Чарлз Пелегрино
Прах (12)

11
Птиците и пчелите

Ден втори, 11:10 сутринта, вашингтонско време

Във Франция карантината претърпя поражение.

Разбира се, че ще претърпи поражение. Семейство Шут биха могли да им кажат, че няма как да проработи. Дори и дете можеше да види, че се задава буря; и много от децата я видяха, докато стояха с родителите си в просторния, подобен на арена терминал, през който минаваха тръбите с ескалаторите на летище „Де Гол“. Те развълнувано задърпаха родителите си за ризите и полите, сочеха към опънатата куполообразно мрежа над „арената“ и питаха защо дузина мъртви птици са обсипали върха на купола. Техните родители, вече сломени от анулирането на плановете им за почивка и все по-засилващата се верижна реакция от отклонени полети, свиваха рамене пред падналите птици и се затичваха по по-важни задачи.

* * *

Когато Ричард излезе от сградата, лицето му бе пепеляво, сякаш току-що са го ударили в корема. Прекоси ливадата, спря се на ръба на боровата горичка и се опита да преглътне сълзите. Като че ли всичко, което можеше да тръгне на зле, го бе сторило. Дори и Джанет Шут не би могла да го изрази по-добре: „Така се случва, когато теорията на Дарвин се сблъска със закона на Мърфи“. Денят започна с отказа на Там да се храни, последва вестта за нашествието в Северна Каролина, после телефонните обаждания на сестрата на Даун от Тъксън, която обясняваше, че е прекарала по-голямата част от нощта в опити да уреди пътуване до Ню Йорк, но че вследствие на внезапен отлив на пътници, които отменяли резервациите си за полети към онова, което мнозина вече възприемаха като „чумава област по Източното крайбрежие“, били отменени и самите полети. Това, помисли си Ричард, ще струва на някого солидна сума пари, преди кризата да отмине, което според него си беше съвсем подходящо: самият той се чувстваше толкова покрусен, че мисълта как шефовете на самолетни компании ще споделят поне частица от собствената му мъка, предизвика някъде дълбоко в него кисела усмивка.

А сега учителят му, милият стар „мравкар“ Едуин Уилсън, бе мъртъв. Подобно на почти всички останали, които го бяха опознали добре, му бе трудно да си помисли за доктор Уилсън по друг начин, освен като за учител… наставник… втори баща… Но обещанието си беше обещание и… сега Едуин вече го нямаше. А денят едва сега започваше.

— Какво ли още може да се случи? — попита той безизразното небе и се стресна от това колко отчетливо се понесе гласът му сред боровете. В тази отчетливост имаше нещо нередно, както бе нередна и онази треперлива нотка в гласа на Джаксън, когато той му бе разказал как с Там предишния ден чули катерицата в гората.

Ричард се вгледа в дърветата, наостри уши и разбра, че птиците са изчезнали.

— Какво ли още…

Прииска му се никога да не беше задавал този въпрос, обърна се и докато пресичаше ливадата на връщане, се зарече никога повече да не го задава. Никога вече. И тогава достигна до стоманената огнеупорна врата. Ритна настрана тухлата, с която я бе подпрял, и тя плътно се затвори зад него, а после той извърши една изключително странна постъпка, над която се чудеше по-късно в по-спокойни мигове: два, дори три пъти провери дали автоматичният заключващ механизъм здраво е залостил вратата отвътре. Неговият най-примитивен инстинкт му подсказваше, подсказа му неколкократно, че нещо дебне отвън, нещо дебне детето му. Той инстинктивно започна да укрепва гнездото.

На сто и четиридесет километра оттам нещо странно се случваше с Нюйоркската борса.

Нашествието в Ню Берн бе по-малко от онова в Лонг Бийч и се случи в един от селскостопанските райони на страната. На пръв поглед данните оттам не изглеждаха чак толкова зле. Беше потвърдена смъртта само на трима души и един елен и този път карантината се налагаше само в една посока. Хората свободно можеха да напускат бедствената зона през специални „сапунени“ пунктове, а когато Осемдесет и първа въздушна дивизия бомбардира със сапун миньорския район около Ню Берн и успешно овладя нашествието на акари в него, стана ясно, че на самолетите по-лесно им се удава да контролират разпространението на акарите, отколкото да разсеят впечатлението, че Източното крайбрежие се е превърнало в развъдник на опасна напаст. Международното летище в Лос Анджелис бе първото в Америка, което подложи пътниците, техния багаж и самите самолети на обливане с още неидентифицирани антиакарови разтвори. След като със сигурност щеше да се наложи да чакат поне няколко часа и да бъдат подложени на въздействието на случайно избрани химикали, онези десетки хиляди пътници, на които не им се налагаше на всяка цена да летят, отмениха резервациите си. Същевременно все повече европейски и азиатски страни отказваха да приемат презокеанските полети, потеглящи от източната част на Съединените щати. Стигна се до онази икономическа точка на избухване, чиито унищожителни пламъци станаха самодостатъчни и започнаха да се разпространяват. Близо час след като Международното летище в Лос Анджелис обяви, че започва допълнителни антиакарови операции, същото стори и „Амтрак“ за своите влакове на запад. Сутринта беше в разгара си, когато във влаковите и самолетни товарителници стоките започнаха бързо да се спускат, проверявани отгоре-отгоре от не многочислени търговци, които все още не бяха минали през офисите си или телефоните им бяха изключени. Именно тази немногочислена прослойка беше най-изненадана и притеснена от новината, че съществуват милиарди акари, които по принцип живеят в техните килими и легла. Пришпорвани от някаква нова параноя, те започнаха да усещат как неудобните малки телца се притискат към кожата им, докато натоварваха целите си семейства в колите си и поемаха към въображаемата безопасност на Запада.

В стоковите борси, които оставяха зад себе си, настъпи срив. През целия предишен месец онези, които бяха купили фючърси за производството на мед и не се бяха избавили своевременно от тях, претърпяха финансов крах. През предишните две седмици доставяните от Флорида цитрусови плодове се бяха превърнали първо в стоки с ограничено количество, после в твърде скъпи, а най-накрая в липсващи стоки. Някои подобно на Джери Сигмънд бяха предусетили бума и изчезването на цитрусови плодове, които следваха по петите унищожаването на пчеларството и натрупаха огромна печалба, когато цените скочиха до небето, през краткотрайния период на завишено търсене. Други купувачи, противно на Сигмънд, се проклинаха, че са успели да се включат едва накрая на пазарната треска, вместо да се възползват от нея от самото начало, и продължаваха да се проклинат сега, когато тя шеметно спадаше надолу. Онези, които не бяха успели да продадат своите флоридски фючърси преди цитрусовата реколта да бъде безвъзвратно унищожена, както и онези, които преди месец бяха вложили крупни суми в меда, или другите, които бяха инвестирали в китайската коприна миналата пролет, или пък — в индийските дрехи и компютърни части миналата зима, в момента преживяваха унищожителни финансови удари.

* * *

Ричард винаги се удивяваше на способността на човешкия разум в изключително кратки срокове да приобщи и най-шокиращите събития в рамките на обикновеното си съществуване. Беше чувал как репортер попитал едно дете някъде месец след първото приземяване на Луната дали ще гледа прякото предаване на прилуняването на „Аполо“-12. Детето отговорило: „Не, разбира се. Това предаване вече съм го гледал“. Само няколко години по-късно предаването на живо на първите снимки на повърхността на Марс от сондата „Викинг“-1 било прекъснато от повторението на анимационното филмче „Магила Горила“, защото то било планувано по програма. А само няколко часа след експлозията на „Чалънджър“ из целия свят се разпространиха десетки вицове на темата. Ричард реши, че всички тези поведенчески модели са само вариации на състоянието на вцепененост. Въпреки че проявата на скука пред лицето на фантастичното или присмиването пред лицето на трагедията може да изглежда ненормално, погледнато от дистанцията на времето, изглежда, че за онези хора, които са преживели въпросните събития, това е представлявало една древна и инстинктивна техника за предпазване на организма посредством предпазването на неговия разум.

Ричард честичко си мислеше за това, след като влезе в кафенето и завари Там и Джорджиана да се смеят на някаква компютърна игра. Явно Там си бе възвърнала апетита. Бяха си скалъпили някакво подобие на мюсли от натрошени солени бисквити, парченца десерт „Хърши“ и начупени на ръка бели сладки.

„Добре, защо пък не?“ — помисли си Ричард. Вцепенението се пропукваше по-бързо у децата, нали така? Дори и в зоните на бойни действия човек често можеше да види, че докато възрастните се скупчват и безнадеждно кършат ръце, децата вече играят сред руините. Просто Там се адаптираше по-леко от него.

