Чарлз Пелегрино
Прах (11)

10
Стаята на лудостта и пътят на Феникса

Килията беше малка и абсолютно гола. Леглото бе просто един нар, тоалетната — просто една кутия с дупка отгоре. Нямаше прозорци, нито дори някаква цепнатина с решетки, през която да проникват лъчите на слънцето. Единствено някаква луминесцентна крушка на тавана, скрита зад пермагласов лист, осветяваше килията, но мъждукането ѝ бе по-слабо от лунния светлик.

От другата страна на стаята точно срещу леглото се намираше стена от твърд пермаглас, която го разделяше от пазачите и от света навън. Подносите с храна минаваха и заминаваха през отвора в стената, който Джери Сигмънд започна да нарича „шлюза“. Помисли си, че през целия си живот не бе виждал толкова стерилно и неприветливо място. Подобен вид места ще да са предизвикали онова диво, маниакално сияние в очите на покойния О. Джей Симпсън (според една от градските легенди, няколко години след като го освободили, „покойният“ О. Джей Симпсън влязъл в пустинята Мохаве и оттогава никой повече не го видял; но истински осведомените хора ще ви кажат, че и до днес той броди по пустинните пътища и продължава да си се кикоти на нещо свое).

Джери осъзна, че има и по-лоша съдба от тази да изгуби разсъдъка си, като сам полудее.

Тази — някой друг да го принуди да си изгуби разсъдъка.

Беше използвал всяка трошица топлина и домашна приветливост, откраднати от Джак и Адел, за да очарова дотолкова Кардильо и Гузман, че те да му уредят самостоятелна килия. Въобразяваше си, че може би е успял да измами по-младото ченге. Все още не можеше да го твърди със сигурност за едрия доминиканец. Но те бяха далеч по-маловажни за Джери от неговите тъмничари, а той бе сигурен, че е успял да привлече на своя страна Ейми — пазачката с нездравия тен на кожата. Вече му беше известно, че тя здраво заляга над уроците във вечерното училище, защото се надява да получи дипломата, от която се била отказала някога, когато се омъжила и напуснала университета… Знаеше, че съпругът ѝ я изоставил след дванадесет години съвместен живот… че често беше слушала „Шоуто на Джери Сигмънд“. Вече успяваше да повдигне завесата на мислите ѝ, да я повдигне съвсем мъничко, колкото Джери Сигмънд да може да се вмъкне под кожата ѝ. В действителност не даваше и едно мише лайно дали Ейми и ченгетата го харесват или не, но от друга страна, ако го харесваха или дори ако започнеха да го съжаляват, той би могъл да ги убеди да му правят по някоя услуга.

Изглежда, че манипулациите му действаха. Той успя още на първия ден да получи статут на тяхно „протеже“. Личните му покои бяха възтеснички, твърде горещи и твърде тъмни. Не беше много, призна той, но ще се възползва от онова, което му дават.

Ще се възползва също и от Ейми и преди всичко това да е приключило, ще я впримчи напълно и безвъзвратно в своята мрежа. Тя беше от типа жени, които никой мъж не би погледнал повторно, ако ги срещне на някоя претъпкана улица, което я правеше лесна плячка за вниманието на някой известен красавец. Джери Сигмънд разчиташе на това.

Докато кръвта на Едуин Уилсън изтичаше под лъчите на утринното слънце и едно друго гълъбче напусна борда на „Нимиц“, а топлият натежал от гъбични спори вятър задуха към Пакистан, Джери застана пред издигащата се от пода до тавана стена от пермаглас така, че да може да вижда отражението си в нея. Следващите двадесет минути тренираше своите жестове, маниери и усмивка. Онази топла, предразполагаща усмивка.

* * *

Веднага щом Ейми стигна до „шлюза“, Джери започна своето изпълнение. Застана от другата страна на килията, обърнат в гръб, и се загледа в бялата стена над леглото, сякаш стоеше пред прозорец, зад който се вижда целият свят. Дълго след като тя бе оставила подноса със закуската в шлюза, той продължи да изучава стената, сякаш присъствието ѝ му беше напълно безразлично. Това я изпълни с разочарование. Тя изведнъж изненадващо ясно осъзна, че мислите на пророка бяха заети с далеч по-важни неща, отколкото някаква си тъмничарка.

