Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (61)

60

Отношенията между Машо д’Арнувил, вече министър на военния флот, и граф Д’Аржансон открай време бяха сложни. Причината не се криеше само в личната им неприязън. Д’Аржансон никога не прости на бившия финансов контрольор за начина, по който му се отблагодари за застъпничеството: просто стана фаворит на кралската метреса.

Всъщност Машо д’Арнувил веднага бе проумял, че официалната метреса на Луи и нейните довереници, братя Пари, ще му помогнат да направи кариера много повече, отколкото министърът на войната. Оттогава двамата мъже проявяваха сдържаност и студенина един към друг, било по време на заседанията в Държавния съвет, било при обсъждане на общи проблеми с краля. Тази сутрин обаче и двамата забравиха враждебността си. Личните чувства отстъпиха на заден план пред вестта, донесена току-що от изтощен куриер.

— Как са посмели! — извика за втори път Машо д’Арнувил, докато четеше краткото писмо.

Британците коварно нападнали два френски кораба в плитчините пред Нюфаундленд и ги пленили. „Алкида“ и „Лис“ представляваха част от подкреплението, изпратено от Луи през пролетта в Квебек и Луисбург, след като стана известно, че английският крал Джордж не само е поискал от Парламента огромни средства за защита на новите колонии и ги е получил незабавно, но вече е изработил и план за нападение по море и по суша.

Френска флота от 13 кораба бе потеглила от Брест, ала за нещастие три от тях се отделили от останалите в гъстата мъгла.

Според писмото, донесено от куриера, англичаните ги нападнали в открито море и ги изтикали към плитчините пред Нюфаундленд. Имайки предвид несигурното политическо положение, адмирал Дьо Хокар, командир на „Алкида“, попитал през рупора дали Англия и Франция са във война, или в мир.

„В момента цари мир“ — отговорил английският адмирал Боскауън и след минута атакувал с всички оръдия. Само третият кораб, „Дофин Роял“, успял да обърне и да избяга от полесражението. „Алкида“ и „Лис“ нямали никакъв шанс срещу английската ескадра и били пленени с целия товар и екипажа.

— Наложително е веднага да уведомим краля — прецени Д’Аржансон, не по-малко ядосан от Машо д’Арнувил.

Министърът на флота кимна и извади часовника си. Почти девет. Кралят вероятно бе приключил с утринния тоалет. Дворът пребиваваше в „Компиен“ и церемонията по обличането продължаваше по-кратко, отколкото във „Версай“.

Машо д’Арнувил се оказа прав. Луи тъкмо избираше копчета за маншети от ковчежето със скъпоценности и разговаряше с маркизата и братовчед си принц Дьо Конти. Присъстваше и дофинът, който обсъждаше нещо с двама придворни.

Двамата министри влетяха в кралските покои, без да чукат, и предизвикаха всеобщо учудване.

— Ваше Величество! — извика задъхано граф Д’Аржансон и се отпусна на колене.

Машо д’Арнувил последва примера му.

— Какво има, господа?

— Прощавайте за безпокойството, Ваше Величество — продължи Д’Аржансон, — но току-що пристигна куриер. Англичаните са обстрелвали и пленили два наши кораба пред бреговете на Канада. „Алкида“ и „Лис“ са тежко повредени, а осемстотин французи са британски пленници.

Жан скочи от мястото си. Това беше едностранно обявяване на война. Луи бутна настрана камериера, който оправяше жакета му.

— Какво казахте?

Д’Аржансон повтори съобщението.

— Новината несъмнено е достоверна, сир — заяви твърдо Машо д’Арнувил.

— Осемстотин души са пленени?

Луи веднага свика Държавния съвет. Министрите и държавните секретари изслушаха новината с ужас. Провокацията на англичаните не можеше да бъде оставена без отговор.

Кралят седеше с непроницаемо изражение начело на голямата, овална конферентна маса, върху която бе разстлана картата на света, и барабанеше с пръсти по скъпата дървесина.

— Кога точно е станало произшествието?