Веднага щом той влезе, тя заряза играта, изтича при Ричард и го прегърна. В дните преди Черния понеделник в очите ѝ бе искряло едно пламъче, което липсваше днес, и Ричард се зачуди дали някой ден ще го види отново…

(„Може би все пак тя не е толкова адаптивна, колкото би ти се искало да бъде“)

… но поне отново се усмихваше и отново можеше да се смее и въпреки че пламъчето го нямаше, то усмивката и смехът ѝ бяха като малка благословия. През тези дни Ричард се вкопчваше във всяко мъничко късче щастие, което успяваше да открие.

Сложи ръка на главата на Там и разроши косата ѝ. И си рече: „Нещата все някак ще се оправят“.

(„Нали?“)

Не и ако съдим по смълчаната гора около ливадата. Тя го плашеше, подготвяше разума му на някакво безсъзнателно ниво да приеме идеята, че ще трябва да вникне в една по-обширна картина от онази, разкривана само от нашествията на плътоядните акари. Джаксън и Лесли вече двадесет часа се опитваха да набият този факт в главата му. Уилсън беше достигнал до същото прозрение и го бе изрекъл, преди да загине: няма нищо нередно с „прашинките“, а с обграждащите ги гори и полета. Ричард не винаги се съгласяваше с Уилсън, въпреки че винаги го бе възприемал като „учителят“, от когото толкова се нуждаеше. Ако и този път е бил прав, значи стояха пред прага на нещо наистина голямо, на най-голямото нещо, пред което се бе изправяло човечеството досега.

Вдигна Там на ръце и я залюля в прегръдките си. Може би и Джаксън е прав, допусна Ричард. Не му беше времето да потъва в своята мъка и самообвинения. Беше време да внимава. Нима Бил не му бе пратил имейл за това, че насекомоядните прилепи в горите на Тобаго измират? Нима нямаше нещо спешно в съобщението? А Ричард го бе оставил непрочетено.

— Джорджиана — каза той и остави Там на земята, — виж дали в компютъра няма нови съобщения от Бил Шут.

Тя натисна няколко клавиша и на монитора се отвориха два нови прозореца.

— Две са дошли тази сутрин — отговори тя, докато ги четеше. — Едното е доста дълго и… о, не.

— Дай да видя — каза той и си придърпа стол до нея.

— И аз — рече Там и се притисна към баща си.

Ричард се присегна към клавиатурата и започна да преглежда имейла. По-голямата част приличаше на статия в научно списание: твърде много от думите бяха непонятни за децата. Но частта, в която се описваше покритата с кръв и изпражнения къща, бе достатъчно ясна.

— Какво е Desmodus? — попита Джорджиана.

— Прилеп-вампир — отвърна Там.

Джорджиана продължи да гледа как Ричард прелиства доклада на Бил. Успяваше да хване по някое друго изречение тук-там. Най-накрая се обърна към него и го попита:

— Какво иска да каже тук за насекомите и гората?

— Ще ми се да знаех.

— А доктор Уилсън? — попита бързо Джорджиана. — Той сега е в гората? Нали?

— Мисля, че скоро ще разберем. — Млъкна, затвори прозореца и плъзна лаптопа към Там. — Трябва да тръгвам.

— Таткооо! — Там увисна на ризата му. — Остани.

Ричард се надигна.

— Трябва да отида при Джаксън и останалите. Освен това да се обадя на Бил и на Джанет.

— Какво е толкова важно? — протестира тя.

— По-късно — отговори Ричард.

Когато той вече бе достигнал до вратата на залата, Там му извика:

— Тия твои приятели трябва да са най-щастливите хора на света. По цял ден си с тях, а аз изкарвам голям късмет, ако ми отделиш поне един час!

Той чу, чу всяка думичка. И го заболя дълбоко. А с болката дойде и осъзнаването, че във вцепенението му се бе появила първата пукнатина. Това беше втората благословия, която получаваше днес, нищо че дойде под формата на болезнено нараняване. Ако нищо лошо не успееше да проникне пред защитната му бариера, през нея нямаше да премине и нищо хубаво.

Там бе започнала да разбива черупката му.

Там беше именно онова, от което Ричард се нуждаеше: дъщеря, по-умна от него самия.

* * *

В 11:30 местно време сред хората, отговарящи за компютрите на стоковата борса, се разнесе слух, че няма да е зле да превключат на новините на Си Би Ес, където някакъв репортер направил ужасяваща връзка между нашествията от акари, унищожаването на цитрусовата реколта и слуховете, че положението с лошата зърнена реколта в Индия е далеч по-кошмарно, отколкото показаното по Си Ен Ен. Си Би Ес предлагаха файл със снимки и карта, на която се виждаше самолетоносачът „Нимиц“, намиращ се някъде между Индия и Шри Ланка, и запис на глас, идващ от радиостанция във вътрешността на Индия, който крещеше: „Няма за какво повече да живеем. Нямаме какво да ядем“.

Търговският посредник на „Пруденшъл Секюритиз“ Тарвин Тобис тръсна глава.

— Безотговорно копеле — каза той, — мога да се обзаложа, че изобщо не е проверил дали записът не е фалшификация. Всичко в името на голямата новина, така се казва играта. Всичко в името ти да си първият, дето ще обяви следващата така наречена катастрофа.

— Мислиш, че всичко е нагласено? — попита стоящият до него.

— Пълни глупости — рече Тобис. — Ще съжалява за това.

В действителност така и стана още преди края на деня. Независимо че бе в самия разгар на туристическия сезон, само десетина минути след предаването акциите на Си Би Ес/Дисни започнаха безпрецедентно да падат. Компанията-майка беше инвестирала огромни суми в Източното крайбрежие и в Карибския басейн и слуховете за световна катастрофа, било то и неоснователни, но в комбинация със засилващото се блокиране на националната транспортна система, се превърна в истинска примка около врата на Си Би Ес (без да споменаваме проблемите на предприемчивия репортер, пуснал слуха за катастрофата).

По време на излъчването на предаването пазарите в Лондон и Париж вече бяха затворени. Тези в Хонконг, Сингапур и Токио щяха да отворят след часове, но щом отвореха и компютрите им покажеха, че акциите на американския транспорт и развлекателен бизнес бяха последвали пътя на съответните представяни от тях услуги към пълния спад, доверието в долара също щеше да се срине. Някои щяха да изкупуват на, както смятаха, атрактивно ниски цени, но повечето щяха да продават. Образуваше се верижна реакция от нова безработица и нов преразход на данъчните средства, която се виждаше ясно като на рекламно пано. Тобис предположи, че когато на другия ден отвореха пазарите в Лондон и Париж, американските държавни ценни книжа щяха да бъдат само с една идея по-привлекателни от гнездата на акарите.

* * *

Някъде две минути след като Ричард си тръгна, пристигна бащата на Джорджиана и им разказа какво се е случило в Северна Каролина. Там трепна и очите ѝ се изпълниха с гняв. Любимият „мравкар“ на Джорджиана бил „лошо ранен“ и нямало да се връща при тях. Същото се бяха опитали да обяснят на Там и за мама, но тя знаеше, че когато става дума за акари, „ранен“ означава „мъртъв“.

Бащата на Джорджиана я заведе ридаеща в залата и се опита да я настани някъде удобно, като остави Там в компанията на лошото настроение и татковия ѝ лаптоп.

Джорджиана я бе научила на един номер — шега, която тя пък научила от по-голямо дете, което на свой ред я било научило от някой по-голям. Децата в училище предъвкваха последните хакерски програми и техните електронни разговори се разпространяваха по-бързо от дърдоренето в закусвалнята. Оставената сама и самотна Там се впусна да обикаля по електронните магистрали на лабораторията. Ако наистина ме бива, каза си тя, ще успея дори да намеря стаята за събрания, накъдето хукна татко, и ще мога да го шпионирам. Докато се мотаеше из компютрите на лабораторията, се натъкваше на случайни пароли, но номерът, научен от Джорджиана в училище, изглежда, вършеше работа. Машините пропуснаха Там, защото тя умееше да говори на техния език. Скоро Там и лабораторните компютри си споделиха една и съща шега.

* * *

Ричард се чувстваше, сякаш се събужда от кошмар или от кошмар, сънуван в друг кошмар. Пукнатината в бариерата между вцепенението и реалността го бе върнала към света на човешките емоции, но той вече нямаше желание да бъде човек. Щеше му се някой да махне с магическа пръчица и да го превърне в нещо подобно на митичния безчувствен Клату^[16]. Да бъдеш човек означаваше да плащаш твърде висока цена…

(„Даун…“)

… Той нахълта в залата, влезе в най-близката тоалетна и там далече от всички се преви надве…

(„Мога да контролирам чувствата си.“)

Oops!

… не е намерено.

ОК

… Гърдите му се разтресоха от силно, дълбоко ридание.

