Чарлз Пелегрино
Прах (25)

24
Заветът

Ден сто петдесет и седми

Най-накрая „Дарвин II“ завърши спускането си от дълбокия космос и се озова в море, обгърнато от собствената си ледена кора. Корабът автоматично се препрограмира на режим „търсене“ и пусна двете роботизирани подводници. Светът заблестя в кобалтовосиньо под светлините на прожекторите и камерите записаха как светлината се пречупи от милион призми. Покривът на Енцеладус бе съставен от множество слоеве от шестоъгълни ледени висулки и шипове. Кристалите бяха нараствали и се бяха размивали и отново нараствали в продължение на милиони, може би милиарди години и именно сред висулките един от роботите фотографира някакво призрачно бяло създание, което напомняше на рак и едновременно с това съвсем не приличаше на рак.

Корабът „разбра“ с помощта на програмите, че точно това нещо създателите му най-силно се бяха надявали да намерят: живот. Многоклетъчен живот. Мегаклетъчен живот.

Една микросекунда по-късно снимката беше прехвърлена към повърхността, откъдето се излъчи към Земята и през същата тази микросекунда „Дарвин II“ реши да извика единия търсач от висулките и да го изпрати да заснеме по-отблизо нещо подобно на ято от червено-жълти голи охлюви, снабдени с криле на манта.

Това бе откритието на века. Нови океани. Извънземен живот.

А никой на Земята не гледаше.

* * *

На сутринта, в която сигналът от „Дарвин II“ достигна до Земята, Лесли Уелс се опита да изстиска още малко енергия от умиращите акумулатори на един одраскан и зле очукан лаптоп. Пръстите ѝ замръзваха, а с окончателното изтичане на хелия от дупчиците на заразените камери горната част от „Син мир“ се бе превърнала в смаляващо се островче, кацнало върху океанската повърхност.

Успя да се свърже по радиото с Азорите, уведомявайки ги за двадесет оцелели: двама възрастни и осемнадесет деца. Но и техният брой щеше да се стопи, ако лаптопът окончателно се развалеше и португалският спасителен кораб не успееше да открие излъчвателя на Лесли, преди задната част на кораба да изчезне под водата. Набързо разглоби кабела на компютъра и го вкара в тънкия слой слънчеви акумулатори, покриващ горната част на „Син мир“. Когато над източния хоризонт изгря слънчевият диск, компютърът на Лесли възкръсна за нов живот и това им донесе мъничка утеха: Ричард и Джаксън бяха построили поне една система, която да работи, или да продължи да работи още мъничко, преди да се разяде царевичната ѝ основа. Те просто бяха боядисали в черно някои от плоскостите и когато слънчевите лъчи преминеха през тях, предизвикваха спонтанно отделяне на електрони. Електроните се абсорбираха от прилежащата към плоскостите дантела от микрокристали на титаниевия диоксид, което създаваше електрическо поле, достатъчно, за да поддържа последната връзка на Лесли с цивилизацията.

На екрана се появи съобщение:

„“Син Мир". Получихме новите ви координати. В момента сме на четиридесет километра от вас. Ще ви стигнем след около час."

„Благодаря“, каза Лесли и видя как над северния хоризонт се вдига жълта ракета, указваща положението на португалския крайцер. Записа в компютъра точните координати на ракетата и ги препрати до португалците, уточнявайки отново собственото си положение с помощта на спътниковата система.

Тогава се обади френският изследователски кораб „Океански пътешественик“, сега официално част от португало-исландската флота:

„Тук «Пътешественик». Интересуваме се дали можем да помогнем. Намираме се на деветнадесет минути северно от вашата позиция.“

„Да — отвърна Лесли. — «Син мир» се разпадна на две и не успяхме да осъществим връзка е предната част. Моля разширете спасителните операции.“ А след това, като размисли колко по-лесно ще им бъде да продължат проекта за биоморфоризиране на базата на ДНК на насекомите, съдържащи се в пропадналия автоклав, дори и никое от яйцата в него да не бе оцеляло, добави: „Моля, прегледайте внимателно повърхността за един автоклав“.

— Все още ли храниш надежди? — попита я Ричард. Той и децата бавно замръзваха под парчетата коприна. Не им се бяха отразили добре солените пръски и все по-развълнуваните вълни, нито пък задалата се от запад тъмна маса — студеният фронт, който бяха задминали предния ден. Бурята отново ги застигаше.