— Преди малко повече от четири седмици, на 8 юни следобед, Ваше Величество — докладва Машо д’Арнувил. — Англичаните не възнамеряват да се извинят официално.

Кралят кимна решително и се обърна към министъра на външните работи граф Дьо Руй.

— Съобщете на нашия посланик херцог Дьо Мирпоа незабавно да напусне Лондон. Същото важи и за посланика ни в Хановер. Изпратете нареждане до всички англичани да напуснат Франция през следващите 14 дни. Искам възможно най-скоро да получа подробен доклад от нашите тайни агенти.

— Веднага, Ваше Величество.

Луи стана и направи няколко крачки из залата.

— Вие как виждате положението, мосю Д’Аржансон? — обърна се той към министъра на вътрешните работи.

— Според мен това е чудовищен акт на пиратство, сир. Англичаните си позволяват твърде много. Войната е неизбежна. Редно е по най-бързия начин да мобилизираме войските си и да нанесем удар на англичаните на европейска суша. Най-добре в Нидерландия.

— Ако нападнем Нидерландия, ще засегнем австрийските, а не английските интереси, графе — възрази Жан.

Д’Аржансон я измери с враждебен поглед.

— Да, мадам, защото Австрия винаги е била съюзник на Англия и наш изконен враг. Улучим ли Австрия, улучваме Англия.

Жан не се впечатли от обяснението му.

— Това беше правилно в миналото, но междувременно съотношението на силите се промени. Австрия отдавна вече не е силната монархия, каквато беше. Прусия обаче е страна без граници, която се превръща в сериозна заплаха за Европа.

Д’Аржансон не успя да скрие гнева си.

— Това е абсурдно, мадам. Нима намеквате за алианс с Австрия?

— Нищо не намеквам — усмихна се Жан. — Просто си помислих, че тъкмо вие ще одобрите идеята за алианс между католически държави.

— Не смесвайте различни неща, мадам!

— Повярвайте, графе, знам какво говоря.

Луи вдигна ръка и се обърна към министъра на военния флот:

— Вие какво мислите по въпроса, мосю Д’Арнувил?

— Аз съм на мнение, че първо трябва да проведем преговори с потенциалните ни съюзници, Ваше Величество. Не сме подготвени за война, затова е добре да се опитаме да спечелим време.

След повече от три часа разгорещени обсъждания кралят освободи министрите и държавните секретари, като им благодари за изказаните мнения, без да им даде да разберат какво решение е взел.

— Много бих искал да предотвратя тази война — отбеляза замислено Луи, когато остана насаме с Жан в частния си кабинет. Той седеше зад писалището си и четеше доклади от агенти и посланици.

Жан го наблюдаваше тревожно. Нещо злокобно се бе изписало в очите му. Мислите му проникваха в бъдещето и се опитваха да преценят какви ще са последствията за страната и народа, ако започне нова война.

— Разбирам ви напълно, сир, но англичаните няма да ни оставят на мира, докато не завладеят цялата търговия с колониите.

Луи намести перуката си.

— Знам, знам… Крал Джордж не се интересува от войната на континента. За него е важна единствено възможността да нахлуе в колониите и да завладее богатството им. И сам да търгува с целия свят. — Мъката му беше очевидна. — Положих толкова усилия да постигна траен мир в Европа, а всичко се оказа напразно. Съзнавам, че не мога да предотвратя войната. Ще се наложи да се изправим срещу англичаните. Ала мосю Машо д’Арнувил е прав. Нужно ни е време да се подготвим.

Положението беше много по-трудно, отколкото по времето на Войната за австрийското наследство. Тесният съюз с Испания от времето на починалия Филип II вече не съществуваше. Прусия се бе оказала ненадежден съюзник, а според докладите на тайните агенти англичаните вече водели преговори с руската царица.

— Според мен Австрия ще е наш стабилен партньор — обади се тихо Жан, която бе отгатнала мислите на краля.

Луи изкриви лице.

— Това означава да излезем открито срещу Фридрих II и да го пратим при англичаните. Не бива да подценяваме тази опасност.