(„Даун!“)

„Няма смисъл другите да ме виждат такъв“, реши той. Няма смисъл само да ги притеснява, затвори вратата зад себе си и повърна в най-близкото биде. В стомаха му не бе останало почти нищо. След Лонг Бийч в него се задържаше единствено кока-колата, и то не за дълго. Но поне не се обезводняваше. А освен това в нея се съдържаха двете основни за Ричард хранителни съставки: захар и кофеин. А и в сравнение с несполучливите му опити да задържи в стомаха си мъничко палачинка със сметана и ягодов сироп, трябваше да признае, че кока-колата имаше далеч по-добър вкус на излизане от него.

(„Даун?“)

От колко време вече я нямаше? От цял месец? Струваше му се, че поне от толкова. Сякаш я бе видял за последно преди цял един живот, но беше минал едва ден, поне така му натякваха собствената му памет и часовникът. Само един кратък ден. Разтегляне на времето… Ако го нямаше всепоглъщащото чувство за загуба, той би могъл да се порадва на тази илюзия.

Изведнъж без особена причина го обзе ярост към него самия, после — отново покрусата и тогава той разбра, че пукнатината се стремеше да зейне широко. Отиде до мивката в ъгъла, промълви: „Липсва ми!“ — и се предаде.

Ричард дълго остана там. Когато отново влезе в залата, лицето му бе току-що измито. Беше силно разтърсен, очите му бяха подпухнали, но се чувстваше по-нормално. Мина покрай един автомат за продажба на безалкохолни напитки и си купи две кутии кока-кола, които понесе към кабинета на Джаксън. Там бяха Лесли Уелс и Джаксън, надвесени над екраните на три лаптопа и купчина списания. Ричард остави едната кутия върху някакви книги, отвори втората и каза:

— Дължа ви извинение. Сега вече съм готов за работа.

— Няма нищо — отвърна Джаксън. — Знаем какво ти беше. Но наистина ни трябва помощта ти — и посочи към екраните, — имаме проблеми.

— Нищо ново.

— Големи проблеми — натърти Лесли. — Току-що получихме доклада на Джим Пауъл. В момента е напълно обезумял.

Джим? Обезумял? През всичките онези години, през които го познаваше, той никога не го бе виждал такъв. Ричард поклати глава.

— Джим е във Ванкувър. Какво не му е наред на Ванкувър?

— Всичко — отвърна Лесли. Подаде на Ричард разпечатка от доклада на Джим. — Може да прочетеш това като за начало.

Беше само шест страници и се четеше за бързо, но когато свърши, ръцете му трепереха.

* * *

Сега Джорджиана разбра донякъде как ли се бе чувствала Там. „Мравкарят“, когото бе гледала със същото обожание, с което някои нейни съученици гледаха рокзвездите, си беше отишъл. От него бяха останали само книгите, лазерните дискове и един дървен молив, който бе използвал при едно от посещенията си в лабораторията. Баща ѝ я бе завел в Брукхейвън да го помолят да се разпише върху последната си книга за мравките и докато никой не я гледаше, Джорджиана отмъкна молива. („Истинският молив на Едуин Уилсън“) Не можа да се въздържи да не го направи. Когато се върна вкъщи, откри по него мънички следи от зъби, които бяха досущ като белезите от гризане по собствените ѝ моливи №2S в дните, в които е била притеснена (Едуин Уилсън беше… човек).

Когато Джорджиана се върна в кафето, видя, че Там се е привела над включения лаптоп. Беше проникнала в конферентната връзка на лабораторията с умелостта на пилот на „Стелт“. Джорджиана седна до нея и одобрително се загледа. Там учеше бързо. При цялата ѝ вглъбеност изглеждаше, сякаш се бе концентрирала в една-едничка цел, но само така изглеждаше. Без да отвръща поглед от екрана, тя попита:

— Как мислиш, какво чувства човек? Когато е мъртъв?

Джорджиана се намръщи.

— Питаш ме дали вярвам, че има рай?

— Ъхъ.

— Не знам. Баща ми казва, че няма да харесаме рая, ако знаем всичко за него, поне докато сме тук и сме живи, но после, като умрем, няма да имаме нищо против, че сме отишли там.

— Искаш да кажеш, все едно че е съвсем тъмно и няма нищо?

— Ъхъ, но такова пълно нищо, че да не ти пука.

— Татко мисли, че може би хората се връщат след време — каза Там, чувствайки се по-успокоена от тази мисъл, отколкото от тъмното нищо, за което говореше Джорджиана. — Вярва в пре… ра…

— Прераждането.

— Точно така.

Там бързо размърда мишката насам-натам и победи още едно предизвикателство на компютъра. На екрана за секунди се появи някакво призрачно лице, което изчезна в точките на статичното електричество.

— Чакай — каза Джорджиана, — дай да опитам. — Въведе някакви команди в лаптопа и резолюцията стана далеч по-добра, появи се едно брадато лице. Джорджиана го намали и видяха по-голяма картина с Ричард, Джаксън и новата жена-учен от Калифорния.

— Ха! — извика Там. — Вътре сме.

— Кой е този с брадата?

Там се усмихна.

— Това е чичо Бил, дето обича прилепите-вампири. И — чакай! Има нещо ново.

Към връзката се превключи нов неясен образ. Джорджиана отвори нов прозорец, премести го близо до мястото, където се намираше Бил, увеличи го, после оправи контраста и яркостта. Веднага позна новопоявилия се, и двете го познаха.

— О, този път проникнахме в кофти работа — рече Джорджиана.

Там затаи дъх от удивление.

— Мислиш ли, че ще си имаме проблеми заради това?

— Ще му мислим утре — отвърна Джорджиана. — Това е най-голямото постижение, най-голямото постижение, правено някога.

С помощта на няколко електронни команди и компютър „BNL Nomad“ бяха успели да се включат към онзи бял телефон. Новопоявилият се човек на екрана беше не друг, а самият президент на Съединените щати.

* * *

— Джаксън, притеснен съм от онзи репортер на Си Би Ес.

— Съзнавам това, господин президент, но какво можем да направим? Предполагам, че скоро ще се появят още много хора, които да сглобят същата картина.

— Гледах какво става с въздушния трафик — каза президентът с леко безразличен тон. — Хората на запад от Скалистите планини сякаш си въобразяват, че проблемът засяга само Източното крайбрежие. Сякаш са повярвали, че ако не пътуват до заразените райони, ще избегнат онова, което причинява нахлуването на акари.

— Не са добре информирани — рече Лесли. — Заразата е навсякъде около тях, от най-отдалечения къмпинг до най-богаташкия директорски апартамент на върха на Трансамерика Билдинг. Достатъчно е да погледнем какво се случи в Тобаго и Ванкувър, за да ни стане ясно.

От другата страна на бялата линия президентът бавно кимна. Предишния ден Уилсън беше казал, че вероятността проблемът да е от световна величина е близо пет процента.

После тя бе станала шестдесет.

А след това…

Джим Пауъл им изпрати кадри, заснети от хеликоптер на Ванкувър Айланд, откъдето с ужасяваща яснота се виждаше цъфтежът на водорасли, протозоя и разграждащи бактерии. Носеше се откъм реките и, изглежда, бе излязъл извън контрол — едно дълго хиляди километра петно в Тихия океан с цвета на съсирена кръв. Малобройните ракообразни, достатъчно силни, за да преживеят червения прилив, бяха станали съвършено неядливи. Никой не знаеше със сигурност какво се е случило с костура, пъстървата и рибата тон. Изглежда, че те просто бяха напуснали този район.

„Боя се, че не става дума за случайно изолирано събитие, което ще отмине с времето“ — бе написал в доклада си Джим. След това беше добавил, че един негов приятел, съдебен лекар ентомолог в Бангор, изведнъж вече не бил в състояние да си върши работата. Ларвите на насекомите и стадия от развитието на яйцата са ценно средство, с което се определя часът на смъртта на жертвата, защото по принцип мухите, бръмбарите и мравките първи пристигат на местопрестъплението. Само няколко минути по-късно те вече се хранят и отлагат яйца. Но сега приятелят на Джим не откривал никаква следа от насекоми на местопрестъплението.

Озадачен, Джим се разходил в горите, воден от едно подозрение откъде може да идва червеният прилив. Горската почва била буквално осеяна с труповете на умрели от глад животни — най-вече на птици. Телцата им би трябвало да гъмжат от личинки, но освен бактериите и гъбичките нямало кой друг да разгражда всичките тези трупове. С всеки дъжд потоците и реките се изпълвали с увеличилите се популации от бактерии и с изгнила плът. Водите се превърнали в плодородна изпълнена с хранителни съставки среда. В резултат от това настъпил бум на микробите (и техните остатъци), те изконсумирали целия кислород, а езерата и водните басейни били задушени. „Рибовъдното производство вече е минало — се казваше в доклада на Джим. — А водните станции работят допълнително да изпомпват тонове химикали от цистерните само и само да запазят питейната вода. Сега човек може да си умре от жажда само като помирише хлора в чашата с вода. Пия само бутилирана газирана вода.“

— Това е най-прокобното нещо, което съм чувал — обяви президентът. — Също както в библейския „Изход“: реките потичат кървави, вонящи на гнила плът.