„Глупаво момиче — каза си тя. — Какво си въобразяваше?“

Тогава той се обърна и я погледна с безизразна физиономия, която веднага се разтопи в топла усмивка на разпознаване и поздрав. Самата наситеност на контраста между това и предишната ѝ обезсърченост внезапно повдигна нейния дух и я порази. И следващото, което си помисли объркано Ейми, беше: „Явно, че не ме е пренебрегвал напълно. Просто се е бил замислил за нещо свое. Радва се, че ме вижда. Не съм разтълкувала правилно поведението му, не съм го разбрала…“

— Ейми! — каза той. — Добро утро!

Тя сведе поглед и се взря в пъхнатите в шлюза бисквити, сок и листове за писане. Той също ги погледна и когато тя преодоля моментната си срамежливост и погледна нагоре, видя, че усмивката му е станала още по-топла, почти бащинска. Той пристъпи напред и разтвори ръце, сякаш най-мило ѝ се извинява, че я е накарал да се почувства неловко.

— Съжалявам — рече той, наслаждавайки се на нейното объркване. — Както можеш сама да предположиш, безпокоят ме сериозни мисли.

— Разбирам — отвърна Ейми. — Ако има нещо в рамките на разумното, което да мога да сторя за вас, което би могло да ги облекчи по някакъв начин, само кажете.

— Дадено. Но се боя, че не разбираш напълно какво се случва с мен в момента. Много хора искаха да ме свалят от ефир. Сега получиха своя шанс.

— Искате да кажете учените? — попита Ейми.

— Да. Не им харесва, че ги критикувам.

— Един от тях е мъртъв. Бяхте го споменали в предаването. Май се казваше Уилсън.

— Какво? — Усмивката му се стопи. — Как?

— Имало е второ нашествие на прашинките. Този път в Северна Каролина. Уилсън отишъл. Станало някакво произшествие с хеликоптера…

— Северна Каролина? Че как, по дяволите, прашинките са се озовали чак там?

— Никой не може да каже. Само за това говорят по Си Ен Ен, Ю Пи Ен, Си Би Ес…

— Това е лоша новина за стоковия пазар — каза Джери и сведе поглед. — И за Уилсън. Не е за вярване — добави с тих откровен глас.

— Ужасна загуба.

— Ужасна загуба? — попита Ейми. — Впечатлена съм. Когато слушах вашето предаване по радиото, въобще не бих си и помислила, че ви интересува дали ще живее, или ще умре.

Джери бавно кимна.

— О, аз бях живо заинтересуван дали ще живее, или ще умре. — И той вътрешно се изсмя, след като си спомни думите на Томас Грей: „Там, където невежеството е благословено, мъдростта е лудост“.

Не е кой знае каква епитафия, помисли си Джери. Но му свърши работа.

— Прекалено сте добър — каза рязко Ейми. — Той здравата си бе поставил за цел да ви препъне, нали?

Погледна я с топло, изразително примирение.

— Мнозина са се опитвали да ми затъкнат устата. Но никога не съм пожелавал смъртта на когото и да е от тях. На този свят разликата между мен с Едуин Уилсън е, че аз бих се пожертвал за тяхното право на свобода на изразяването. Но те не биха направили същото за мен. През цялото време, докато виждах, че почти всичко излязло от устите на тези еволюционисти са обиди, насочени към мен, аз си казвах, че живеем в Америка. Казвам ти, Ейми, че в Америка всички ние трябва да се застъпваме за правата дори на онези, чиито възгледи са ни ненавистни. Тестът за свобода е безсмислен, ако се провежда само спрямо онези, които мислят като нас.

— Значи се опитвате да ми кажете, че всичко това е предизвикано от цензурата? Че сте тук само защото някой е нагласил нещата? Че сте жертва на интриги?

Той отново кимна.

— Единственото, за което биха могли да се заядат, е скандалът от онази история с остров Луна. Но чуй какво ще ти кажа: нямаше измама в тази работа. Може би един-двама от моята организация да са се полакомили малко, но ако си вложила пари в него, ще те посъветвам да не продаваш акциите. Някой ден ще струват пари. Доста пари. И това е светата истина.