Все още беше на три часа зад тях, прецени Лесли. Дотогава всички оцелели щяха да са спасени, но си представи, че това означаваше да загърби всяка надежда да открият предната част от дирижабъла и автоклава. Все пак истинско чудо бе, че поне те бяха оцелели, поне досега. Щеше да приеме поне тази благосклонност на съдбата. Така стояха нещата в тези дни: предостатъчно беше, че са живи.

Съдейки по всичко, което ѝ бе известно, кърмата не би трябвало да оцелее. В началото ѝ се стори, че единствените хора, останали в разбития кораб, са тя, Ричард и Там, докато олекналият дирижабъл се бе издигнал на четири километра, после на шест. След това, следвайки указанията на Ричард, тя се промъкна през коридора към резервоарите с хелий и чувалите баласт, където се развика за помощ от страна на който и да е оцелял и с удивление чу как ѝ отвръщат дузина детски гласчета.

Направиха верига между помещението с баласта и Ричард — така се роди нов начин за общуване: крещяха си през целия коридор. Ричард им обясни как да смъкнат опашката един километър по-долу и цялата нощ я направляваха като балон в свободен полет, изстисквайки от нея всеки възможен километър в посока към Азорските острови и оцеляването.

Точно в 2:20 часа през нощта балонът леко кацна във водите на Атлантическия океан и повлече след себе си опашката.

В 8:30 на хоризонта се появи първият спасителен кораб и изстреля ракета.

Тогава окончателното осъзнаване на понесената от тях загуба си проби път през замайването от треската, загубата на кръв, измръзването и завладя мислите на Ричард. Проектът за биоморфоризация трябваше да започне от нулата. От преди нулата: първо трябваше да построят от нищото компютри от ранга на „Номад“ и пособия като брукхейвънските микроядрени резонансни скенери, а и доколкото му бе известно, на Азорите нямаше музейни сбирки със запазени в смола насекоми. Щеше да им отнеме години да напреднат до онова ниво, на което се намираха само преди три дни, а колко ли нови милиони хора щяха да загинат междувременно?

В главата му отново и отново се разиграваше сцената с падащия автоклав…

(„Таткоооо!“)

„Какво щеше да решиш, ако можеше да избираш отново?“ — подиграваше се вътрешният му глас.

„Какво щеше да направиш, Ричард?

Какво щеше да направиш?“

И всеки път…

(„Таткоооо!“)

… присягаше се и сграбчваше ръката на дъщеря си.

— Какво направих? — извика той.

— Какво друго можеше да направиш? — рече Лесли, чудейки се дали няма да загуби разсъдъка си. — Наричаш това избор?

Беше в треска, още малко и щеше да изпадне в безсъзнание. Там го хвана за ръката и умолително се втренчи в Лесли. Тя затвори компютъра и се наклони към тях.

— Ричард…

— Нима убих последната ни надежда? — каза той.

Погледите им се пресякоха за малко и тя отвори уста, като да каже нещо. После постави ръка на рамото на Там и каза:

— Шшшш… всичко ще бъде наред.

* * *

Кипящият ад, който бе погълнал „Нимиц“, сега се бе охладил. Човек би могъл спокойно да остане на смачканата палуба на самолетоносача цяла седмица, без да се бои от радиацията. Корабът се бе разчупил на три части, на борда нямаше помещение, чиито херметически врати да бяха издържали през онази нощ, когато морето все още криеше в себе си смъртоносна жар. Но фактът, че една от тези части все още се държеше над водата, свидетелстваше за уменията на неговите строители и за бързите действия на екипажа.

Но това не можеше да продължава вечно. Нищо не продължаваше вечно, дори и великите механизми. Всичките бавно изпълващи се с вода помещения щяха да го повлекат надолу. Когато най-накрая подпорната стена поддаде с рев, щирбордът вдигна дузина гейзери и „Нимиц“, или поне онова, което бе останало от него, потъна надолу като експресен асансьор.

Тогава на мястото, където доскоро се бе намирал корабът, от дълбините изплуваха някакви червени предмети, те се издуха автоматично, образувайки малка флота от яркооранжеви спасителни лодки, всяка една от които бе снабдена с храна, вода, сенници и два лаптопа със сателитна връзка. Но нямаше моряци, които да доплуват до тях. Нищо не помръдна над вълните. Оранжевата армада бе тиха като гробище — тя всъщност това и беше.