— Абсолютно сте прав, сир. Но ако сключите споразумение с Фридрих II, никой не може да ви гарантира, че пруският крал ще го спази, нали?

— Точно така. Тъкмо затова ми е трудно да реша — отвърна уморено Луи.

Австрийският посланик Щаремберг, наследник на граф фон Кауниц, също знаеше, че Франция е принудена да избира между Прусия и Австрия. Още през следващите дни той започна всеки ден да ходи при Жан и да разговаря надълго и нашироко с нея. Тя, разбира се, разказа на краля за настойчивостта му.

Луи вече бе дал заповед за въоръжаване на кавалерията, пехотата и военния флот. Същевременно полагаше огромни усилия ако не да предотврати, то поне да забави неизбежното.

Европа бе обзета от тревога. Между кралските и княжеските дворове непрестанно препускаха куриери и тайни агенти. Чужди пратеници и посланици молеха за аудиенции, за да защитят интересите на своите страни и да сключат изгодни съюзи. Генералите и офицерите трескаво подготвяха армиите.

* * *

Абат Дьо Берни бе прекарал цели четири години като посланик във Венеция и Жан беше прещастлива отново да поздрави стария си приятел във „Версай“.

— О, абате, прекрасно е да ви видя пак след такава дълга раздяла!

— Маркизо. — Абатът й целуна ръка със същата приятелска усмивка както преди. Изглеждаше доста пълен — италианската храна явно му се услаждаше, — но иначе не се беше променил особено. Ноктите му бяха с безупречен маникюр, кафявите очи святкаха весело под черната шапка. Жан си спомни какви слухове бяха стигнали до „Версай“ и неволно се засмя. Старият й приятел бе пренебрегнал духовния си сан и се бе впуснал в любовни приключения.

Двамата отидоха заедно в Огледалната зала, за да побъбрят с придворните и чуждите посланици, преди да се появи кралят. Жан хвана абата подръка и двамата тръгнаха да се разхождат покрай огромните огледала. Десетки жени и мъже ги поздравяваха почтително и се кланяха.

— Държа непременно да ми разкажете за Венеция. Градът наистина ли е толкова красив, колкото го описват?

Берни кимна и двамата застанаха до един висок прозорец, за да подишат свеж юлски въздух.

— Венеция е прекрасна, маркизо, но нищо не може да се сравни с „Версай“ — той посочи с широко движение на ръката величествената панорама пред очите им. — Честно ви казвам, след четири години в чужбина съм щастлив да се завърна тук. За съжаление няма да остана дълго. — Предстоеше още през август абат Дьо Берни да замине като посланик в Мадрид.

— Никой не знае какво му готви бъдещето — усмихна се загадъчно Жан. Знаеше за намерението на краля да използва абата за други цели.

Приближи се австрийският посланик граф фон Щаремберг и Жан го представи. Тримата поведоха учтив разговор, но скоро ги прекъсна звънък женски глас:

— Мосю Дьо Берни?

Не се налагаше да се обърне, за да разбере коя е дамата. Жан отдавна я следеше с ъгълчето на окото си и очакваше появата й. Придружена от принцеса Дьо Роан, графиня Д’Естрад поздрави абата с добре изиграна изненада и се усмихна прелъстително на австрийския посланик.

Жан се усмихна ледено. Вече три години понасяше присъствието на бившата си приятелка. Никога нямаше да й прости. Графинята открито я следеше и шпионираше в полза на Д’Аржансон. Няколко пъти я бе заловила да чете писмата й и даже един меморандум, изпратен от краля. Редовно разпитваше главната й камериерка мадам Дю Осе, но тя беше достатъчно умна и даваше уклончиви отговори, а после уведомяваше господарката си. Очевидно и днес графинята се надяваше да изкопчи някоя интересна информация от разговора с абата и австрийския посланик.

Жан съзнаваше каква опасност представлява бившата й приятелка. Още повече че кралят се опитваше да преговаря с Австрия чрез нея, знаейки, че откритите дипломатически контакти ще предизвикат силна съпротива в Двора. Ако не внимаваше, граф Д’Аржансон щеше да си извади точни заключения от незначителните детайли, които му съобщаваше любовницата му.