Взе от подноса чаша доматен сок и отпи. Преди отново да погледне нагоре, докара на лицето си най-мила усмивка. Чудеше се дали Ейми би могла да прозре какво се крие под усмивката му. Трябваше да внимава много с нея. Тя беше непретенциозна и зажадняла за любов жена, но не и глупава; никой от двама им не беше глупак.

— Според слуховете има от какво да се срамуваш в този скандал — каза тя. — Казват, че си разрушил живота на много хора.

— Винаги ли вярваш на последното, което чуеш по Си Ен Ен? Та ти си образован човек в края на краищата. Моля те, намери време да вникнеш в детайлите, да различиш дали онова, което си чула, е факт или измислица, преди да се присъединиш към хората, които се опитват да потопят лодката. Нима само преди седмица по Си Ен Ен не критикуваха канадския премиер, че е провел ядрени опити в южната част на Тихия океан? — Усмихна се още по-широко, търсейки ответна усмивка, която Ейми му изпрати.

— Канада не притежава ядрени оръжия — каза тя.

— Точно така. И колко души според тебе знаят това? Колко души днес намират време да проверят дали казаното е вярно?

— Но не можем да ги виним.

— Напротив, можем!

— Не съм съвсем сигурна. Не мисля, че обществото може да функционира по този начин. Нуждае се от известна доза взаимно доверие, иначе ще се разпадне. Вероятно ще бъде добре да проверяваме десет-двадесет процента от фактите, но ако не вярваме на нищо, което чуваме, всеки от нас ще изразходва цялото си време само да прави проверки и всички банкови преводи и цялото производство, целият бизнес в света ще изскърца и ще спре. За да може обществото да функционира гладко, трябва да сме в състояние да приемаме на вяра около осемдесет процента от всичко, което ни се казва.

Толкова по-добре за ловките лъжци, помисли си Джери, а след това си реши, че ще е по-добре да не задълбава в тази насока.

— Проценти — рече той. — Все едно че слушам президента — и одобрително повдигна вежда.

Ейми се разсмя.

— А какво ти казаха твоите началници за мен? Че съм някакво чудовище?

— Нещо подобно. Луд. Роден социопат.

— А, отново теорията на Уилсън за „лошото семе“ — рече той и внезапно изпружи напред дясната си ръка, преструвайки се, че тя е чепата и суха като на скелет, насочи я към нея и занарежда в една доста сполучлива имитация на Бела Лугоши^[14]. — Нямам дом. Преследван съм! Презрян! Живея като животно. Джунглата е моят дом. Но ще покажа на света, че мога да бъда негов господар!

Тя отново се разсмя и той се зачуди как ли ще му отговори, ако я попита каква религия изповядва и доколко пламенно. Още в университетските си години, преди хора като Ричард и Уилсън да започнат да съсипват мечтите му, той си бе създал едно чудесно, изпълващо го с наслада тайно хоби. То бе започнало просто като средство за присвояване на известна част от валящите се наоколо пари; на него се поддаваха най-вече хората, считащи се за атеисти. Тази религиозна нагласа най-лесно излизаше наяве по време на някой разговор в бара и щом Джери веднъж откриеше обект, който желае да потвърди на висок глас, че не съществуват нито Аллах, нито Рама, нито Исус и че няма нищо друго, освен геометрията на времето и пространството, смъртта и утрешния ден, Джери продължаваше разговора, така че неговият обект да заяви пак на висок глас, че няма и такова нещо като „човешка душа“.

Тогава той му предлагаше лист с договор за продажба, съставен съгласно законите на щата Ню Йорк. Най-обикновен договор за прехвърляне на собственост, който, откъдето и да го погледне човек, си бе напълно стандартен с изключение на природата на въпросната собственост. Собствеността, преотстъпвана за сумата от хиляда долара, бе „безсмъртна човешка душа за вечно ползване“, с условието, че лицето, на което се преотстъпва, „от деня на преотстъпването става пълноправен собственик на душата и има правото да я прехвърля или продава на трети лица по негов избор“.

