Леонардо Шаша
Всекиму своето (9)

IX

Завърна се в града в края на септември. Нямаше нищо ново, както веднага го осведоми Розело в клуба, като го дръпна настрана, за да не чуе ужасният полковник. Но Лаурана имаше какво да разкаже на Розело: за срещата с депутата, за историята с ония документи, които Рошо бе обещал на политика при условие да предизвика скандал.

Розело остана смаян. Той изслуша разказа, като възкликваше непрекъснато „Я гледай ти!“, а после започна да се ядосва, като задаваше въпроси и се опитваше да си припомни някой знак, някоя дума на Рошо, с която тая невероятна история можеше по някакъв начин да се свърже.

— Аз предполагах, че ти знаеш нещо за тая история — каза Лаурана.

— Нещо ли? Та аз просто съм смаян!

— Навярно би се намерило някакво обяснение във факта, че той се е готвел да нападне някого от твоята партия и е искал ти да не се месиш и да го убедиш да се откаже от намерението си. Рошо беше твърдоглав, но понякога и крайно податлив. Ако ти беше узнал, щеше да се намесиш, за да окажеш натиск върху него, за да го укротиш — нямаше да можеш естествено да останеш равнодушен пред една заплаха против човек от твоята партия и следователно против самата партия…

— Когато се отнася до рода, до някого от рода, няма партия, която да заслужава жертва. Ако беше се обърнал към мене, щеше да бъде напълно удовлетворен.

— Но може би тъкмо това не е искал — да изложиш положението си в партията заради въпрос, който се е отнасял до него. И той действително е казал, че се касаело за нещо деликатно и лично.

— Деликатно и лично… Но уверен ли си, че не е споменал имена, че не е дал някое указание, което може да помогне, макар и за приблизително разпознаване на тоя първенец?

— Нищо не е издал.

— Знаеш ли какво ще направя? Ще се обадя по телефона на братовчедката си и после ще идем заедно у нея. Трябва да е казал нещо на жена си… Ела.

Те отидоха на телефона. Розело каза на братовчедката си, че учителят Лаурана е научил някои неща, някои непонятни неща, които може би само тя е в състояние да обясни, и я запита, дали няма да я безпокоят, ако се качат при нея, в един може би неудобен час.

— Да вървим — каза Розело, като сложи слушалката.

Госпожата държеше ръка върху сърцето си, от вълнение, че ще научи неща, които учителят Лаурана щеше да й разкаже. Тя остана смаяна от отиването на мъжа й в Рим и като гледаше братовчеда си, промълви:

— Той навярно е ходил там, когато каза, че ще отиде в Палермо две или три седмици преди нещастието.

Но за останалото не знаеше нищо. В последно време нейният мъж като че ли е бил малко угрижен, говорел малко, често страдал от главоболие.

— Неговият баща, старият професор Рошо, също ми каза, че в последно време синът му е изглеждал променен.

— Вие сте видели моя свекър?

— Оня ужасен старец! — намеси се Розело.

— Да, споходих го… Той си има своите приумици, но е трезв, бих казал — безпощаден…

— Човек без вяра — каза госпожата. — И как може да живее човек без вяра?

— Исках да кажа интелектуално безпощаден… А колкото се отнася до вярата, смятам, че я има.

— Няма вяра — обади се Розело. — Той е безбожник, от най-закоравелите, които не се трогват дори пред смъртта.

— Аз не допускам, че е безбожник — противопостави се Лаурана.

— Той е антиклерикал — намеси се госпожата. — Веднъж му отидохме на гости заедно с чичо протойерея — аз, моят съпруг и протойереят… Какво каза той тогава! Тръпки ме полазиха, вярвайте ми — и тя кръстоса ръце, за да притисне хубавите си голи мишници, сякаш отново я полазиха тръпки.

— Е, какво каза?

— Неща, които не мога да повторя, неща, които никога не бях чувала през живота си… А клетият ми чичо, протойереят, който държеше в ръка своето малко сребърно разпятие и му говореше за милост, за любов…

— Действително, той ми каза, че протойереят е много благ човек.

— Той наистина може да каже това — рече госпожата.

— Чичо, протойереят, е светец — отсече Розело.

— Не, това не може да се каже, не бива да се казва. Ние не можем да създаваме светците — изясни госпожата. — Чичо, протойереят, това да, може да се каже — има голямо сърце, което кара човека да мисли за светостта.

— Вашият съпруг — подхвана Лаурана — физически приличаше много на баща си; приличаше малко на него и по начина си на мислене.

— На оня стар грешник?! Но, моля ви се!… Моят съпруг хранеше голямо уважение към чичо ми протойерея, към църквата. Всяка неделя ме придружаваше на богослужението. Тачеше петъка и никога не е проявил присмех или съмнение спрямо религиозните работи… А аз, колкото и да го обичах, допускате ли, че бих се омъжила за него, ако се съмнявах, дори само ако се съмнявах, че мисли като баща си?

— Наистина — каза Розело, — него човек мъчно можеше да го разбере. Какво мислеше за религията, за политиката, смятам, че дори и ти, неговата съпруга, не можеш да кажеш с положителност…

— Положително е, че беше внимателен към хората — отстъпи госпожата.