При тези думи Бил Шут, който го наблюдаваше от Тобаго, сведе глава. Само няколко часа по-рано си беше измислил малка шега на тема описаните в „Изход“ бедствия. Сега вече тя не му се струваше толкова смешна.

— Значи с какво разполагаме? — попита президентът. — С прилив от унищожаващи посевите гъбички в Индия. С бактериални морета на запад. Прилепи на Карибите. А на Изток — обикновените домашни акари — някога самия архетип на безобидността, а сега след масивен бум на популацията — първи хищници.

— Правилно — каза Бил. — Можете да разглеждате всички тези нараствания на популациите като инфекции.

— Причинени от изчезването на някакъв елемент от тяхната естествена среда — добави Джаксън.

Бил кимна.

— И след като сравнихте всички данни — каза президентът, — сте убедени, че липсващият елемент са гъбичните мушици, пчелите, мравките и други подобни?

— Абсолютно сигурно — рече Бил. — Ето защо тази сутрин в къщата нямаше мухи. Ето защо бяха измрели всички тамошни насекомоядни прилепи, а телата им не бяха станали храна на личинките. Същото важи и за птиците във Ванкувър. И точно това се опита да ни каже Едуин Уилсън, преди да му се нахвърлят акарите. Почти няма никакво място за съмнение: сблъскваме се с масово измиране на насекоми.

Това беше класическата ситуация „имам една добра и една лоша новина“. „Няма вече бълхи, мухи и хлебарки — зачуди се президентът. — Какво му е толкова лошото?“

Няма вече насекоми… една на пръв поглед добра новина, но само докато човек не се замисли върху нея. Следващото нещо, над което се замисли президентът, беше кой научен център да натовари с излизането от кризата. За него бе очевидно, че разрешението трябва да се търси в биотехнологиите. На това поле Градът на мечтите беше номер едно; с цялото си оборудване, с най-усъвършенстваните в света микроскенери и компютърни редактори на ДНК. Още повече че екипът от града вече издържа първия изпит. Само за двадесет и четири часа Джаксън Ройкирк, Лесли Уелс и техните познати в чужбина бяха успели да идентифицират причината за катастрофата. Кой би могъл по-успешно да оглави търсенето на нейното лекарство?

Но как би могъл някой в света да изнамери противоотрова за нещо подобно: лек против измирането на насекомите?

Президентът нервно се засмя:

— Сигурни ли сте, че не бихме могли да опростим всичко това? Може би ако вмъкнем някой нов елемент?

— О, новите елементи ще възникнат сами — предупреди ги Лесли. — Ще се появят купища нови елементи, преди всичко да е свършило.

Ричард се намръщи.

— Боя се, че трябва да се съглася с нея. — Това я свари неподготвена. — Нещата ще станат доста по-лоши, преди да започнат да се подобряват.

— Да се подобряват ли, Ричард? — Лесли никога не бе очаквала да чуе как Ричард Синклер се съгласява дори с половината от нещо, което тя казва. — Може да не започнат да се подобряват, преди да минат четири милиона години.

Ричард погледна надолу към обувките си, сякаш търсеше някакъв контрааргумент. Но не каза нищо.

— Добре — попита президентът. — Как мислите, докъде по хранителната верига ще стигне това?

— Ще ми се нещата да опираха само до хранителната верига — каза Лесли. — Хората са свикнали да слагат стръв за мравки и отрова за хлебарки по къщите си. Изливаме милиарди тонове инсектициди по полетата, за да не влизат в тях скакалци и бръмбари. Тровим почвата около къщите си, за да не идват термити. Още от библейски времена сме обявили война на насекомите. Но никога не сме се спирали и за миг да се замислим, че именно те разграждат мъртвите растения и животни и ги превръщат в тор, от който израства следващото поколение растения. Не смятам, че до този момент някой сериозно се е замислял по какъв начин насекомите упражняват контрол върху популацията на акарите и разграждащите бактерии, като не им позволяват да се превърнат в истинско бедствие за нас. Всички ние си мислехме, че бедствието са самите насекоми, че те означават глад и икономически загуби. Но сега трябва да се върнем назад. Май започваме да разбираме, че насекомите са първата защитна линия на цивилизацията срещу чумата и глада.

— Ако умират — вмъкна Ричард — или по някакъв начин са изпаднали в каталепсия, ще е все едно че Земята е изгубила своята имунна система.

Президентът подсвирна.

— Мили Боже. Никога не съм се замислял до каква степен може да са ни потребни онези същества, които така упорито се опитваме да изтребим. Дали най-накрая сме спечелили войната? Това ли се случи? Всичките ли ги унищожихме?

— Не бих ни надценявал толкова, господин президент. Не мисля, че е плод на нашите усилия. Истината в случая е, че вероятно нас въобще не ни броят. Съмнявам се, че всички използвани от нас инсектициди биха били достатъчни за унищожаването дори на един-единствен вид насекоми.

— Тогава какво е станало?

Лесли взе една от папките на Ричард и я отвори.

— Вероятно трябва да се върнем много назад — каза тя — към две големи загадки в историята на планетата: възникването на живота и масовото изчезване на видовете. Смятам, че мъртвите пчели на Уилсън и липсващите личинки на Джим ни дават единствената възможност да изучим най-новото.

— Не може да казвате, че онова, което се е случило с динозаврите… Но това е лудост! Динозаврите са били избити от астероид. Това е всеизвестно…

Джаксън се намеси в разговора.

— Алварес публикува своята теория за астероида през 1980 година и сега всеки вярва в нея. Но това не означава, че този всеки е прав.

— Добре — каза президентът. — Какво ви кара да мислите, че това, което се случва с нас днес, е станало с динозаврите преди шейсет и пет милиона години? Нали всичко това са само теории? Искам да кажа, ако изляза пред Конгреса и им заговоря за личинки и динозаври, има три варианта на това, което ще ми се случи, и трите не са за предпочитане. Нуждая се от нещо малко по-конкретно. Нуждая се…

— Можем да ви дадем повече от двадесет процента вероятност, че е било така — каза Лесли.

Президентът се дръпна назад.

— Толкова голяма? Сценарият с насекомите?

— Бихме заложили репутацията си на това.

— Добре… значи казвате, че нещо подобно се е случвало и преди. Какво сме научили от вкаменелостите? Къде е доказателството?

— Това е моята теория — каза Ричард. — И на Бил.

Зададе някакви команди и на екрана на единия компютър се появи графика. Представляваше геологическа времева скала, най-отдолу на която бе написано 500 милиона години. Президентът преброи двадесет върха, всеки от които означаваше масово изчезване на видове. Два от най-големите и най-скорошни върха бележеха измирането от времето на третия период на кредата (приключил близо 65 милиона години пр.Хр.) и „Събитието от края на еоцена“ (близо 33 милиона пр.Хр.). Но те разказваха само част от историята. Най-големият връх се намираше на границата на триаса към 250 милиона години пр.Хр. Тогава станало възможно динозаврите да излязат като царе на сцената на историята, защото тя била пометена от почти всички други животински видове, съществували до онова време. Около 33 милиона години по-късно дошло измирането на границата между триаса и юрския период.

— Сега проследяваме кратката история на живота след камбрийския период — обяви Ричард. — Точно в момента слънцето и Земята се придвижват през галактиката със скорост девет километра в секунда. Откакто са измрели динозаврите, сме изминали почти три хиляди и деветстотин светлинни години. Тази графика ни показва, че сме новопоявил се вид, който се е качил на борда едва преди една светлинна година. Нашите конгресмени се разхождат от години из Вашингтон и обсъждат как да спасим планетата: „Да спасим космическия кораб Земя“. Но не са схванали правилно проблема. Този кораб е плувал четири и четвърт милиарда години, преди още да се появят динозаврите, четири и половина милиарда години, преди да се появим ние, и без значение какво ще се случи с нас, той ще продължава напред още милиарди години. Проблемът не е в кораба. А в пътниците.

— Накарахте ме да си спомня думите на Кусто — отвърна президентът. — Нещо за това как като срещнал първия човек в райската градина, Господ ни заповядал да покорим земята и да я накараме да разцъфне. Но за да го сторим, трябва първо да не забравяме, че земята има свой собствен живот. Тези върхове и спадове, които ни показахте, като че ли ясно го изразяват. Приличат на пиковете по електрокардиограма и са самият пулс на Земята.

— И вие сигурно сте забелязали — добави Джаксън, — че пулсът ѝ бие на всеки двадесет и пет, тридесет и пет милиона години.

— По-близко е до тридесет и три милиона години — поправи го Ричард.