Късно вечерта, докато камериерките я обличаха в официална рокля в бяло и златно, Жан отново се замисли за графиня Д’Естрад. Вечерта щеше да има празненство с илюминации в парка. Жан хареса новата си прическа по античен маниер: косата й беше вдигната на малък кок, украсен с перли и диаманти, отстрани на лицето падаха ситни къдрички. Налагаше се да поговори с краля за графинята. За съжаление не разполагаше с доказателства за нейната недискретност.

За щастие принцеса Аделаид, чиято придворна дама беше графиня Д’Естрад, не я харесваше особено. От известно време Жан наблюдаваше с интерес как се обтягат отношенията между принцесата и придворната й дама.

— Бих казала, че не ви е особено приятно да имате придворна дама като графиня Д’Естрад, Ваше Височество — подхвърли небрежно Жан, докато двете с принцесата наблюдаваха как от фигурите на Нептун, нимфите и рибите бликат струи вода. Наблизо стояха по-малките сестри на принцесата — мадам Виктоар, мадам Софи и мадам Луиз, завърнали се преди няколко години от манастира в Двора.

Аделаид я изгледа високомерно.

— Учудвам се от интереса ви, маркизо — отвърна тя и отметна глава също като баща си.

Жан не се притесни особено от резкия отговор. След като стана известно, че вече не споделя леглото на Луи, отношенията й с кралското семейство се подобриха значително. Често канеше принцесите и дофина на частните си вечери и празненства и те идваха с удоволствие. Това беше добре и за нея, защото Луи обичаше децата си, ценеше присъствието им и й беше благодарен.

Тази вечер принцеса Аделаид беше облякла сребърносиня роба с дълъг шлейф, запазен за принцесите и кралицата. Младата дама, наскоро навършила 24 години, изглеждаше много добре. Жан си спомни за Александрин и сърцето й се сви от болка. Никога нямаше да види дъщеря си като красива девойка. Потрепери, загърна се в столата от фина златна дантела, умело драпирана от камериерките, и отново се обърна любезно към мадам Аделаид:

— Както знаете, някога именно аз помолих да вземете графинята за своя придворна дама.

— Именно! — Принцесата кимна на няколко придворни, които минаха покрай тях и се поклониха. Жан отвори ветрилото си.

— Ще бъда откровена с вас, Ваше Височество. Аз самата се излъгах ужасно в графиня Д’Естрад. Тя не е такава, за каквато я смятах. Само затова ви попитах доволна ли сте от услугите й. Ако нямате възражения срещу нея, моля да извините любопитството ми — завърши тя и учтиво склони глава.

Аделаид я измери с преценяващ поглед.

— Ще бъда благодарна на краля, ако ми намери по-подходяща придворна дама — отсече сърдито тя.

Жан се бе надявала да чуе точно това.

Още на следващия ден тя сподели с Луи подозрението си, че графинята я шпионира.

— Трябва да намеря доказателства, знам, но не е лесно. От днес нататък ще я търпя близо до себе си само по ваша изрична заповед, сир — заяви решително тя. — Освен това съм длъжна да ви съобщя, че дъщеря ви, мадам Аделаид, е недоволна от услугите на графинята и желае друга придворна дама.

Луи се намръщи. Без да отрони дума, отиде в покоите на дъщеря си. Съдбата на графиня Д’Естрад бе решена.

* * *

Граф Д’Аржансон умееше да се владее, но узнавайки за прогонването на любовницата си, побеля като платно и заудря с юмруци по стената. Никога, никога не беше очаквал маркиза Дьо Помпадур да стигне дотам. Обзе го непримирим гняв.

Тази жена му обявяваше война. Затова бе посегнала на графинята. Край на любезностите. Вече няма да разговаря с нея, няма дори да я поздравява. Двамата никога няма да се помирят. Той ще се бори с нея и ще я унищожи.

