Леонардо Шаша
Всекиму своето (3)

III

От купчината рецепти и от показанията на лекаря, който ги бе написал, комисарят се убеди, че девойката е ходела често в аптеката във връзка с менингита на единадесетгодишния си брат, който още носеше признаците му: затъпял и изплашен вид, несигурна памет и трудно изразяване на мислите. Понеже баща й работеше на полето, а майка й не излизаше от къщи, задачата да ходи в аптеката и да иска осветления от лекуващия лекар бе възложена на нея, която между другото беше най-будната и образована в семейството. Естествено, бяха разпитани също така баща й и бившият й годеник, но само колкото да се изчерпи тоя клон от издирването.

След като убеди комисаря, на девойката оставаше да убеди целия град от седем хиляди и петстотин жители, включително и своите близки. Последните — щом я освободи комисарят — за всеки случай се спуснаха върху нея и мълчаливо, упорито и старателно я набиха.

Вдовицата Тереза Спано̀ — Мано, която бе извадила всичките снимки на аптекаря, за да избере една за гроба му, виждаше на всяка от тях хубавото и кротко лице на съпруга си, оживено на устните от едва уловима язвителна усмивка и в очите — от студена и подигравателна светлина. Така преображението на аптекаря се осъществяваше и под покрива, където в продължение на петнадесет години бе живял като верен съпруг и примерен баща. Подозрението я измъчваше дори и на сън — тя виждаше смътно някакви огледала, на които аптекарят се показваше гол като червей и лишен от стави като манекен, стряскаше се и ставаше, за да почне да разпитва отново образите на съпруга си. Навремени й се струваше, че й отговаряше от смъртта, в която бе изчезнал и че всичко беше смърт и нищо нямаше значение, а навремени — по-често — от циничния и жесток живот, който продължаваше. Решително възмутени от нея бяха и нейните роднини — винаги готови да я укорят за брака й, срещу който на времето се бяха противопоставили с всички средства. Роднините на аптекаря пък, останали настрана от разкошния траур, също както се бяха държали настрана и от охолния и задоволен живот на своя близък, бяха склонни да преценяват фактите в рамките на фаталността: промениш ли положението си, постигнеш ли богатство и щастие, ето че страданието, позорът и смъртта не закъсняват да те навестят.

Макар че липсваше каквато и да било улика, като се изключи угарката от една пура, намерена на местопрестъплението (и следствените органи допуснаха, че при дългото чакане в засада, единият от убийците я е изпушил), в градчето нямаше човек, който да не е разрешил за себе си напълно или почти напълно загадката или пък да не смята, че притежава ключа за разрешаването й. Имаше своя ключ и учителят Лаурана — и тоя ключ беше думата unicuique, която заедно с други, забравени от него вече думи, случайно се бе показала на гърба на писмото, благодарение на полегатата светлина, която падаше върху него. Той не знаеше дали старшината е обърнал внимание на внушението му да погледне гърба на писмото и дали в развоя на издирванията в лабораториите на полицията бяха изследвали писмото по всички посоки, в който случай думата unicuique не можеше да не бъде в центъра на издирванията. Но всъщност съвсем не беше сигурно, че са се заловили да изследват писмото в подсказаната от него посока и че след като веднъж са го изследвали, са разбрали важността на уликата. Зад тия мисли на учителя Лаурана се криеше известна суетност, която го караше да допуска, че на другите не е дадено да проникват в една толкова очевидна загадка или в една толкова загадъчна очевидност. Тъкмо това противоречие изискваше свободен и пъргав ум.

Така, от суетност, Лаурана извърши първата стъпка — почти без да иска. Като се отби, както правеше всяка вечер, при вестникопродавача, той поиска „Осерваторе романо“^[1]. Вестникопродавачът остана смаян, защото учителят се ползуваше със славата (не съвсем заслужена) на яростен антиклерикал и защото от поне двайсет години никой не бе му поискал тоя вестник. И вестникопродавачът го каза, от което сърцето на учителя радостно трепна:

— От двайсет години не съм чувал някой да поиска „Осерваторе“. През време на войната някои го четяха, пристигаха пет броя. После дойде секретарят на фашото и ми каза, че ако не се откажа от „Осерваторе“, ще накара да ми отнемат разрешителното да продавам вестници… Който заповядва, той създава закона. Вие какво бихте направили?

— Това, което сте направили и вие — отвърна учителят.

„Значи никой не е питал вестникопродавача, дали продава «Осерваторе». Но може би старшината знае вече. Трябва да опитам с пощенския чиновник, или с раздавача.“

Пощенският чиновник беше приказлив човек, приятел на всички. Не беше необходимо да си близък с него, за да получиш сведението.

— Готвя труд върху Мандзони^[2]. Посочиха ми една статия, която е излязла в „Осерваторе романо“ преди петнайсет или двайсет дни. В града някой получава ли „Осерваторе“?