На десетки метри под нея самолетоносачът набираше скорост за своето петкилометрово свободно спускане към дъното на Индийския океан. В целия кораб лампите започнаха да се пукат от високото налягане. На външната палуба гумите на реактивните самолети хлътнаха навътре, а когато корабът се спусна на два километра под повърхността, пластмасовите чашки в бюфета бяха добили размери по-малки от тези на стъклените парченца от лампите.

„Нимиц“ се блъсна в дъното със скорост седемдесет и два километра в час, само пет минути след като бе напуснал повърхността. Инерцията взе надмощие и движението му надолу продължи, а повлеклият се след него воден комин го удари с цялата сила на приливната вълна: стоманените врати бяха избити, стените бяха като минати с булдозер, а стърчащият сноп подпорни греди (само това бе останало от корабния комин) бе изтръгнат и захвърлен отвъд щирборда. След този сблъсък останките на „Нимиц“ напомняха повече на смачкано насекомо, отколкото на боен кораб. Никой дълбоководолаз не би могъл да различи разрухата, причинена от сблъсъка с дъното на океана, от повредите, които би му нанесла някоя атомна бомба.

Бездната, в която падна корабът, беше по-тъмна и от най-черната минна галерия и три пъти по-студена, но за обитателите на тази пустиня, появата на „Нимиц“ бе като манна небесна. Само след няколко часа групички бактерии полепнаха по корпуса му. Някои от тях бяха живели четири хилядолетия в тъмнината и студа в замръзнало оживление, в очакване някой ден да бъдат изхвърлени на приятелски бряг. Няколко минути след като се докоснаха до плочите на корпуса, те се активираха и започнаха да окисляват стоманата. След няколко месеца щяха да образуват дебела бактериална пелена, която да залегне в основата на хранителната верига за неизброими разновидности плоски червеи, четинисти червеи, светещи охлювчета, голи охлюви, рачета и безоки скариди, повечето от които не бяха по-големи от таблетка аспирин. Пустинята на дълбините изглеждаше пустинна само на пръв поглед. Каквато и храна да паднеше от небесата, там тя се превръщаше в живот.

Както някога пустинята бе разцъфтявала по скелетите на плезиозаврите преди появата на китове, или по телата на морските скорпиони преди появата на самите плезиозаври, сега щеше да разцъфне и по корпуса на „Нимиц“. Пустинята притежаваше необичайна утроба: скаридите, рачетата и червеите от дълбините не бяха изменили с нищо нито вида, нито своите навици, а някои от тях съществуваха вече от половин милиард години. Тук, в най-дълбоките части на океана, животът като че ли изобщо не бе забелязал, че на континентите Епохата на Земноводните беше дошла и отминала, след нея бе отминала и Епохата на Динозаврите, а сега дошлата след нея Епоха на Бозайниците сякаш също клонеше към своя край. Светът отдолу нехаеше дали в просторите над него всичко започва отначало, тук неинформираният, безметежен живот просто продължаваше своя ход. Организмите, оглозгали „Нимиц“, бяха най-големите оцеляващи в природата.

Нищо повече.

И нищо по-малко.

* * *

Ричард не се чувстваше като оцелял. Хирургът на кораба беше зашил раните му и му бе дал самостоятелна койка близо до десния борд под палубата на „Океански пътешественик“, преди най-накрая да му зададе погрешния въпрос:

— Мога ли да ви предложа нещо друго, което да ви утеши?

Ричард не отвърна. Не каза нито думичка. Просто втренчи напълно празен взор в лекаря, в душата му също цареше пустота. Затвори вратата на тясната каюта и легна на койката, където пролежа буден цели часове, докато зимната буря ги застигна и започна да клатушка кораба.

„Утеха? — помисли си жлъчно той. — Утеха? — бе казал докторът! Господи, сигурно съм в ада!“

Не откриха нито следа от носа на дирижабъла. Но историите за невероятния късмет на Шарън поддържаха жива надеждата поне сред децата. Говореха за нея с приглушени гласове, сякаш само за една нощ Шарън и изчезналата носова част се бяха превърнали в „Летящия холандец“. Френският лекар обаче му беше разказал съвсем различна легенда. Докато преглеждаше раните на Ричард, се бе опитал да обясни глада, бедствията, войните, да им намери оправдание, и бе заговорил за това как Бог наказал поквареното човечество. Ричард осъзна, че присъства на зараждането на нова легенда, на следващия Завет.

