Леонардо Шаша
Всекиму своето (5)

V

Паоло Лаурана, учител по италиански и история в класическия лицей в окръжния град, минаваше в очите на учениците за странен, но способен човек, а в очите на бащите им — за способен, но странен човек. Думата странен, в преценката на синовете и в тая на бащите им, означаваше странност, която не стигаше до чудатост — мрачна, сериозна, почти потисната. Във всеки случай тая негова странност правеше за учениците по-леко бремето на способността му, а на бащите пречеше да намерят верния подход към него, за да го склонят не към милост, а към справедливост (защото, излишно е да се казва, че няма вече момчета и момичета, които заслужават да бъдат скъсани). Беше любезен до срамежливост, до заекване; когато му отправеха някое ходатайство, той сякаш му отдаваше много голямо значение. Но вече се знаеше, че зад неговата любезност се крие твърдо решение, непоклатимо мнение и че ходатайствата влизаха през едното ухо, за да излязат веднага през другото.

През цялата учебна година животът му протичаше между окръжния град и неговото градче: заминаваше с рейсовия автобус в седем и се връщаше със същия в два. Следобед четеше в кабинета си, вечерта отиваше в клуба или в аптеката и към осем се прибираше в къщи. Частни уроци не даваше, дори и през лятото — тогава той предпочиташе да пише литературно-критични статии и после ги печаташе в списания, които в неговото градче никой не четеше.

Един честен, придирчив, тъжен човек; не много умен, в някои моменти дори тъп; със слабости и сръдни, които си знаеше и осъждаше; нелишен от онова съзнание за себе си — тайна самомнителност и суетност, — което произтичаше от обстановката в училище, където поради своята подготовка и човечност се чувствуваше и беше много различен от колегите си, и от усамотеността, в която, като човек, така да се каже, на културата, се намираше. В политическо отношение всички го смятаха за комунист, ала не беше такъв. По частния му живот хората го смятаха за жертва на изключителната и ревнива любов на майка му; и беше вярно. Почти четиридесетгодишен, той все още даваше вътре в себе си простор на любовни истории с ученички и колежки, които не се досещаха или едва се досещаха за това. Ала достатъчно беше някоя ученичка или колежка да покаже, че не е безразлична към неговото ухажване, и той веднага ставаше студен като лед. Мисълта за майка му, за онова, което би казала, за преценката, която би дала за избраната от него жена, за вероятното съжителство на двете жени, за възможното решение на една от двете да се откаже от съвместния живот, винаги се намесваше, за да угаси краткотрайните му увлечения и да отстрани жените, които са били техен обект, и то сякаш след тъжно изживян опит и следователно с чувство на облекчение, на освобождение. Може би той би се оженил със затворени очи за жената, която би избрала и довела майка му, ала поради майка си той, още толкова наивен, толкова неподготвен, толкова открит за злобата на света и на епохата, не беше в състояние да направи една толкова опасна стъпка.

С тоя характер и при условията, в които живееше, той нямаше приятели. Много познанства, но никакво приятелство. С доктор Рошо например бяха свършили заедно прогимназия и лицей, но не може да се каже, че бяха приятели, когато се срещнаха отново в градчето след университетските години. Виждаха се в аптеката и в клуба, бъбреха, припомняха си някоя случка или някое лице от училищните години. Понякога го извикваше в къщи поради някое неразположение или душевна угнетеност на майка си. Рошо идваше, преглеждаше старата госпожа, предписваше нещо; после оставаше да пие кафе, да припомни някой учител или някой другар, за когото не бе чувал нищо и искаше да знае какво прави и къде живее. Никога не вземаше възнаграждение за прегледа, но всяка година на Коледа Лаурана му подаряваше хубава книга, защото Рошо беше от ония, които прочитаха по някоя книга. Но в отношенията им нямаше обич, свързваха ги само общите им спомени и възможността да разговарят върху някое литературно или политическо явление с известно умение и без неприятни разногласия, нещо, което беше невъзможно с другите в градчето — почти всички фашисти, дори и с тия, които смятаха, че са социалисти или комунисти. Затова смъртта на Рошо го бе особено поразила, той бе почувствувал празнота и мъка, особено след като го бе видял мъртъв. Всъщност смъртта бе покрила лицето му с бледа сяра, една маска от сяра, която бавно се втвърдяваше в изтощения и тежък въздух от цветята, свещите и потта. Рошо бе обхванат именно от някакво вкаменяване, под което хората отгатваха неговото мъчително изумление, неговото мъчително усилие да строши кората на това вкаменяване. Ала на аптекаря смъртта бе придала онова достойнство и сериозност на мисълта, които приживе никой никога не бе забелязал у него. Точно тъй, защото и смъртта си има своите иронии.