— Което означава — продължи Джаксън, — че както предположи Уилсън, може би точно в момента усещаме следващата пулсация плюс-минус един милион години.

— Или само хиляда години — каза Бил.

— Или просто сега — каза Лесли.

Президентът с мъка преглътна.

— Което ни отвежда до днешния въпрос: какво причинява пулсирането?

— О, много различни форми на лош късмет — предположи на висок глас Ричард. — Пресушаване на континенталните морета, колебания в слънчевата орбита, точно попадение на комета и после изведнъж две-три катастрофални събития съвпадат така, че един хубав ден морето се оттегля от Северна Дакота и динозаврите се оказват затънали до колене в сняг върху солената пръст и се чудят как така животът им е станал труден, а когато поглеждат нагоре към небето, виждат в него единствено комета, засилила се право към земята.

Сега, по въпроса за кометата: Преди няколко години един човек, Мишел Рампино, предположи, че преминаването на нашата слънчева система през ивици галактически прах може да се окаже главният фактор, положил началото на всичко. Аз по-скоро съм съгласен с него. Подобно преминаване би привлякло множество извънсистемни комети, звезден прах и ако пожелаете… — потъна за малко в мислите си.

(„От прахта на звездите към прахта на земята…“)

Може да отбележите — продължи той, — че поне девет от върховете на графиката почти съвпадат по време с образуването на обширни кратери в земната повърхност като например онзи на полуостров Юкатан, който според всеобщото мнение е причина за измирането на динозаврите, или с наличието на огромни потоци лава, които също биха мигли да са резултат от сблъсък с метеорит. — Ричард показа на екрана една нова графика. — И така, слънчевата система прави пълна обиколка около центъра на галактиката за четири милиона години. Нека наречем това „една галактическа година“. А преминаването през тези прашни слоеве става точно през тридесет и три милиона години. Можем да го наречем „един галактически сезон“. Така че периодът на падане на комети е възможно да представлява галактическата зима. Всичко се подрежда в спретната стройна картина с изключение на едно нещо, което така и не мога да разбера.

— Само едно ли? — попита Лесли.

— Периодичните попадения далеч не ни дават пълната картина. Имам чувството, че природата ненавижда простичките двуполюсни решения. Така че, естествено, попадения има и през пролетта или лятото, но те не съвпадат с цикъла от тридесет и три милиона години, включително и събитието в Рейнския басейн петнадесет милиона години пр.Хр., нито пък ударът в Австралия отпреди осемстотин хиляди години — нито единият, нито другият са последвани от зимата на масовото унищожение. Това сякаш подсказва, че ако някоя комета или астероид ни ударят през обикновеното биологическо време, може би сблъсъкът си остава почти без последствия. Но когато се опитам да разбера какво се е случило през последните дни на динозаврите или в края на еоцена, виждам, че много от видовете са изчезнали преди сблъсъка с астероид. Все едно че преди зимата е дошла някоя особено сурова есен, все едно нещо вече е било разредило биосферата преди идването на кометите.

— Добре де…

— Тъй че масовото изчезване на видове съвсем не се определя стриктно от мигновеното измиране, както си мислят повечето хора, последвало сблъсъка с астероид или образуването на вулканични езера. Сблъсъците от края на кредата и на еоцена са били предшествани от нещо друго. От нещо, което наричам теория „Фантазия“.

— „Фантазия“ ли? — попита президентът. — Искате да кажете като анимационното филмче на Дисни?

— Именно като в анимационното филмче на Дисни. Малко преди края на частта с „Пролетно тайнство“ на Стравински ни е представено рухването на цялата екосистема и бавният край на динозаврите, което пък предшества тежка геологическа катастрофа. Не ми е известно откъде е взел тази идея Дисни, но като че ли той е схванал какво се е случило дълго преди учените да изровят съответните находки.

Ричард им показа на екрана още една серия графики и снимки.

— Ето изследванията, които направихме, на насекомите, запечатани в смола.

По лявата страна на екрана започна да тече списък със заглавия в курсив.

— На последния ред: преди седемдесет милиона години по времето малко преди изчезването на динозаврите едва половината от тогавашните насекоми принадлежат към семействата насекоми, които срещаме и днес, но никое измежду тях не съществува сега като вид. Сега, като сравним тези данни с късчетата кехлибар отпреди шейсет до четиридесет милиона години — сега по дясната страна на екрана потече нов списък, — ще открием, че почти всички насекоми принадлежат към съвременните семейства насекоми. Настъпила е пълна промяна веднага след масовото измиране в края на еоцена. До днес вярвах, че просто насекомите, както и всички останали, са били засегнати от унищожението. Но сега, като се оглеждам наоколо, започвам да се чудя дали фактически не са причинили това унищожение.

— Причината, заради която пострадали и останалите — вмъкна Бил.

— Казвате, че вероятността е двадесет процента? — попита президентът. — Вероятността, че динозаврите са измрели просто защото вече е нямало насекоми, е двадесет процента… Засега… А насекомите отново изчезват?

— Двадесет процента, може би дори и повече — отговори Лесли.

— Има и още нещо — каза Ричард. — През последните години преди края на кредата се срещат все по-малко и по-малко отлагания от няколко главни вида включително морските корали, стридите и подобни на сепия вкаменелости, които наричаме „амонити“. Това отново ни навежда на мисълта, че нещата не вървели нормално още преди сблъсъка с кометата.

Ричард ги остави да обмислят чутото, после върна на екрана първата графика.

— Господин президент, нали си спомняте за масовото изчезване на границата на перм и триас? — каза той, като посочи към най-високия връх. — То също се вписва в цикъла от тридесет и три милиона години и също е свързано с масирана вулканична активност, вероятно предизвикана от друг удар, стоварил се от космоса върху ни. Било е преди около двеста и петдесет милиона години. Когато Ханк Вишър от Утрехтския университет започнал да изучава пластовете, намиращи се точно под онези, свидетелстващи за вулканична катастрофа и съвсем леко по-стари от тях, знаете ли какво открил?

— Че нещо не било наред още преди края на перма? — предположи президентът.

— Да — отговори Ричард. — Нещо изобщо не било наред.

— Като че ли навлизаме в зона на биологическа война — забеляза Джаксън. — Ще се наложи да пренапишем учебниците.

Лесли си помисли: „Ако някой оцелее, за да ги прочете“ — и по челото ѝ изби пот.

— Сега — продължи Ричард, — ако мога да направя едно предположение, просто предположение и нищо повече: Ами ако насекомите и някои други древни животински видове като акулите и някои земноводни са се адаптирали към този цикъл от тридесет и три милиона години и масово се крият или заспиват, а само малка част от тях остава навън по време на астероидните сблъсъци?

— Но това е в противоречие с еволюционните стратегии за оцеляване — забеляза Бил. — Обикновено целта е да се размножиш колкото се може повече, да поддържаш по-голяма популация, да проникнеш във всяко кътче и пещера по света и с това да осигуриш оцеляването на поне няколко представители на своя вид.

— Ами ако тези няколко техни представители вече спят нещо като зимен сън в безопасните кътчета и пещери дълбоко под земята?

Бил поклати глава.

— Не мога да повярвам на тази теория — рече той. — Просто нещо не се вписва. Сигурно е, че насекомите изчезват и че вероятно не е за първи път в историята. Но че изпадат в каталепсия някъде под земята? За стотици хиляди години, че и за повече? Не разполагаме с никакво доказателство да притежават подобни способности. Трябва да е нещо друго. Може би умират само за известно време, като бамбука.

— Да — отвърна Ричард и след малко добави: — Може да е така!

— Много добре — каза Лесли и кимна. — И аз си мислех за нещо подобно.

— Хубаво, може и така да е — каза Бил. — Изсъхването на бамбука се случва през по-малки промеждутъци от време и работи в по-малки мащаби, но може да ни помогне да разберем какво става, най-малкото да ни послужи за аналогия.

— Обяснете — рече президентът.

— На всеки сто и двадесет години изсъхват бамбуковите горички в Китай. В екологичен план това представлява буре с барут, което тласка повечето видове, зависещи от бамбука, и видовете, зависещи от предишните видове, към границата на унищожението, а понякога и отвъд тази граница. Изсъхването от 1960 година за малко да стане причина за пълното изчезване на пандите. То съвпадаше с някакво тайнствено унищожаване на реколтата и огромен икономически колапс, който принуди множество хора от южните провинции да се устремят към Хонконг. Никой не знае защо бамбукът се държи по този начин. Най-доброто предположение, което съм чувал, е на палеонтолога Стивън Джей Гулд. Той си го обяснява като нечестен номер от страна на природата да контролира зависещите от бамбука видове: най-вече насекоми и птици. Периодичното изсъхване размества цялата екология на гората, в резултат на което еволюцията възстановява своето темпо. Колкото до самите бамбукови дървета, те някак си успяват да оцелеят с помощта на… семената, дремещи в почвата.