В първия пристъп на гнева си Д’Аржансон беше готов да прибегне до крайни мерки, за да отстрани маркизата от пътя си. Познаваше добър майстор на отрови от Париж. Мисълта за бавната, мъчителна смърт на омразната жена му достави истинска наслада. Виждаше я да се гърчи от болки, да се бори за глътка въздух, докато отровата изгаря вътрешностите й… Не, твърде рисковано е да я убие. А и през последните години тя беше станала предпазлива. Слуги опитваха храната и напитките й. Трябваше да намери друг начин да се отърве от нея. Първата му задача беше да се сдобие със съюзници.

Възпламенен от омраза, графът се срещна с кардинал Дьо Ларошфуко.

— Как е мадам Д’Естрад? — попита съчувствено духовникът, докато двамата се разхождаха покрай мраморните колони в малкия парк, ограден от висок жив плет.

— Обезумяла от мъка…

— Кажете ми, графе, вярно ли е, че маркизата се опитва да внуши на краля да влезе в съюз с Австрия? — попита направо кардиналът.

Д’Аржансон кимна мрачно. Двамата продължиха разходката си.

— Според мен усилията й са насочени в тази посока. Във всеки случай редовно се среща с австрийския посланик.

— Тази жена няма чувство за мярка. Влиянието й е по-силно от всякога, а Негово Величество е твърде слаб, за да я възпре.

— Да, започвам да се плаша. Тя ще ни доведе до гибел. Трябва да намерим начин да я спрем.

Кардиналът се позагледа в позлатен фонтан с форма на мида, от който бликаше вода, и се обърна към граф Д’Аржансон:

— Тази вечер съм поканил отец Демаре, монсиньор Бойе и още неколцина духовници. Ще се радвам и вие да присъствате на срещата.

* * *

Събраха се в малък дворец извън Версай, собственост на семейство Ларошфуко. Двете кули и скромната фасада придаваха на уединената сграда по-скоро вид на укрепен замък. Тук открай време се провеждаха тайни сбирки. Духовниците заеха места около кръгла маса в помещение без прозорци. Дебели килими, окачени по стените, поглъщаха всеки шум. Атмосферата беше напрегната.

Попитаха Д’Аржансон какво мисли за мадам Дьо Помпадур и когато той описа засилващото се влияние на кралската метреса, всички присъстващи кимнаха сериозно и угрижено.

Отец Демаре, новият изповедник на краля, напразно се стараеше да събуди съвестта на Негово Величество.

— Сигурно не му описвате достатъчно ясно какво го очаква след смъртта! — укори го монсиньор Бойе.

Отец Демаре се поколеба, после поклати глава.

— Сигурен съм, че Негово Величество се страхува да умре без опрощение на греховете. Измъчват го кошмари. Копнее за мир с Църквата.

— Ще продължите да му отказвате опрощение и ще засилите натиска върху съвестта на Негово Величество — настоя решително кардинал Дьо Ларошфуко. — А що се отнася до маркизата, тя е омъжена жена и самото й присъствие в Двора е ясен знак за грях!

* * *

Трудности очакваха страната му и Луи изпитваше все по-силна потребност да сключи своя личен мир с Бога. Копнееше за духовна връзка с Всемогъщия, съзнавайки, че единствено тя ще му вдъхне сили, за да преведе Франция със сигурна ръка през наближаващата криза.

Отдавна знаеше, че е грешник. Не се измъчваше от угризения за многобройните си любовници, защото не им отдаваше значение. Ала в отношенията си със своята метреса бе отишъл твърде далеч. Нарушил беше брачните клетви, и то на много по-дълбоко ниво, защото я обичаше истински и живееше с нея много по-добре, отколкото със съпругата си. Сега вече не ги свързваше страст, ала тя беше най-близкият, най-довереният му човек в Двора. Не съжаляваше за връзката си с Жан и именно това беше най-страшният му грях.

Реши да се възползва от обстоятелството, че от няколко години няма физически контакт с маркизата.