Знаеше се, че учителят пишеше малки критични работи, които печаташе в списания. Затова пощенският чиновник му даде с готовност сведението (той не би му го дал или би му го дал с колебание, с недоверие, ако вече полицията му го бе поискала).

— Пристигат два броя: единият за протойерея, а другият за енорийския свещеник на църквата „Св. Ана“.

— А за християндемократическата партия?

— Не.

— Дори и секретарят ли не го получава?

— Дори и той. Само два броя, можете да бъдете спокоен. — И като отдаде настойчивостта на учителя на това, че не е в приятелски отношения със свещениците, той го посъветва: — Идете при енорийския свещеник на църквата „Св. Ана“. Ако има броя от вестника, който търсите, непременно ще ви го даде.

Учителят изпълни веднага съвета: църквата „Св. Ана“ беше на две крачки, а жилището на свещеника — отстрани. Впрочем, той беше донякъде близък с енорийския свещеник — човек над всякакви предразсъдъци, ненавиждан от горестоящите и обичан от народа (но бяха прави горестоящите).

Бе приет с отворени обятия. Ала когато каза причината на своето посещение, по лицето на енорийския свещеник се изписа съжаление. Да, той получавал „Осерваторе“, но по инерция и само за да не го вземат под око не прекъснал абонамента, останал от предшественика му. Но колкото се отнася до четенето…

— Никога не съм го чел, нито дори съм го разтварял: както се получи, така си го прибира моят капелан^[3]. Познавате ли го? Оня млад свещеник, само кожа и кости, който никога не поглежда хората в очите. Глупак. И шпионин — затова ми го натрапиха. Той сигурно чете „Осерваторе“; дори може да го пази. Ако искате, ще му се обадя по телефона.

— Ще ви бъда благодарен.

— Веднага. — Свещеникът вдигна слушалката и поиска номера. Щом получи връзка, рязко запита: — Направи ли всекидневния си доклад на протойерея? — и започна да смига на учителя, като местеше пренебрежително телефона, откъдето се чуваше гласът на другия, който, разбира се, отричаше. После добави: — Но аз пет пари не давам… И не ти се обаждам за това. Слушай добре: какво правиш с броевете ми от „Осерваторе романо“, които крадеш? — Последваха други протести, които енорийският свещеник прекъсна: — Не, тоя път се шегувам… Хайде, кажи ми какво ги правиш? Пазиш ли ги? Браво… браво… Почакай малко, ей сега ще ти кажа кои броеве ми трябват; не за мене, разбира се, а за един приятел, един учител… Кои броеве ви трябват?

— Не знам точно: навярно статията, която търся, е между първи юли и петнайсети август.

— Чудесно… Слушай: имаш ли всички броеве от първи юли до петнайсети август? Трябва да провериш ли? Провери, и в същото време виж дали в някой от тия броеве се говори за Мандзони… Провери добре и ми съобщи по телефона за резултата… — Сложи слушалката и обясни: — Той ще потърси: ако намери статията, ще му кажа да ми я донесе утре сутринта. Така ще си спестите отвращението да го видите. Той е гадно същество.

— Наистина ли?

— Повярвайте ми, човек трябва да има силен стомах, за да го гледа край себе си. Според мене, той е и порочен — вие ме разбирате… Аз се забавлявам, като го държа винаги между момичета… Страда, нещастникът, страда. И си отмъщава. На живота, знаете ли, аз гледам откъм истинската му страна… Не сте ли чували вица за младата слугиня, за анкетата на епископа? Не ли? Искам да ви го разкажа: веднъж ще чуете виц за свещеници, разказан от свещеник… Й тъй: донасят на епископа, че в някакво градче имало свещеник, който не само държал слугиня на възраст много под, както казва Мандзони, синодалната^[4], ами и лежал с нея в едно и също легло. Естествено, епископът хуква, нахълтва в дома на свещеника, вижда слугинята, наистина млада и хубавичка, после спалнята и леглото за двама души и половина, и тутакси отправя към свещеника обвинението. Свещеникът не отрича — „Вярно е, Ваше превъзходителство — казва той, — че тя спи на отсамната страна, а аз на отвъдната, но, както виждате, на стената между моето място и нейното има куки, на които вечер, преди да си легна, прикрепвам тая голяма и яка дъска, която е като стена“ — и посочва дъската. Епископът омеква. Той е смаян от тая голяма чистота, припомня един от ония средновековни светци, които спели в едно легло с някоя жена, като поставяли обаче по средата кръст или сабя, и казва благо: „Да, синко, без съмнение дъската е добра предпазна мярка, но ако те връхлети изкушението, което е бясно, яростно, адско? Какво правиш, когато те връхлети изкушението?“ „О, Ваше превъзходителство — отвръща свещеникът, — не е чак толкова страшно: махвам дъската.“

Енорийският свещеник успя да разкаже още няколко вица, докато се обади неговият помощник. Проверил: всички броеве от първи юли до петнадесети август били запазени, ала статии върху Мандзони нямало.