Ричард хвърли кос поглед към Бил.

— Да! Виждал съм подобно нещо и преди. В гробницата на Тутанкамон, оставените житни зърна като дарове за задгробния живот в свещените съдове, поникнаха след повече от три хиляди години, прекарани в тъмнина. А между ленените превръзки по мумията на фараона бяха открити яйца на бръмбари — вероятно също на няколко хиляди години, — които се излюпиха, след като бяха извадени от гробницата и поставени в по-влажна среда. Следователно ние действително разполагаме с доказателства, че каталепсията може успешно да продължи големи периоди от време.

— Значи този цикъл на изсъхване и възраждане е бил заложен дълбоко в самия бамбук преди милиони години.

— Изглежда, че е станало така — отвърна Бил.

— Значи — продължи Ричард, — докато ние си приказваме, някъде в ДНК-то на всеки стрък бамбук тиктака неговият биологически часовник.

— Вероятно.

— Би ли могло тогава измирането на насекомите или техният зимен сън, или каквото и там да се случва в момента, да е просто по-мащабен вариант на поведението на бамбука?

— Какво искате да кажете? — попита президентът. — Че в момента всичко отива по дяволите? Че независимо от постиженията на нашата цивилизация, независимо дали сме били добродетелни или зли, всички сме обречени само защото още преди да сме се появили на този свят, е била заложена някаква си генетична бомба. Боже мой… Къде е смисълът на всичко това?

— Толкова за човешкия поглед върху вселената — каза Бил. — Еволюцията не е Бог. Тя допуска… „грешки“.

— Какво — попита Лесли.

— Еволюцията допуска грешки — рече той. — За всеки вид, който се среща днес, в миналото са живели хиляди видове и са измрели; просто са изпаднали към групата на вкаменелостите в боклукчийското кошче на историята. Дайте ѝ достатъчно време и все ще допусне по някоя грешка. Грешки трябва да има, защото именно те са двигателят на еволюцията. Такава е съдбата на всички видове, дори и на нашия — винаги съществува опасността да изчезнат. Ако не последва изчезване — каза в заключение Бил, — то винаги във всички слоеве бихме откривали едни и същи вкаменелости. Всички успешни видове биха властвали безкрайно, което ще рече, че по земята все още би се разхождал тиранозавър рекс, а нас изобщо нямаше да ни има.

— Съмнявам се — каза Ричард. — Тиранозавър рекс вероятно е бил успешния вариант на някой по-древен провалил се модел. Но ако я е нямало предходната вълна на унищожение, едва ли би възникнал тиранозавърът.

— Защо не — попита Джаксън. — Как изобщо е възможно насекомите да ръководят ритъма на измиране?

Ричард нервно загриза горната си устна.

— Това е въпросът — каза той. — Съжалявам, Бил, но все още не съм готов да приема твоята теория за генетичния часовник. Бомба с часовников механизъм, заложена в гените, предполага някакъв своего рода вътрешен дизайн или програма, което ни води до проблема кой ги е направил и с каква цел; и това вече понамирисва на божия намеса.

— Животът е по-сложен дори отколкото си го е представял Дарвин — добави Джаксън. — Стотици милиони години растения и животни са покрили планетата като гигантска жива мембрана. Може би по някакъв начин, който ние едва сме започнали да осъзнаваме и повече или по-малко да разбираме, световната екология си е съставила свои собствени порядки.

— Значи вие предполагате — каза Ричард, — че естественият подбор оперира не само с отделните индивиди, но и с цялата взаимносвързана екологична система накуп.

— Точно така…

— В такъв случай — каза Бил — най-големият организъм на Земята си е самата Земя.

Ричард поклати глава.

— Това ме притеснява. Граничи с чистата метафизика.

— А, не, съвсем не — каза Бил. — Помисли си за сложните взаимовръзки, които животът е създал в екосистемата, помисли си и за ДНК не само като най-развития организъм на планетата, но и като нейния най-развит паразит. За милиарди години химическият състав е останал почти без промени. ДНК не знае откъде сме дошли, нито дали описва тялото на човек, или на муле, или на пчела, преди да бъде предадена на следващото поколение.

— С други думи — каза Джаксън, — ние сме просто една от многобройните одежди на ДНК.

— Именно. Насекомо, динозавър, човек — за ДНК е едно и също. Всичко, което правим през живота си, обслужва интересите на нуклеиновата киселина, а не нашите. От момента на зачатието нашите гени започват да изграждат чисто ново тяло с едничката цел няколко десетилетия да поживеят в неговите клетки и да създадат нова репродуктивна система, за да могат с нейна помощ евентуално да напуснат кораба и да се преместят в първата диплоидна клетка на някое чисто ново тяло, когато предишното започне да остарява и вече не е така съвършено.

— Значи цялото развитие на живота на Земята се свежда до една безкрайна симфония — каза Ричард и лицето му просветля от осъзнаването. — Симфония, написана върху нуклеинова киселина и изпълнявана от протеините. — И слабо се засмя, защото никога досега не се бе замислял за собствената си сперма като за спасителна лодка.

Джаксън продължи вместо него.

— И така, след като ДНК се занимава със собствените си интереси, значи, че съдбата на индивидите, дори и съдбата на цели видове или групи е далеч по-незначителна, отколкото сме си мислели досега.

— Възможно е — каза Бил. — И може би в тази симфония нашият глас изобщо не е бил предопределен да се чуе.

* * *

Мълчание.

Те наистина се опитваха да накарат Джери Сигмънд да млъкне, да го затворят и веднъж завинаги да му поставят намордник; и в по-голяма или в по-малка степен бяха успели.

Джери не хареса онова, което чу и видя по Си Ен Ен; ама изобщо. Ейми беше успяла да убеди пазачите да поставят един телевизор от другата страна на стената от пермаглас, а сега той си пожела да не го бяха правили. Не издържаше да гледа повече. В Карибите и Южна Америка цели стада говеда бяха заличени от някаква непозната и все още неопределена, но предавана от прилепите болест. Реколтата от кафе в Бразилия бе претърпяла зрелищен погром, а туризмът беше унищожен навсякъде. Всичко свидетелстваше, че много хора съвсем скоро щяха да фалират и Джери знаеше по-добре от повечето инвеститори, че е възможно да се възползва човек от чуждото нещастие, за да натрупа пари на стоковата борса. В момента би могъл да подобри собственото си състояние благодарение на настъпващите катастрофи.

„Не се безпокой — каза си Джери. — Какво казваше мама Адела с нейната болнава философия ала Ан Ландърс^[17]? «Повечето хора са като пакетчетата чай: не знаят колко са силни, преди да ги попари врялата вода.»“

Джери многократно се беше потапял и излизал от врялата вода. Сега просто се беше оказал в поредния кипящ чайник, който изобщо не бе толкова непоносимо горещ, колкото онзи, в който Джери беше попаднал, когато един човек, доведен до ръба на покрусата и параноята, го преследваше като куче и се опита да го застреля като отмъщение за това, че според него той бил причината да загуби напълно и окончателно безсмъртната си душа.

И ако оръжието му не бе засякло по един куриозен начин, Джери Сигмънд щеше да се появи в заглавията на вестниците като проспериращ радиоводещ, чиято кариера е била прекъсната от куршума на някой убиец.

И нещата би трябвало да завършат по този начин, ако се замислим доколко лесно Джери бе успявал да трогне тълпата или гмежта с думите си. Бъдещето би могло да бъде по-светло за всеки един от нас, ако нещата бяха приключили по този начин, но те не свършиха така.

* * *

Лесли се чувстваше все повече като натрапник, докато гледаше конференцията на своя монитор, едновременно възхитена и слисана. Гласът на Ричард не преставаше да набира скорост, сякаш изгаряше от някаква странна температура. Гласът на Бил — също. Този на Джаксън — също. „Разпалват се един друг“ — помисли си тя, а по някакъв начин именно Ричард се явяваше катализаторът на тази разгаряща се треска. Лесли вече не виждаше в него само човек, повече ерудиран отколкото способен. Беше си спечелил няколко точки с помощта на онази твърдост, която демонстрира, извършвайки лонгбийческата „прашинкова разходка“. Дори и след като му бе заповядала да се връща на кораба, той продължи да събира жизненоважни данни. Дори и да беше само това, нямаше как да не се съгласи, че Ричард Синклер не е страхливец. Беше склонна също така и да приеме, че притежава повече от силни умствени способности.

И сила на волята.