Джери с лекота откриваше леко арогантни обекти, които най-накрая склоняваха да признаят, че сумата от хиляда долара е добра цена за нещо, което изобщо не съществува. Той винаги внимаваше обектът да е трезв, когато подписва договора над пунктира и го подпечатва с капчица кръв (която законно представляваше неговия ДНК подпис, но също така внасяше и зрънце суеверие). Тръпката от любимия му спорт изчезваше, ако обектът не беше трезв. А също и законността. Джери добре знаеше, че ще издържи в съда, ако обектът реши да го съди, още повече че в договора никъде не бе посочено какво точно представлява „безсмъртната душа“ на собственика.

И последната, жизненоважна подробност: той оставяше на всеки свой обект пачката банкноти, копие от договора и визитка, на която бе посочен номерът на телефонния му секретар.

Какво ли, запита се отново той, е нейното религиозно възпитание? Протестантско? Католическо? В Ейми се усещаше нещо ирландско. Размениха още един поглед и вглеждайки се в изражението на лицето ѝ, Джери получи прозрение. За секунда само в очите ѝ бе проблеснала надежда и още нещо и в тази секунда той осъзна, че тя започва да му се доверява. Оттук нататък тя нямаше да вярва просто на осемдесет процента от думите му. Сега процентите бяха се повишили на деветдесет. Може би дори на деветдесет и пет.

— Кой е казал „Свободата на словото е самият живот“? — попита я той.

— Не зная — отвърна Ейми.

— „Невежеството е почвата, на която пораства вярата в чудеса.“

— Ингърсол^[15].

— Значи притежаваш обширна обща култура. Браво. Същият този човек казал още: „Онова, което не знаем, ще унищожи всички ни“. Ако си спомням правилно, говорел за нещо, което ти спомена преди две минути. Спомена нещо за конспирациите. Какво казвах по моите радиопредавания за рака, СПИН-а и всички останали болести, които напоследък донесоха толкова страдания на света?

Усмивката на Ейми изчезна внезапно, сякаш от лицето ѝ падна маска, свидетелство за онова, което Джери разпозна като болезнен спомен за лична загуба. Отбеляза си настъпилата в нея промяна за бъдещо ползване. Утре, помисли си той, ще ги докарам до деветдесет и осем процента.

— Ейми? — обърна се към нея той.

Усмивката ѝ се върна, после отново изчезна.

— Казвахте… че всички ония така наречени хуманисти на века, всички ония айнщайновци, които говорят за построяване на ракети и достигане до границите на генетиката…

— Правилно! Ако ония вампири, дето изсмукват правителствените пари, са били достатъчно умни, да съставят план как да клонират динозавър и да изградят ракета с антиматерия…

— То тогава за тях да се справят с рака би било фасулска работа.

— Сега сигурно разбираш. Докато те пилееха доларите на данъкоплатците да правят зелените маймуни хомосексуалисти, мога да се обзаложа, че с десетилетия не са си помръдвали пръста да открият лек против рака. Границата на генетиката наистина! Едва след като установиха пазара за генно инженерство, чак тогава се проявиха границите на генетиката. Преди това беше по-изгодно да се прилагат съсипващи тялото лекарства, наместо да се излекува рака.

Усмивката на Ейми изчезна напълно, оставяйки след себе си само гняв, объркване и мъка, които изпълниха Джери с ужасяваща веселост, но той я прикри зад маската на бащинско самообладание.

— Наистина ли вярваш, че са направили това? — попита тя, вместо да се запита колцина от хората, които Джери обвинява, са загубили родители и роднини, съпруги и деца, докато уж са криели вече изнамереното лекарство против рак. — Възможно ли е наистина нашите учени с години да задържат лекарствата, докато се гласуват и утвърдят интересуващите ги закони? Докато разберат как да патентоват ДНК?

— Какво значение има в какво вярвам аз? В какво вярваш ти? Само това е от значение. За теб остава да отидеш и да проучиш подробностите, да проследиш напредъка в имунологията през последните две-три десетилетия. Задай си въпроса: преди колко години докторите за пръв път са извършили генетична операция на ембрион инвитро? Има го в книгите. Виж сама. Тогава се запитай как така учените са могли да направят такова нещо и същевременно да не знаят как да се справят с рака? Онова, което те моля да направиш, е да излезеш и да разгледаш старите броеве на най-големите научни издания.

