи да говори:

— Защото, ако се изкачиш в йерархията — или, по-скоро, когато се изкачиш в йерархията — няма да мислиш, че съм бил истински кучи син. Разбираш ли какво казвам?

Синди разбираше. Дори прекалено добре. Бе му се подмазвала и той щеше да й прости. Така че, какво, по дяволите, бе объркала? Последното, което си спомняше бе, че все още лижеше подметките на този задник. Какво е трябвало да направи, за да заслужи най-сетне прошката му? Да му направи свирка в склада за канцеларски материали ли?

— Да, ти със сигурност ме заблуди. Мислех, че наистина се опитваш да ми се подмазваш. Обаче нали съм си глупав и необразован, не разбрах веднага, че ме мамиш — че докато ми се подмазваш, всъщност ме следиш. Това беше много гадно от твоя страна, Синди. И наистина ме ядоса. Ще си платиш за това. Добре ще си платиш. Казвам ти го, за да го разбереш.

Но Синди не разбираше нищо. Какво бе направила, за да му създаде фалшивото впечатление, че се опитва да го прецака?

Той продължаваше да боботи:

— Можеше да оставиш нещата на мира, просто да си играеш играта. Но ти не! — трябваше да си напъхаш носа там, където не ти е работа!

За какво, по дяволите, говореше? Не бе правила планове срещу него… не бе направила нищо, което може да бъде изтълкувано превратно…

— Какво се опитваше да докажеш, като отиде чак там, а?

Чак там?

— Опита се да изхитриш татко си, както изхитри и мен ли?

„Надхитри“, поправи го наум Синди.

— Реши, че можеш да разрешиш загадката, която татко не можа. Това ли е начинът ти на действие спрямо висшестоящите? Знаеш ли какво, Декър? Баща ти е трябвало да ти хвърли един сериозен пердах доста отдавна. Тогава нямаше да си в центъра на тази бъркотия, защото щеше да знаеш къде ти е мястото и нямаше да си вреш носа навсякъде! Опитах се да те предупредя. Изпратих ти бележка. Преследвах те. Оставих ти знаци — по-малки или по-големи. Нищо не помогна. Сега откри разни неща и виж докъде те доведе любопитството ти!

Тя изръмжа.

— Не мога да разбера какво казваш — отговори й той.

Ако ми смъкнеш този парцал, може и да можеш!

Секунди по-късно желанието й се сбъдна. С едно рязко и грубо движение на ръката той дръпна превръзката надолу — тя се отпусна върху врата й като шалче. Дръпването беше толкова силно, че Синди имаше чувството, че е отнесъл долните й предни зъби.

— Сър, не разбирам за какво говорите.

Не бе изненадана, че заваля думите. Езикът и устните й бяха прежулени от превръзката. Това, което я изненада бе, че той я разбра. Поне си мислеше, че я е разбрал, защото се разсмя. Смехът бе груб, като басово кикотене на върколак, ако съществуваха такива животни като върколаците. И може би имаше, защото ситуацията бе дяволски близо до представата на Уелс^[1] за ада.

— С твоята учена диплома и учени думи би могла да се справиш по-добре от това — каза мъжът.

— Не мога, защото не зная какво… — Спря се. Ако диалогът продължеше по този начин, скоро щеше да навлезе в задънена улица. Тя щеше да каже това, той щеше да отговори онова.

Използвай учената си диплома!

Спомените я запратиха на лекциите по психиатрия и по-точно към Милтън Ериксон и метода на неочакваното.

— Благодаря, че махнахте парцала. Наистина го оценявам.

Тишина.

— Какво подушвам? — продължи Синди, като отчаяно се бореше с ефекта от приспивателното. — Нещо като хлороформ? Откъде, за бога, го взехте? Вече не го използват в болниците. Сигурно сте търсил продължително и усърдно. Сега разбирам, че сте много изобретателен.

— Откъде знаеш?

— Аз съм умница, не помните ли?

Отново никакъв отговор.

Тя пак опита:

— Може ли да кажа нещо, без да се обиждате?

— Вероятно не.

— Може ли да опитам?

— Бих ли могъл да те спра?