Не можеше да прецени каква точно част от Завета ще бъде разобличена като измислица след хиляда години. Най-вероятно по-голямата, предположи той, сигурно така щеше да стане, така и трябваше да стане… Освен ако някой проклет глупак не изкопаеше кехлибарените записки на Лесли.

Тогава щяха да разберат, че той наистина е съществувал и че наистина е бил открит лек, и щяха да са прави да предположат, че в такъв случай и останалата част от историята е истина: ученият, който в тази легенда играел ролята на Авраам, наистина държал в едната си ръка съдбата на цялата земя, а в другата — съдбата на едно дете и в момента на дарвинистко откровение…

Катастрофа.

(„Само ако…“)

„Защо не ставаше дума за живот или смърт? Моят живот срещу чекмеджетата с биоморфи? Тогава щях да имам избор. Лесен избор.“

И легендата щеше да се разпространи и да разказва за саможертвата и за героизма на Ричард, за неговото мъченичество.

(„Само ако…“)

Най-накрая бе стигнал до нулата, до тъмното място, в което не беше направил нищо, още по-лошо — само бе влошил нещата. Ето я ужасната истина, но понякога започването от нулата прави човек по-задълбочен и го подтикваше да свърши повече неща, отколкото, ако съдбата му се е развила по друг начин.

„Ако умреш, идиот такъв, ако се предадеш и пукнеш като последен лигльо, кой тогава ще се грижи за нея?

Кой ще я гледа как расте?“

Внезапно Ричард Синклер се разрида, опитвайки се да открие някакъв остатък от демона Надежда, ридаеше, защото се страхуваше, че я е загубил завинаги и защото нямаше за какво друго да се залови.

Проектът за биоморфоризиране можеше да загине с негова или без негова помощ. Дори и да успееха да го съживят, Ричард си даваше сметка, че от момента, в който положеха първата копка и започнеха да го изграждат отново, трябваше да мине повече от десетилетие, преди да е в състояние да възстанови щетите, нанесени от решението, което бе взел на борда на „Син мир“. Възстановителните работи щяха да бъдат забавени от загубата на Джаксън и на толкова други велики умове и Ричард осъзна, че ако умреше, щеше да повлече със себе си и последната надежда — както за Там, така и за останалите. Така че в него назря решителността да се наведе и да направи първата копка, да остане жив и здраво да прегърне Надеждата.

Използва следващото залюляване на борда, за да се измъкне от леглото, откри дългия дървен бастун, който корабният хирург му беше оставил, и се заклатушка по тесния коридор, който минаваше през кухнята. Само след минута влезе в задната каюткомпания. Там се намираше комуникационният център на кораба: ред монитори и два широки прозореца бяха наклонени към „гаража“, в който се виждаха привързаните към гнездата си две подводници „Жул“ и „Жим“. Край едната сателитна връзка седеше известният канадски микробиолог Рой Кълимор.

— „Океански Пътешественик“ до Брукхейвън — повтаряше микробиологът. — „Пътешественик“ до Брукхейвън, някой да отговори!

— Рой, обажда се Дон, от „Алфатаун“. Оттук виждаме лабораториите. Нищо не е останало. Освен дим. Изглежда, че хората са изгорили всичко, което не са успели да отнесат.

— Ричард! Насам! — каза Лесли. Стаята се килна напред, а по външните стъкла заблъска лапавица и дъждовни капки. Жлъчните сокове се опитаха да се надигнат към устата на Ричард, а както изглеждаше и Лесли не се чувстваше по-добре, но това не ѝ бе попречило да превърне каюткомпанията и микробиологическата лаборатория в нов център за планиране създаването на биоморфи.

— Не разполагаме дори и с генома на паяка като начало — обяви Лесли. — Нито пък с компютър, който да го побере.

— Зная — отвърна Ричард. Докуцука до масата на Лесли, седна до нея и отвори капака на нов лаптоп. Когато на екрана се появи надписа „ГОТОВ ЗА РАБОТА“, се обърна към патолога на насекомите и тежко сложи длан върху нейната.

— Да започваме.

И вървях из безграничните планини,

и научих, че има надежда,

защото Ти си ни създал от кал и прах,

за да се слеем с вечните неща.

Ръкопис от Мъртво море