— Искате твърде много — отговори Ейми. — За да разбере човек и половината от нещата в тях, трябва да е магистър по биохимия.

— Не е задължително да стигаш чак дотам, аз те моля само да положиш повече усилия. Моля те да си дадеш малко зор. Толкова много ли искам?

— Не… но…

— И прав ли ще съм да предположа, че докато дървените философи са префасонирали маймуните и съставяли планове как да направят един истински Джурасик парк, някой, когото си обичала, е умрял от рак?

Тя кимна.

„Сто процента още следващия вторник“, помисли си Джери и си спомни как всеки един от онези, на които бе закупил душите, накрая се обаждаше на телефонния му секретар само след седмица или две, или след месец или два. До последния.

Обикновено му оставяха съобщение, в което обясняваха с неминуемо притеснен тон, че след като са обмислили нещата за прехвърлянето на собствеността, биха желали да върнат парите срещу привилегията да анулират договора. Питаше ги каква ще е неговата полза, ако просто си прибере хилядата долара, и добавяше, че може и да си помисли срещу сумата от пет хиляди. А Ейми не беше далеч от това да започне да го нарича „приятел“ и „учител“. Нали в края на краищата виждаше само по-добрата страна на Джери Сигмънд, чието лице сияеше като лятното слънце, което изплува над утринната мараня, но…

Винаги му бе доставяло удоволствие да гледа преобразяването на хората: от пълните материалисти, които не дават и пукната пара за онова, което са му продали, до хленчещи нищожни обекти, действително разтревожени за съдбата на безсмъртните си души. Неколцина от тях станаха религиозни, дори фанатично вярващи, което доста бе покачило цената на сделката. От душите на тези хора той беше съумял да извлече не само пари, но и други облаги. Играеше си с тях, превръщаше ги в свои виртуални роби. Двама от неговите обекти бяха банкери от „Уолстрийт“. Те уредиха за Джери една вътрешна сделка, която му донесе малко богатство от предварително закупуване на коприна. Двама-трима други той подозираше, че могат да бъдат подтикнати да убият заради него, и си каза: „Когато умра и отида в ада, ще стана принц в двора на Сатаната“. И това също беше Джери Сигмънд, но само едно избрано малцинство го бе опознало като такъв, и то обикновено, когато вече беше твърде късно, за да се възползват от наученото.

— Направи си домашното — продължи Джери. — Извърви този километър в повече. — Предположи, че ако наистина се заеме с нея, тя ще измине за него още десетина километра в повече, може би — още петдесетина и дори ще ги извърви на колене.

Тя кимна отново и се опита да се усмихне.

— Стана трудно човек да се гордее с родината си. Превърнахме се в народ от овце, които по някакъв начин, било то от страх или от липса на желание, да не би да се претоварят с мъничко повече работа, една по една ще предадат общата ни свобода. Коства твърде много усилия да направиш собственото си домашно, да изградиш собствените си възгледи и да ги отстояваш. Така че когато овцата види, че някой като мен бива съборен на земята, си казва: „Ще погледна настрани… ще погледна настани… ще погледна настрани“.

— И тогава поглеждаш настрани и пропадаш.

Вгледа се в очите ѝ. „Със сигурност деветдесет и осем процента.“

— А ако това, което казваш, е истина — каза Ейми. — Ако наистина има хора, които искат да те премахнат, след като могат така лесно да те смъкнат…

— Тогава нека Бог да ни е на помощ — довърши вместо нея.

— Да. Бог да ни е на помощ — каза тя и погледна надолу към часовника си. — Аз… трябва да вървя.

— Разбирам. Трябва да обиколиш и другите килии.

— И вече изоставам от графика. — Тя се обърна и избута извън полезрението му високата количка със закуски, а нещо в изражението ѝ подсказа на Джери, че току-що авторитетът му бе спаднал с няколко пункта.

„По дяволите! Отново на деветдесет процента! Да не казах нещо погрешно?“

Тя почти се беше скрила от погледа му, когато той рече:

— Чудех се за едно нещо. Един последен въпрос.

Ейми се обърна и го погледна.

— Какъв е той?

Той пак ѝ се усмихна. Онази харизматична усмивка.

— Вярваш ли в Бог? — попита Джери и усмивката му стана още по-широка.