— Можете отново да ми сложите парцала. И без това и на двама ни е ясно, че съм под ваша власт.

Той не отговори. Синди прие мълчанието му като знак да продължи.

— Сър, мислите, че съм се опитвала да ви прецакам. Но как?

— Не ми излизай с тези глупости! — Той удари толкова силно по таблото на колата, че разраненото й тяло подскочи. Задъхваше се… дори по-силно от нея. — Не се опитвай да ме лъжеш така нагло. Не си в позиция в която можеш нагло да ме лъжеш. Декър! И двамата дяволски добре знаем защо ходи до Белфльор!

Синди отвори уста, после я затвори, докато челюстта й пулсираше от болка. Умът й започна да щрака. Белфльор. Белфльор… какво общо имаше той с Белфльор?

Осъзнаването на истината се стовари върху нея така, все едно я бе зашлевил през лицето.

Бе толкова уверена за Бедерман, толкова сигурна в неговата вина, че не си направи труда да провери целия списък! Ако го бе направила, щеше без съмнение да намери името му — а може би и много други. Кой знае колко ченгета бяха в списъка! Не вярваше особено в теориите за конспирации, но в момента не можеше да мисли за нищо друго. Всички участваха! Бяха решили да я уловят, защото смятаха, че знае нещо. А тя наистина знаеше нещо. Знаеше, че са свързани със смъртта на Крейтон… и отвличането на жената на Бартоломю… и похищението на колата на Милс. Знаеше нещо, но не и всичко. Със сигурност нямаше достатъчно информация, за да си струва да умре заради нея. Но той не знаеше това. Мислеше, че тя е наясно с всичко. Бе надценил способностите й, а тя бе подценила неговите.

* * *

Декър не дочака Оливър да изключи двигателя. В момента, в който Скот спря зад колата на Синди, лейтенантът вече бе навън.

Бог да благослови Хейли Маркс и нейното проследяващо устройство. Или по-скоро, поне засега бог да я благослови, защото Декър все още й нямаше доверие. Втурна се към предната врата на „Сатурна“, но откри, че е заключена. Шофьорската врата обаче бе затворена, но не и заключена. Сърцето му прескочи, когато я отвори и надникна вътре.

Тя не бе там.

Отвори багажника.

И там я нямаше.

Бе залят едновременно от щастие и паника. Не бе открил труп — благодаря ти, благодаря ти. Боже — но нея я нямаше. Несигурността го накара да предприеме трескави действия. Прерови чантата й и намери портфейла и пистолета. Пари в портфейла. Имаше червило, химикалки… стари касови бележки. Прибра ги в джоба си. Къде бе калъфчето със значката и личната й карта? Марджи докосна рамото му и той подскочи.

— Извинявай — каза тя. — Не исках…

— Пистолетът й е тук. — Декър се обърна към нея. Дишаше тежко. — Не е имала възможност дори да го сграбчи!

— Ще я намерим, Пит…

— Кажи ми как? — Лейтенантът избърса издайническата влага по бузите си. — Кажи ми как!

Оливър се бе приближил.

— Знаеш, че има много храсти надолу след мантинелата. Може да е побягнала от колата си и да не е имала време да вземе пистолета…

— Не може да не е взела оръжието си! — Декър излезе от колата и започна да крачи нервно. — Как така няма да го вземе?! Копелето просто я е издърпало иззад волана…

— Само че вратата на шофьора беше затворена — отбеляза Скот.

— Какво?

— Когато измъкваш някого иззад волана, се предполага, че го хващаш за яката и го довличаш до колата си. Не се спираш, за да затвориш вратата…

— Риташ я с проклетия си крак! — прекъсна го Декър.

Марджи прошепна тихо на Оливър: „Млъкни“, после потърка челото си.

— Питър, трябва да го обявим като сцена на престъпление…

— Ами обади се!

Тя така й направи. После извади фенерчето си и съобщи:

— Слизам долу по склона зад мантинелата. Ще видя дали няма да открия нещо.

Многозначителни думи, защото всички знаеха какво имаше предвид. Оливър разбираше, че трябва да отиде с Марджи и да й помогне. Но от мисълта за Синди там долу и мъртва, по вените му премина хлад. Гледката щеше да го преследва завинаги. Прокле своята себичност и слабост, но не бе в състояние да ги преодолее. Погледна Декър. Огромният мъж се бе облегнал на „Сатурна“ за опора и покрил лице с грамадната си ръка.