— Не разбирам защо не ми давате опрощение, след като между мен и мадам Дьо Помпадур вече има само приятелство — отбеляза гневно той при една среща със своя изповедник в частния му кабинет.

Зелените очи на отец Демаре го гледаха строго.

— Съжалявам, сир. С цялото си уважение към вас ще кажа, че въпросът е много сериозен. Години наред вие и тази жена извършвахте най-страшното прелюбодеяние. Ако се разкаете за греховете си, ще ви бъде дадено опрощение и ще получите причастие, но преди това маркизата трябва да напусне Двора.

— Не разбирам защо, отче — рече тихо Луи и впи поглед в малкия олтар до стената.

— Защото маркизата няма какво да търси в Двора, сир. Мястото й не е тук. Тя е омъжена жена и е длъжна да се върне при съпруга си.

Неумолимият поглед на отец Демаре показа на краля, че не може да се надява на милост.

* * *

Жан не се уплаши от усилията на клириците да издействат отстраняването й. Нима не опитваха от години да повлияят върху краля? Луи и този път щеше да устои на натиска им.

Едва когато Машо д’Арнувил и абат Дьо Берни я посетиха тайно, за да й разяснят колко сериозно е положението, тя се почувства несигурна. Най-много я объркваше новата аргументация на духовенството. Вече не говореха за греховете на краля, а за нейното прелюбодеяние, и изискваха тя да се върне при съпруга си.

— Откакто се появих в Двора, свещениците опитват какво ли не, за да ме прогонят! — извика гневно тя и скочи от стола. Очите й изпущаха искри. — Сериозно ли смятат за необходимо да се върна при съпруга си след десет години раздяла? Това е смешно!

— Да, звучи невероятно, мадам, но е истина — опита се да я успокои абат Дьо Берни.

Жан пое дълбоко дъх, овладя се и седна отново.

— И какво според вас трябва да сторя, абате?

— Защо не опитате да се помирите с духовниците в Двора? — предложи меко Дьо Берни.

Жан избухна в горчив смях.

— Помирение? Много добре знаете какво би означавало това.

Машо д’Арнувил се усмихна с разбиране.

— Сигурен съм, че ще намерите начин да постигнете съгласие със свещениците, без да се налага да напуснете Двора.

Жан се обърна гневно към него, но си спести забележката. Съзнаваше, че той има право. Това беше единственият начин да запази позицията си.

— Само Бог знае колко ще ми е трудно да подам ръка на тези лицемери — процеди през зъби тя и стана, за да се сбогува.

Когато приятелите й си отидоха, тя се замисли колко много се бе променил животът й. Някога се съветваше с Льо Норман дьо Турнем и Пари дьо Монмартел. За съжаление пастрокът й умря, а Пари дьо Монмартел остаря и почти не идваше в Двора. Абел, погълнат от работата си, обикаляше кралските строежи и избягваше да се застоява във „Версай“. Въпреки че постоянно беше заобиколена от много хора, тя се чувстваше самотна. Но да напусне Двора? Да живее без Луи? Немислимо!

Вечерта отиде на бал. Танцува менует с Луи и когато тъмният му поглед се впи в лицето й, тя неволно си припомни миналите дни. Как танцуваха за първи път на бала с маски в Огледалната зала. Как той застана пред нея в костюм на тис и й подаде ръка…

Докато кралят я водеше обратно към мястото й, тя се обърна към него и попита с усмивка:

— Е, сир, ще ме изгоните ли от Двора?

— За какво говорите?

— Духовниците в Двора искат да ме прогоните, нали?

Кралят се поколеба, после вдигна ръката й към устните си.

— Да, мадам, точно това искат от мен. За да спася вашата и моята душа.

За миг Жан се вцепени. Никога не го беше чувала да говори така. Ала Луи се наведе към ухото и й прошепна:

— Не се тревожете, мадам. Очаквам да се срещнете отново с граф Дьо Щаремберг и чак след тази среща ще ви прогоня.

Като видя слисването й, кралят избухна в смях. Макар да знаеше, че той само се е пошегувал, Жан си пожела да й беше отговорил по друг начин.