Тия елементи (изчезването на един човек, с когото беше свързан повече от навика, отколкото от приятелството; това, че бе срещнал за пръв път смъртта в нейната страхотна обективност, въпреки че бе виждал и преди това други умрели и други форми на смъртта; затворената врата на аптеката, която изглеждаше завинаги запечатана от траурната черна лента) бяха предизвикали у Лаурана едно почти безутешно душевно състояние, с някакво тревожно пресекване, което той долавяше и физически — в спиране и ускоряване на пулса. Ала от това душевно състояние се отклоняваше или поне Лаурана вярваше, че се отклонява неговото любопитство спрямо причините и начина на престъплението — любопитство, което беше чисто интелектуално и подтиквано от някаква крайна упоритост. С една дума, той беше донякъде в положението на човек, който в някой салон или клуб чува да се повдига един от ония мъчно разрешими въпроси, които глупците винаги са готови да повдигат и — което е по-лошо — да разрешават. Лаурана знаеше, че това е глупава игра, губене на време сред глупави хора, които имат време за губене, но въпреки това се чувствуваше задължен да го разреши и още повече се настървяваше. И действително, мисълта, че решението на задачата ще допринесе, както се казва, да осигури виновните на правосъдието, дори не му се мяркаше в главата. Той беше културен, достатъчно умен човек, с добри чувства към закона, но ако имаше съзнанието, че отнема занаята на полицията, или че така или иначе я подпомага в работата й, би почувствувал такова отвращение, че би зарязал задачата.

И все пак, ето че тоя разсъдлив, стеснителен и може би дори смел човек открива своята опасна карта — в клуба, вечер, тъкмо когато почти никой не отсъствува. Говори се, както всяка вечер, за престъплението. И Лаурана, който обикновено е мълчалив, казва:

— Писмото е съставено от думи, изрязани от „Осерваторе романо“.

Обсъждането секва, всички млъкват смаяни.

— Я гледай ти, я гледай ти! — възкликва след малко дон Луиджи Корвайя. Той е учуден не от разкритата улика, а от простодушието на Лаурана, който с това разкритие става прицел на едната и на другата страна, на полицията и на убийците. Такова нещо никога не се е виждало.

— Наистина ли?… Но ти, извинявай, откъде знаеш това? — пита адвокатът Розело, братовчед на съпругата на Рошо.

— Забелязах го, когато старшината диктуваше на аптекаря тъжбата. Ако си спомняте, аз влязох с тях в аптеката.

— И обърна ли внимание на старшината? — запита Пекорила.

— Да, казах му да изследва добре писмото… Отговори ми, че ще стори това.

— И разбира се, че са го сторили — забеляза дон Луиджи, поободрен и донякъде разочарован, че разкритието не беше толкова опасно за Лаурана.

— Странно, старшината не ми е казал нищо! — промълви Розело.

— Може би тая улика не е имала никакво значение — обади се пощенският чиновник. И после, с прояснено лице, се обърна към Лаурана: — Значи заради това си ме питал, а?…

— Не — отвърна рязко Лаурана.

През това време запасният полковник Салваджо, готов да подскочи винаги, щом се изрекат някои неточности, съмнения или критики, засягащи по някакъв начин войската, карабинерите и полицията, бе станал тържествено от мястото си и се бе отправил към Розело с думите:

— Искате ли да ми обясните защо старшината би трябвало да ви каже нещо във връзка с тая или с други някои улики?

— Като на роднина на една от жертвите, ей богу, само като на роднина — побърза да обясни Розело.

— Аха! — промълви със задоволство полковникът. Той бе помислил, че Розело претендираше старшината да му докладва поради някакво право, произтичащо от политическите му постове. Но не напълно задоволен, той премина отново в настъпление. — Аз трябва обаче да ви обърна внимание, че дори и на роднината на някоя от жертвите старшината не може да разкрива това, което е тайна в извършваните разследвания. Не може и не бива. И ако го стори, той изменя сериозно, повтарям — сериозно, на един съществен свой дълг…

— Знам — промълви Розело, — знам… Но само така, от приятелство…

— Войската няма приятели! — почти извика полковникът.

— Но старшините имат! — избухна Розело.

— Старшините са войска, полковниците са войска, ефрейторите са войска… — полковникът сякаш беше извън себе си, главата му започна да трепери, предвестник на една от ония кризи, които членовете на клуба познаваха добре.

Розело стана, направи знак на Лаурана, че желае да говори с него, и двамата излязоха заедно.

— Луд старец — каза Розело, щом излязоха от клуба. И след това додаде: — А каква е тая история с „Осерваторе романо“?