Леонардо Шаша
Всекиму своето (4)

IV

Бяха изминали вече първите три дни от траура, поради които Лаурана от тактичност не отиде при протойерея Розело да му поиска оня брой от „Осерваторе романо“, излязъл между първи юли и петнадесети август, където бе отпечатана статия върху Мандзони, без която той не можеше да мине в своята работа. Протойереят беше чичо на съпругата на доктор Рошо. Той беше много привързан към нея, понеже тя бе живяла до брака си в неговия дом. А тоя дом беше просторен, издържан от големи неподелени имоти, и преди двайсетина години в него живееха двамата оженени братя със семействата си — дванайсет души, които образуваха едно цяло, плюс протойерея, техен не само духовен глава. По-късно смъртта и браковете бяха отвлекли девет души, така че оставаха само четирима: протойереят, двете етърви и един племенник, до тоя момент ерген — адвокатът Розело.

Протойереят беше в ризницата, дето събличаше одеждите си от богослужението. Той посрещна много добре учителя, сякаш му го бе изпратило небето. След като размениха в продължение на няколко минути неизбежните думи на вежливост, те заговориха за жестокото престъпление, за кроткия и благороден характер на доктор Рошо, за безутешната скръб на вдовицата.

— Ужасно престъпление. И после — толкова тъмно, толкова загадъчно! — каза учителят.

— Не толкова — подхвана протойереят. — Помълча за миг и продължи: — Вижте, оня, тоест горкият аптекар, е имал своите любовни истории. За тях нищо не се знаеше, съгласен съм. Но факт е, че той първо бе предупреден и после убит — това е типичният начин на действие при отмъщение. А горкият ми племенник си отиде покрай него.

— Вярвате ли?

— Че какво друго може да се предполага? Както се установи, аптекарят не е имал с никого спорни въпроси от материален характер. Остава само да се предположи някоя любовна връзка. И в даден момент обидата разгорещява някой баща, някой брат или годеник и той му светява маслото; и то с такава ярост, че не вижда, че край виновния има невинен…

— Възможно е, но не е сигурно.

— Сигурно ли? Сигурен е, драги учителю, само бог. И смъртта. Сигурно не е, разбира се, но има данни, които ни приближават до сигурността. Първо: писмото предупреждава аптекаря, че ще заплати със смъртта си някаква своя вина; не казва каква, но който го е писал, е предполагал, че споменът за тая вина, макар и далечна, е трябвало веднага да възкръсне у тоя, който я е сторил (значи вината е тежка, незабравима) или е знаел, че се отнася за нещо близко, така да се каже — в действие. Второ: щом, както знаете добре, понеже сте присъствували на разговора, аптекарят не е искал да подаде тъжба, той е имал най-малко подозрението, че от тъжбата може да произтече нещо не дотам почтено за него — най-малко подозрението. Трето: изглежда, че семейният живот в дома на аптекаря не е протичал съвсем спокойно…

— Не знам… но бих могъл да ви направя някои възражения. Първо: аптекарят получава една ясна, пряка заплаха. И какво прави? Само след една седмица предлага на своя враг най-добрата възможност да осъществи заплахата си — отива на лов. Истината е, че той не е погледнал сериозно на нея, че я е взел за шега. Следователно, няма никаква вина — нито далечна, нито настояща. Или по-добре, като се има предвид, че заплахата е била така жестоко осъществена, трябва да допуснем някоя много далечна вина, толкова далечна, че една толкова късна проява на отмъщение изглежда просто невероятна. Или пък трябва да допуснем някоя незабелязано сторена вина: някой жест, някоя дума, изобщо нещо, на което не се обръща внимание, но което засяга неизгладимо някоя болна, ожесточена душа. Второ: никой, след като е видял писмото, не го е взел за нещо сериозно, никой. А в нашия малък град е трудно да убегне на хората някоя любовна връзка, колкото и да е тайна, някой порок, колкото и да е скрит… Колкото се отнася до това, че не е искал да подава тъжба, вярно е… Но защо не е искал? Защото той и приятелите му гледат на писмото като на шега.

— Може би сте прав — каза протойереят, но в очите му се четеше, че оставаше на своето. После призова бога: — Господи, хвърли светлина и открий истината — заради справедливостта, а не заради отмъщението.

— Да се надяваме — рече учителят вместо амин.

След това съобщи причината, поради която бе дошъл да го обезпокои.

— „Осерваторе романо“ — рече с наслада протойереят, доволен, че един безверник имаше нужда от тоя вестник, — да, получавам го, чета го, но за пазене… Пазя списанията: „Чивилта католика“, „Вита е пенсиеро“, но вестниците не… Клисарят ходи да взема пощата и ми я носи тук. После аз занасям в къщи частните писма и вестниците. След като прочета вестниците, те стават тъй да се каже домашно достояние: „Осерваторе романо“, „Ил пополо“… Ето вижте — при тия думи той извади от купчината поща „Осерваторе романо“ — сега ще го занеса в къщи, веднага след обяд ще го прочета и още довечера, това е сигурно, моите снахи или слугинята ще си послужат с него да увият нещо или да запалят готварската печка. Ако, разбира се, в него няма някое послание, реч или постановление на негова светлост.