— Съжалявам — каза свещеникът, — но може би не е гледал както трябва. Нали ви казах: той е глупак. За да бъдем сигурни, може би ще трябва да отидете да ги прегледате вие. Или искате да му кажа да донесе всички тук?

— О, не, би било твърде неудобно. Освен това, на мене ми е необходима само статията.

— Вярвам ви: от векове не казваме нищо съществено… А пък за Мандзони… можем да си представим какво може да каже един католик за Мандзони, писател, когото днес само един истински свободомислещ може да разбере и да обича.

— И все пак в някои страници на католици върху Мандзони намираме високо просветление.

— Зная ги: бог, който поваля и повдига, благодатта, пейзажът, Мандзони и Вергилий… О, колкото се отнася до това, бих казал, че цялата критика върху Мандзони е била създадена от католици. С някои изключения — и не много умни, наистина… И знаете ли кога се стига до центъра, до магмата? Когато се докосва темата за мълчанието на любовта… Но да оставим това… Искам да ви покажа нещо, защото знам, че вие разбирате тия неща. — Той отиде до един стенен долап, отвори го и извади някаква статуйка, висока една педя: един свети Роко. — Погледнете я: какво движение, какво изящество… И знаете ли как се сдобих с нея? Един мой колега от едно съседно градче я държеше в ризницата в един забутан кът, захвърлена като стара вещ. Аз му купих един нов хубав свети Роко, голям, от папие-маше. Той ме смята за маниак, за човек, който лудее по стари неща, и почти му беше съвестно да спечели толкова много при замяната.

Енорийският свещеник беше известен като тънък и алчен познавач на художествени произведения, и се знаеше, че върти доходна търговия с някои антиквари в Палермо. И действително, като показваше от всяка страна свети Роко, той каза:

— Аз вече го показах и ми предложиха триста хиляди лири, но засега искам да му се понаслаждавам — винаги има време да отиде завинаги в къщата на някой крадец на обществени пари… Какво ще кажете за нея? Първата половина на шестнайсети век, нали?

— Струва ми се, да.

— На това мнение е и професор Де Рендзис, един авторитет по сицилийската скулптура от петнайсети и шестнайсети век… Само че неговото мнение — прихна да се смее свещеникът — винаги съвпада с моето, понеже го заплащам.

— Вие в нищо не вярвате — каза учителят.

— О, напротив, вярвам в някои неща. Може би дори в много за времената, в които живеем.

В градчето се носеше анекдотът (може би верен), че веднъж по време на богослужение, когато отварял дарохранилището, ключът му се запънал в ключалката. Като се мъчел да го превърти, свещеникът изтървал ругатнята: „Че какъв дявол се е заврял вътре!“, тоест в ключалката. Истината е, че той винаги претупваше набързо черковните работи и винаги скиташе по спекула, по черна борса.

— Но, извинете, аз не разбирам… — подхвана учителят.

— Защо нося това расо ли?… Ще ви кажа, че аз не съм го облякъл по своя воля. Но може би вие знаете историята: един мой чичо свещеник, на служба в същата тая черква, лихвар, богат, ми остави цялото си състояние при условие, че стана свещеник. Бях на три години, когато той умря. На десет години, когато влязох в семинарията, се чувствувах Свети Луиджи, а на двадесет и две, като излязох от нея — сатанинско въплъщение. Искаше ми се да зарежа всичко, но наследството, майка ми… днес вече не държа на това, което наследих, майка ми не е жива… бих могъл да се махна…

— Но налице е Конкордатът.

— В моя случай, със завещанието на чичо в ръка, Конкордатът не би ме засегнал: аз съм станал свещеник по принуда и следователно биха ме оставили да си отида, без да накърнят гражданските ми права… Но истината е, че в тия одежди се чувствувам удобно; и между удобството и негодуванието аз постигнах равновесие, съвършенство, жизнена пълнота…

— Но не рискувате ли да си навлечете някоя беда?

— Не, съвсем не. Ако се опитат само с пръст да ме пипнат, ще им устроя такъв скандал, че дори пратениците на „Правда“ ще дойдат тук на бивак поне за един месец. Но какво разправям аз, скандал ли? Цяла поредица, цял бенгалски огън от скандали…

Така приятно забавляван, учителят Лаурана напусна дома на енорийския свещеник чак към полунощ. Той излезе, изпълнен със симпатия към свещеника на църквата „Св. Ана“. „Но Сицилия, може би цяла Италия — си каза той, — се състои от такива симпатични особи, на които би трябвало да се отреже главата.“

Колкото се отнася до думата „unicuique“, той бе разбрал, че не можеше да е от вестника, който се получаваше в църквата „Св. Ана“. И това беше вече нещо.