— Аз май най-добре да остана тук — каза Скот на Марджи и посочи с глава към шефа си.

— Да, може би си прав.

Марджи направи няколко крачки и се спъна. Насили се да не се разплаче, поне докато не се отдалечи достатъчно от погледите и слуха им. Когато стигна на половината път надолу след мантинелата, захлипа тихо, бършейки сълзите си, докато търсеше нещо, което се надяваше да не намери.

Оливър постави ръка на рамото на Декър. Огромният мъж се обърна и се втренчи в него със стъклени очи.

— Защо не е взела пистолета си…

— Не знам.

— Няма логика! — Преглътна сълзите си. — Взела е значката си, но не и оръжието…

— Взела е значката си?

— Да — потвърди лейтенантът. — Взела е значката си. Поне не е в чантата й. В това няма логика.

— Нищо няма логика, защото не знаем какво е станало.

— Е. благодаря ти за смисленото обяснение.

Декър се отдръпна от Оливър и започна да крачи напред-назад. Безсмислеността на действията му ги правеше достойни за съжаление. Скот го гледаше като хипнотизиран за момент, като се опитваше да се отърси от вцепенението си. Бавно премести единия си крак пред другия и се наведе надолу, за да претърси колата на Синди. Вътре се носеше нейният аромат и това го влуди. Но с помощта на обонянието си осъзна, че мирише само на нея. Който и да бе направил това… той не я бе измъкнал навън. Сигурно тя доброволно е отишла при него.

Оливър насили съзнанието си да се концентрира. Извади фенерче, въпреки че светлината му бе съвсем слаба. Прегледа чантата й. Първото нещо, което забеляза бе, че Декър е прав. Пистолетът си стоеше на дъното. Също и портмонето с парите. Къде, обаче, бе стандартното полицейско калъфче, в което стоеше полицейската значка и личната й карта? Може да са паднали. Чантата на Синди приличаше повече на торба. Не се закопчаваше, което означаваше, че вещите може лесно да изпаднат. Започна да претърсва колата… под седалките и възглавничките, между седалките и конзолата, в жабката и джобовете на вратите.

Нищо.

Чу сирени в далечината. Скоро мястото щеше да се изпълни с ченгета. Ако Синди бе наблизо, щяха да я намерят.

Ръката му инстинктивно се насочи към ключа, за да запали колата, само за да разбере дали двигателят работи. Но там нямаше ключове.

Оливър се замисли. Но не се сети да е намирал ключове в чантата й. Потърси отново.

Никаква значка и никакви ключове.

Изчака за момент, после излезе от колата и я обиколи, като осветяваше мястото наоколо. Може да е изпуснала ключовете си. Но не намери нищо. Никакви ключове, никакъв калъф, дори и стъпки, на които си струваше да се обърне внимание — поне не и на тази светлина. Нищо, което да предполага нещо злокобно. Направи две-три крачки зад колата и освети настилката. Следи от гуми, които не бяха от „Сатурна“ на Синди. Различни следи, но това не бе кой знае какво. Напълно естествено е да намерят следи от гуми отстрани на автострадата. Нали там колите спират, когато имат проблеми. Но тези изглеждаха пресни, като че ли колата…

— Намери ли нещо?

Оливър подскочи.

— Стресна ме.

— Извинявай. Да не би да ти е хрумнало нещо?

Той вдигна поглед към шефа си. Следите на ужасното безпокойство бяха белязали лицето на Декър. С лъча на фенерчето си Оливър прокара линия по земята.

— Погледни ги.

— Следи от гуми.

— Изглеждат ли ти нови?

— Копелето е спряло зад нея — отбеляза Декър. — Видял е, че е закъсала, спрял е, а после я е измъкнал от колата.

Оливър се поколеба, после каза:

— Синди носи гуменки през повечето време, нали?

Декър не отговори, защото знаеше накъде бие детективът. От обувките й не бяха останали никакви следи.