— Е, да… Но от това, което ни каза сега Лаурана, е ясно, че е бил затворен човек, че не е доверявал дори на тебе мислите и плановете, които е имал в главата си.

— Това е вярно — въздъхна госпожата и като се обърна към Лаурана, запита: — Но на баща си нищо ли не е казал, дори на баща си?

— Нищо.

— И на депутата е казал, че се касаело за нещо деликатно и лично, така ли?

— Да.

— И обещал да му даде документи?

— Цяло досие.

— Слушай — предложи Розело на братовчедката си, — не можем ли да хвърлим поглед в чекмеджетата му, върху книжата му?

— Аз желая всичко да се запази както той го е оставил, нямам смелост да бъркам в нещата му.

— Но въпросът е да се освободим от една мисъл, от едно безпокойство… И после, знам ли, ако някой е постъпил несправедливо към него, аз, от почит към паметта му, заради любовта, която хранех към него, мога и да продължа, да отида докрай…

— Прав си — съгласи се госпожата и стана.

Висока, с набъбнали гърди и голи чак до гъстия кичур на мишниците ръце, окрилена от парфюм, в който някой по-опитен нос и някоя по-малко пламенна натура биха различили „Валенчага“ от потта, за миг тя се изправи до учителя, подобно на Самотракската Победа, която се изкачва по стъпалата на Лувр.

Заведе го в кабинета — малко мрачна стая или само наглед такава, поради светлината, която, като падаше върху писалищната маса, оставяше в сянка строгите лавици, натъпкани с книги. На масата имаше разтворена книга.

— Четях я — обясни госпожата.

Като държеше двата си пръста посред книгата, за да не се разбъркват страниците, Розело я затвори и прочете заглавието — „Писма до госпожа…“

— Какво представлява? — запита Лаурана.

— Много интересна, от един поляк.

— Той четеше толкова много — каза госпожата.

С още по-голяма деликатност от тая, с която я взе, Розело сложи отворена книгата върху писалищната маса.

— Да видим първо чекмеджетата — каза той и отвори първото.

Лаурана се наведе над отворената книга. Погледът му попадна на една фраза — „Само действието, което засяга реда на една система, поставя човека в жестоката светлина на законите“, после, разширявайки обхвата на зрителното поле върху страницата, сякаш разтваряше някаква диафрагма, без да плъзга поглед по редовете, той позна мястото от разсъждението, контекста, където писателят говори за Камю, за „Чужденецът“. „Редът на една система! А къде е тук системата? Имало ли е, ще има ли някога? Да бъдем чужденци в истината или във вината и едновременно в истината и във вината, е разкош, който можем да си позволим, когато съществува редът на една система. Стига да не искаме да смятаме за система тая, в която клетият Рошо изчезна. В такъв случай човек е повече чужденец в ролята на палача, отколкото в тая на осъдения; повече в истината, ако управлява гилотината, и по-малко, ако е под нея.“

Търсеше и госпожата. Тя бе клекнала пред най-долното чекмедже на писалищната маса, в мрежата, образувана от играта на светлината и сянката — с голи ръце, с лице, загадъчно потънало в тъмната маса на косите. Мислите на Лаурана се стопиха в тъмното слънце на желанието.

Госпожата затвори чекмеджето и се изправи пъргаво на крака.

— Нищо — каза тя, но без досада, като че ли това търсене беше само за да задоволи братовчеда си.

— Нищо — додаде и Розело, със същия тон, като подреждаше последната папка книжа.

— Може да е имал и някоя касетка в банката, знам ли? — продума Лаурана…

— За това мислех и аз — каза Розело, — утре ще гледам да науча нещо.

— Не е възможно — той знаеше, че тук никой не пипа нещата му, книгите му и книжата му, нито аз… Беше придирчив — възрази госпожата с тон, от който се подразбираше, че тя самата не е придирчива.

— Не ще и дума, тук има някаква загадка — додаде Розело.

— Ама ти смяташ ли, че тая история с депутата-комунист и с документите има нещо общо с неговата смърт? — запита го братовчедката му.

— Ни най-малко. — И като се обърна към Лаурана, запита: — Ти какво ще кажеш за това?

— Че кой може да каже?

— О! — възкликна, почти извика госпожата. — Значи вие мислите?…

— Не, не мисля… Но работата е там, че щом полицията тъпче на едно място в задънената улица на несъществуващи галантни приключения на аптекаря, всички предположения са добри.

— Ами писмото? Заплашителното писмо, което е получил аптекарят, къде го слагате? — запита Розело.

— Да, ами писмото? — настойчиво повтори въпроса госпожата.

— Слагам го — отвърна Лаурана — в хитрата сметка на убийците: аптекарят е лъжлив прицел, човек за прикритие…

— Наистина ли допускате това? — запита госпожата, смаяна и смутена.

— Не, не го допускам.

Госпожата сякаш се ободри. „Втълпила си е, че мъжът й е убит заради аптекаря и смята, че всяко друго предположение помрачава паметта му, преклонението пред личността му“ — помисли Лаурана и се укори, задето я смути с това свое предположение, което в действителност не смяташе за съвсем неоснователно.