— Разбира се.

— Ако тоя брой, който е от оня ден, ви трябва… — при тия думи той му ги предаде, сгънат на осем, както си беше. — За мен ще бъде достатъчно да го прегледам набързо сега, тук… Впрочем аз съм изостанал и с вестниците, последната седмица беше за мене истински ад…

Лаурана отвори вестника и се загледа в най-горната му част. Ето го „unicuique“-то, същото, което бе видял на обратната страна на писмото. „Unicuique suum“^[1], всекиму своето. Хубави печатани букви, опашката на q-то изящно извита. После кръстосаните ключове и папската корона и, със същите букви „Non praeva lenbunt“^[2]. Всекиму своето: също и на аптекаря Мано и на лекаря Рошо. Каква е била думата зад unicuique, която ръката, отнела после два живота, бе отрязала и залепила върху листа? Думата наказание? Думата смърт? Жалко, че не можеше да се хвърли още един поглед върху писмото, скрито вече в тайната съдебна папка.

— Не се стеснявайте — подкани го протойереят, — ако тоя брой може да ви послужи, вземете го.

— Как?… Ах, да, благодаря. Не, не, не ми е нужен. — Лаурана сложи вестника върху масата и се изправи. Беше смутен. Изведнъж миризмата на старо дърво, увехнали цветя и восък в ризницата му стана непоносима. — Много ви благодаря — повтори той, като му подаде ръка, която протойереят пое с две ръце с любовта, дължима към заблудените. И действително, протойереят се сбогува с думите:

— Довиждане, защото се надявам, че ще ме посетите някой път.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Лаурана.

Излезе от ризницата и премина през пустата черква. На площада нямаше никаква сянка, и когато го прекосяваше, той можа да прецени колко приятно беше в черквата и в ризницата; и преценката му се превърна в иронична метафора — за свещеника на „Св. Ана“, за протойерея. Те наистина я караха добре на местата си, всеки по свой начин. Или може би, както разправяха хората, караха я по един и същи начин, различни бяха само външните страни. Учителят се отвличаше — поради някакво тънко, несъзнателно честолюбие, той избягваше точката на разочарованието, на поражението. А точката беше тая: дори и да установеше от кой брой на „Осерваторе романо“ беше изрязано залепеното на писмото unicuique, щеше да бъде невъзможно да научи къде е отишъл накрая вестникът, след като е излязъл от къщата на протойерея. Защото — не ще и дума — протойереят, етървите, племенникът и слугинята не можеха да имат нещо общо с този случай. От начина, по който се използуваше в тая къща вестникът, след като биваше прегледан от протойерея, можеше да се предположи, че имаше малък процент читатели, които да го събират като помощника на свещеника на „Св. Ана“ и че тоя брой, или тоя къс от броя е стигнал до автора на писмото (и на престъпленията) като обвивка на някой пакет. Освен това в окръжния град вестникът се продаваше по будките и всеки — по определен план или случайно — би могъл да си го купи.

Изобщо, полицията е проявила здрав смисъл, като не е обърнала внимание на unicuique-то. Опитът учи, няма какво да се каже. Губене на време е да се залови човек да търси игла в плевник, когато се знае, че това е игла без ухо, която не може да се вдене в броеницата на издирванията. Лаурана обаче бе останал поразен от тая подробност. Вестник, който имаше само двама абонати в цялото градче — точно указание, което откриваше правия път на издирванията, а пък извеждаше в задънена улица.

Ала и полицията, която се бе хванала за угарката от пура, всъщност не разполагаше с по-добра улика. Беше установено, че е от марката „Бранка“, а в градчето тия пури пушеше само секретарят на общината, който беше не само извън всяко подозрение, но при това и другоземец, пребиваващ в градчето едва от шест месеца. „Осерваторе романо“ струва колкото пурата Бранка — каза си Лаурана, — но ти остави полицията да тича подир пурата и сложи на „Осерваторе романо“ един камък. Ала в къщи, докато майка му приготвяше обяда, той си отбеляза на едно листче:

„Тоя, който е съставил писмото, като е изрязал думите от «Осерваторе романо»:

а) е купил вестника в окръжния град с хитрото намерение да внесе объркване в издирванията;

б) тоя вестник случайно му е попаднал в ръцете и дори не си е дал сметка за какъв вестник се касае;

в) толкова е бил свикнал да вижда около себе си тоя вестник, че го е смятал за вестник като всеки друг, без да размисля върху печатарските му особености и върху ограниченото му и почти професионално разпространение.“

Остави писалката и прочете бележката. После накъса на ситни парченца листчето.