— Знаеш ли какво още не открих в чантата й? — продължи Скот. — Ключове.

Декър го погледна.

— Каквото й да означава това — продължи детективът. — Мисля, че е слязла по собствено желание, взела е значката и ключовете си и е отишла при някого. Може би сме объркали всичко. Може някой да е спрял зад нея, тя да е тръгнала да му помогне, а да се е оказал някой психар…

— Някой я преследваше. Ако си е направила труда да вземе калъфчето и ключовете си, сигурно би взела и пистолета, Скот. Тя би взела пистолета си.

Никой не проговори.

— Но е взела ключовете. — Декър мислеше на глас. — Излязла е, взела е ключовете, за да не се заключи случайно навън… взела е значката, но не и пистолета си.

Мисли! Мисли!

Но нищо не се получаваше.

— Чу ли се с Маркс? — попита шефът.

— Все още не е открила Бедерман и Тропър.

— Копелета! Обади й се отново! — изръмжа Декър. — Може да лъже!

Оливър извади телефона си и започна да набира. За миг една мисъл нахлу в главата на Декър. Какво бе общото между Бедерман, Тропър. Маркс и всички други? Бяха ченгета.

— Чакай малко! — извика Декър.

Оливър натисна бутона за изключване.

— Какво?

— Какво ще кажеш за това? Тя е закъсала, Скот. Закъсала е, защото някакъв скапан психопат от нейното управление си е поиграл с колата й. И ето я тук, на автострадата. После изведнъж някой спира, за да й помогне. Ако е бил просто някой случаен човек, тя би си взела пистолета, за да го посрещне. Но не е бил случаен човек. Бил е някой, от когото не се е страхувала.

— Някой, когото е познавала.

— Не, това би я направило още по-подозрителна… имам предвид, ако някой, когото познава, случайно се появи, точно когато е закъсала на автострадата.

Декър бе прав, разбира се.

— Продължавай — каза Оливър.

— Какво ще кажеш за патрулка? — предположи Декър.

Скот се удари по челото.

— Разбира се. Вижда зад нея да спира ченге. Знае, че не е добре да се приближава към него с пистолет в ръка.

— Затова е взела личната си карта. За да се идентифицира…

— Пит! — извика Марджи.

— О, господи! — Коленете на Декър се подкосиха. Оливър го улови, преди да се строполи. Марджи дотича при тях и бързо заговори. — Не намерих нищо… имам предвид, не я намерих. — Разплака се. — Имам предвид, не намерих тялото й!

— Какво откри? — попита Оливър.

Сирените станаха по-силни.

— Има много пречупени храсти — каза партньорката му. — Мисля, че там долу е имало борба.

— Кръв? — попита Декър.

— Не видях.

Но лейтенантът усети, че му казват само половината истина. Почувства, че му се вие свят.

— Трябва да седна.

Марджи му помогна да се настани на шофьорското място на колата на Синди. Декър почувства горещи сълзи да напират в очите му. Премигна, за да ги прогони и погледна настрани.

— Марджи — каза Оливър, — дай ми клетъчния ми телефон. Или по-добре ти се обади в Холивуд, за да провериш дали Тропър или Бедерман не са дежурни. Ако не са, питай дали някой от тях не е взел патрулка или дали не липсва кола.

— Защо?

Скот й обясни теорията на шефа им.

— Веднага ще го направя. — Марджи се обърна, за да се обади по телефона.

— Освен това… — Декър прочисти гърлото си, — обади се и на магистралния патрул.

— Защо?

— Просто… — Декър отново прочисти гърлото си и рязко пое дъх. Почувства, че се задушава, въпреки че нощният въздух бе чист и хладен. — Попитай ги дали всичките техни патрулки са там.

Марджи го погледна. Лейтенантът продължи:

— Ако бях на мястото на Синди… без да знам кой е с мен и кой против… щях да съм подозрителен към патрулните коли. Може да е Бедерман… може да е Тропър. — Отново си пое дълбоко дъх. — Но магистралният патрул… ако бях закъсал и видя магистрален патрул… бих бил много щастлив. Бих излязъл от колата си без пистолет… но със значката си… и ще кажа… ще кажа: „Хей, можеш ли да ми помогнеш?“.