Знаеше, че колкото и упорито да се преструваше, че с него всичко е наред, със сигурност бе дяволски далеч от нормалното си състояние, но все пак се хвърляше с неестествена енергия в разрешаването на загадките на сполетелите ги трагедии. Подходът му към загадките беше толкова бърз, че действаше вдъхновяващо и объркващо. Ричард бе прочут със способността си мигновено да съчетава привидно странните и несвързани факти, а след това да преобръща с главите надолу старите теории, даже и собствените си стари теории. С изключение на групичката негови съмишленици Лесли Уелс и почти всички останали учени намираха поведението му за изнервящо и съответно го намразваха, а арогантното копеле явно изразяваше задоволството си, че им отвръща със същото.

Сега, като го бе видяла в действие, разбра какво свързваше Ричард с Джаксън Ройкирк или пък с Джим Пауъл — просто Ричард плюс Джаксън за разлика от едно плюс едно никога не бяха равни на две. По-скоро сякаш Ричард и Джаксън се повдигаха на квадрат и се получаваше трета величина, която вече не съответстваше нито на единия, нито на другия, нито на двамата, взети заедно. А сега, когато към уравнението се прибави и Бил, величината се повдигна на трета степен и с това се доближи към хаоса. Сякаш всеки един от тях изкривяваше мислите си около разсъжденията на другите и черпеше от тях аргументи и отговори на съответните контрааргументи още преди Бил или Джаксън, или Ричард да са съумели да формулират цялата си мисъл в изречение. Имаше нещо заразно в този им начин на мислене и независимо от чувството ѝ за отчуждение, независимо от нарастващата боязън за бъдещето Лесли усети как неустоимо бива привлечена към този електрически извор, подобно на нощна пеперуда към пламъка на свещ. И се зачуди как изобщо се бе озовала тук, сред тези стари съзаклятници, чиито думи я плашеха.

— Ето на това място — обяви Ричард — съм склонен да приема, че ако вглеждайки се в края на геологическия период, вземем кометата за негова причина, най-вероятно ще се окаже, че грешим. Така че с какво разполагаме? Дали действително сме пропилели цялото това време да подготвяме проекта „Космически патрул“ и чрез него да изследваме небесата, когато е трябвало да изследваме почвата под краката ни? Дали наистина щурецът и мравката са причинили изчезването на тиранозавър рекс?

В момента Ричард даваше заден ход, защото въпросите, които поставяше, като че ли бяха в подкрепа на теорията на Бил за генетическия часовник и неговата бомба с часовников механизъм.

— Дали естественият отбор оперира само с индивидуалните гени, или действително определя наведнъж цялостния облик на нещата и оформя цялата биосфера? И ако е така, дали индивидите изобщо с нещо могат да променят цялостната картина? Може би не, ако се спрем на статистиката на вкаменелостите, според която повечето видове насекоми измират рамо до рамо с жертвите на тяхната хитрина или на техния акт на изчезване, или както там ще го назовем.

— Но изчезването им има благотворно влияние — каза Джаксън. — Много видове, включително и самите насекоми, са изчезнали просто защото са еволюирали в нови видове. Определянето на нов вид става много по-бързо на границата на измирането, когато броят индивиди е много малък и нововъзникналите характеристики няма да се размият във всепоглъщащото, масово успешно генетично езеро. Голямата популация се самозатваря в собственото си статукво, нали така?

Ричард поклати глава.

— Не. Не мога да повярвам, че има саморазрушаващи се гени. Това просто не може да го има! — Смяташе се, че еволюцията е като игра на зарове, игра на късмета. Предположенията на Джаксън и Бил водеха до идеята, че Бог не само че не бе престанал да играе на зарове с вселената, но беше метнал заровете там, където човек вече не можеше да ги види — в биологичната черна дупка.

— ДНК се грижи за собствените си интереси? — продължи Ричард. — Бомба с часовников механизъм в гените? Не. Предположението е погрешно. Другаде е скрита причината за измирането на насекомите.

Президентът се обърна към Ричард:

— Възможно е живите системи да са по-сложни, отколкото сте си представяли. Може би дори по-сложни, отколкото можете да си представите.

— Разбира се, че са сложни. Разбира се, че са пълни с разнообразни и заплетени детайли, но когато погледна гените, когато погледна крилата и ноктите, и защитната окраска, аз виждам също така красотата и простотата на цялата схема. Основните правила на различията, селекцията и адаптацията са прости, подобно на основните правила при игра на шах — ходовете, които може да прави дадена фигура и т.н., но самата игра предполага безкрайни вариации и безброй възможности.

— Тогава какво може да накара насекомите изведнъж да започнат да измират, и то през еднакви периоди от време?

— Не са самоунищожаващите се гени — отвърна Ричард. — Не мисля, че ДНК си помагат една на друга по този начин — във всичките видове и по целия свят. Ако не друго, то поне ДНК е винаги в надпревара във въоръжаването със самата себе си. Някъде на всеки хиляда години се появява нов вирус — природният еквивалент на скритото оръжие: той е способен да изтреби цял род насекоми. Ако случайно някой вид изчезне, обикновено той не е от най-важните и светът дори и не забелязва неговото отпадане. Може би от време на време вирусът се сблъсква с някой вид, от който зависят много растения и животни и някои от тях изчезват заедно с него. А ако някой от изчезналите заедно с него се окаже, че е по-важен дори и от първата жертва… хмммм… може да започне верижна реакция…

— Глупости — каза Лесли.

— Моля?

— Казвам, че това са глупости. Отклонявате вниманието ни на сума ти километри от предмета, върху който то действително трябва да се концентрира. Изобщо не ме е грижа защо насекомите са решили да ни напуснат. Онова, което ме интересува, е сега, след като са си отишли, какво ще се случи с нас и какво ще направим по въпроса.

Президентът се дръпна назад.

— Ако ми простите греха, че оставам оптимист, моля, кажете ми, че акарите бяха най-лошото.

— Ще ми се да можехме — мрачно каза Ричард. — Но докато проектирахме въглеродните въжета на „Син мир“, двамата с Джаксън научихме повече, отколкото ни се искаше за паяците, копринените буби и техните роднини, а заедно с това си изградихме необичайно уважение към света на насекомите за всичките оказвани ни услуги.

Лесли го прекъсна:

— А прекратяването на всички тези услуги, както посочи Ричард, може силно да наподоби на излизането от строя на имунната система на Земята.

— Как по-точно? — попита президентът.

— Да започнем с измирането на насекомоядните и плодоядните животни — каза Бил. — Ако премахнем насекомите, екологията на растенията и всички онези животни, които разчитат на тях: бум! — също умират. А изчезването на толкова голям брой птици и бозайници ще причини още по-големи пробойни в екосистемата…

— Целият свят ще бъде затрупан от боклуци — каза Джаксън. — Ще възникнат условия за заразни заболявания.

— И само гъбичките и бактериите ще могат да им излязат насреща — продължи Ричард.

— И няма да успеят. Просто няма да стане — каза Джаксън.

— Хммм… — намръщи се Ричард. — Освен… ако накрая не се окажем до коленете в гъбички… което е доста вероятно, щом като загубихме гъбичните мушици.

— О… — каза с отсъстващ вид Бил, а след кратко мълчание простена. — О — последвано от кратък смях и възклицанието: — О, Боже мой!

Президентът сбърчи нос:

— Какво, боя се да попитам, но какво ще стане, след като са изчезнали гъбичните мушици? Какво губим, като ги няма?

— Доста много — рече Бил. — Гъбичните мушици винаги са били верен индикатор на здравословното състояние на горите и на цената на реколтата. А когато гъбичните мушици изчезнат, то от гледна точка на гъбичките това означава, че: „В момента не ни гледат, давай да правим каквото си искаме“. Живите дървета в гората и царевицата, и пшеницата, и оризът…

— Ще останат беззащитни — каза президентът.

— Абсолютно. И дори само загубата на пчелите означава, че производството на плодове драстично ще намалее. Загубата на другите опрашващи насекоми вероятно ще го сведе до минимум, което обяснява защо плодоядните прилепи измират от глад. А голяма част от тях опрашват растенията и пренасят техните семена. Всяко растение, което зависи от насекомите или от прилепите да го опрашат, ще трябва скоростно да промени начина си на оплождане или не след дълго ще отиде в небитието.

— Кои растения не изискват опрашване от насекоми? — попита президентът.

— Онези, които опрашва вятърът — отвърна Ричард. — Най-вече тревите. Пшеницата. Царевицата. Оризът. Ечемикът. Бамбукът…

— Всички онези, които са еволюирали през последното изчезване — отбеляза Лесли.

— Да — каза Ричард. — С изключение на това, че през последното столетие са били дотолкова култивирани, че сега вече зърната им не падат естествено от класа на земята. Ако ги няма хората, които да ги събират и садят, царевицата и пшеницата ще изчезнат само след година.

Президентът във Вашингтон вдигна ръка да прекъсне намиращият се в Ню Йорк Ричард и завъртя креслото си извън полето на камерата. След около минута отново се появи и им пусна видеокадри с някаква врата от ковано желязо, увенчана с прилепоподобни гаргойли. Нито портата, нито гаргойлите са представлявали някаква пречка за нашествениците — за няколкото милиарда нашественици.

— Бангор, Мейн — каза президентът и яростно захапа долната си устна. — Вие… вие казахте, че тези… „прашинки“ далеч не са най-лошото?

Учените кимнаха.

— Вижте… имам да свърша малко работа тук, разбирате ли?

— Разбираме — отвърна Лесли.

Бялата линия прекъсна.

* * *

„Гот!“ — казаха си Там и Джорджиана и тяхната малка операция по шпионаж наистина беше готина… чак до мига, в който президентът не показа видеоматериала с чудовищата в Бангор. Картината твърде много напомняше за Лонг Бийч и върна Там към сърцераздирателната действителност как бе загинала мама. Изключиха лаптопа и се взряха в черния му екран, без да продумат.

Вратата на кафенето се отвори и в него влезе дребничка червенокоса жена. Тя беше приятелка на Джорджиана, казваше се Шарън и бе един от пилот-инженерите на „Син мир“. Носеше голяма кутия с листа и прах със закрепен микроскоп отгоре.

— Здрасти! — каза Джорджиана. — Какво е това?

— Работа — отвърна Шарън и постави кутията на масата. — Искате ли да помогнете?

— Разбира се! — каза Джорджиана.

— Зависи — отвърна Там.

— От какво?

— От това какво искаш да правим.

— Добре тогава… — Шарън се намръщи, но на Там ѝ се стори, че е мярнала мъничка усмивка. — Докато родителите на Джорджи се разхождат навън и пълнят кутии с прах, мнозина от нас ще прекарат най-хубавата част от следобеда да се ровят в този прах и да търсят яйца от насекоми. Знаете ли защо?

— Защото изведнъж стана много трудно да се намират насекоми — отговори Джорджиана.

— Вече знаете?

Джорджиана кимна.

— Да — промълви тя. — Чухме хората да приказват за това. — Вместо да каже: „Чухме цялата история, като проникнахме в конферентната телефонна линия на президента“.

Шарън се обърна към Там и присви очи, сякаш питайки: „Какви си ги вършила?“ Там се втренчи в нея, сякаш ѝ отвръщаше: „Кой, аз ли?“ — и пилотката моментално разбра, че момичетата наистина са свършили нещо, което не е за приказване. „Голяма работа“, помисли си тя. Като че ли след година или дори само след седмица някой щеше да се коси заради шашмите на двете ученички.

— Онова, което искам от вас — рече Шарън, — е да наберете листа, да обърнете камъните и плочките пред сградата. Ще ви дам лупи и ако намерите някаква буболечка, каквато и да било буболечка, ми я донесете.

Там се намръщи.

— Татко не ми дава да излизам навън. Не и когато не е с мен.

Шарън кимна и посочи към кутията.

— Тогава да се надяваме, че ще открием някакви живи яйца в тази купчина боклук.

Там се повдигна на пръсти и погледна в кутията.

— Защо буболечките са толкова важни?

— Заради много неща — отвърна Шарън. — Много хора не го знаят, но ние наистина се нуждаем от насекомите. Но те не се нуждаят от нас. Насекомите са живели дълго време без нас.

— Значи ние не сме толкова важни — каза Джорджиана.

Шарън се усмихна.

— Изобщо не сме толкова важни, колкото ни се иска да си мислим. Искаш ли да разбереш колко важни сме в действителност?

Джорджиана кимна, но в действителност не беше съвсем уверена, че ѝ се ще да разбере.

— Добре. Да направим следния мисловен експеримент: Днес на земята има над шест милиарда човека. Сега, представи си, че съберем всичките тези хора и ги поставим в голяма кутия, като на всеки човек ще отделим по метър и осемдесет на височина и оставим по няколко сантиметра между хората, за да не се издушат. Нека кутията да бъде идеален куб с равни страни. Колко километра според вас ще е висока тази кутия?

Джорджиана се замисли за миг, след това се обърна към компютъра, готова да начертае основите на куба и да накара машината да извърши всички необходими изчисления и чертежи. Но Шарън я спря.

— Не — каза тя. — Искам сама да намериш отговора. Направи някакво предположение. Това също е урок — и пакостливо добави: — и изненада.

— Две хиляди километра! — опита Там.

— Тц.

— Четири хиляди?

— Опитай пак — и усмивката на Шарън стана по-широка. Джорджиана разбра, че опитите на Там са в погрешна посока, с която са свързани урокът и изненадата. Джорджиана си помисли, че е жалко, дето Шарън не е станала учителка или дето няма собствени деца. Наистина си я биваше с децата. „Но ще имам колкото си искам време за деца — бе казала тя някога, — само веднъж да тръгне проектът «Биотайм»“.

Джорджиана не знаеше много за бактериите на дъното на океана или за устойчивите на радиация сегменти от генотипа на хлебарките. Дори не би могла да произнесе заглавията на статиите на Шарън. Знаеше само, че в този Град на мечтите някои учени говореха за удължаване на човешкия живот със стотици години и че тези изследвания бяха напредвали доста успешно, докато хлебарките на Шарън — чиято ДНК притежаваше естествена устойчивост към злокачествените изменения, в което се криеше според тях ключът към вечната младост — не започнаха внезапно да измират.

Шарън бе постъпила преди много време в Брукхейвън благодарение на най-обикновените хлебарки. Въоръжена със стипендия за проучване на миграцията на хлебарките в големите сгради, тя се бе заловила да пише по гърбовете им различни имена, преди да ги пусне в обществените сгради на градския музей. След време, когато имената бяха на привършване, тя прибягна до номера. Но тогава се разнесе историята как един гостуващ сенатор пожелал да узнае защо по крилцата на хлебарката, която видял в асансьора, било написано името „Алис“, а също се прочу и навикът на Шарън весело да изпразва кутии с хлебарки пред очите на гостите на музея. Не е удивително, че скоро след това я прехвърлиха в Брукхейвън и прикрепиха към „Син мир“.

— Четиристотин километра? — предположи Джорджиана.

— По-топло.

Там се намръщи.

— Но не може да е по-малка от това!

Шарън се усмихна.

— И още как.

— Двеста километра — каза Джорджиана.

— Продължавай — отвърна Шарън.

— Четиридесет километра?

Шарън показа с длан надолу, сякаш сплескваше някоя голяма кутия.

— По-малко? — Джорджиана се вгледа във въздуха, сякаш се опитваше да си представи смаляващия се куб с човешка плът. — Не мога да повярвам.

— Повярвай — каза Шарън. — Сама направих изчисленията. Компютърът ще ги потвърди: всяка страна е дълга четири километра. А ако натикаш хората плътно един в друг, ще стане още по-малка. Тогава кубът ще е точно четири пъти по-висок от кулите близнаци на Световния търговски център.

— Всички хора по света? — попита с въздишка Там.

— Всички хора по света. Сега, да предположим, че закараме куба на ръба на остров Манхатън и го блъснем в Атлантическия океан. Известно ли ви е с колко ще се повиши нивото на световния океан?

Там кимна.

— Предполагам не много.

— Правилно предполагаш. Изобщо няма да е много. Човешкото око не би могло да види разликата. Така че следващия път, като видите някой, който се мисли за голяма работа, кажете му това, което ви казах току-що, и тогава го попитайте за какъв се мисли.

— Уау — каза Там.

— Да. Първото нещо, което всеки трябва да научи, е, че ние не сме центърът на вселената.

— Нито пък на света — добави Джорджиана.

— Ама никак — изсмя се Шарън и забеляза с каква лекота децата приемаха концепциите, които изпълваха повечето възрастни — включително и президента — с недоволство и объркване.

— До съвсем скоро — продължи тя — на земята съществуваха толкова живи мравки, колкото вероятно секунди са изминали от самия Голям взрив, а той се е случил преди около осем милиарда години. По всяко време преди е имало повече от петдесет милиона насекоми за всяко живо човешко същество и ако ги съберем на едно място, те ще образуват куб поне двадесет пъти по-голям от нашия.

Джорджиана погледна Там. Тя попиваше всяка дума на Шарън.

— Когато мравките-бойци люпят малки — каза Шарън и разпери пръсти като паяжина, а после ги събра, така че да образуват нещо като кошница, — те се катерят една върху друга и с краката и телата си образуват тунели и камери за яйцата. Стените на тези камери са направени от жива плът и когато плътта огладнее, конструкцията се разпада и те тръгват по джунглата като огромна черна армия. Поведението на всяка мравка силно напомня на поведението на клетките в тялото, така че лесно можем да си представим цялата армия като едно цяло животно, което тежи колкото нас трите, взети заедно, но притежава половин милион усти и се разпростира на няколко акра.

Но тя не им каза, че нишата, появила се след изчезването на мравките-бойци, сега бе заета от „прашинките“.