Леонардо Шаша
Всекиму своето (8)

VIII

Старият професор Рошо, чиято слава на окулист още се носеше в Западна Сицилия и дори вече преминаваше в мит, от около двайсет години бе изоставил катедрата и професията си. Надхвърлил деветдесетте години, по ирония на съдбата или за да се затвърди по-добре в мита на човек, който е предизвиквал природата, като е възвръщал на слепите зрението, сега самият той беше засегнат от природата в зрението и поразен от почти пълна слепота. Живееше в Палермо, в дома на един от синовете си, който, като окулист, вероятно беше също тъй способен, ала — според предубеждението на повечето хора — преживяваше от рентата на бащиното си име.

Лаурана се обади по телефона, за да разбере в кой ден и час е най-удобно да посети професора. Професорът, когото прислужницата уведоми, се яви на телефона и му каза да отиде веднага. Не защото бе успял да си спомни за стария другар на сина си, а защото беше зажаднял за хора в мрачната самота, в която живееше.

Беше пет часът следобед. Професорът седеше на терасата в едно кресло. Встрани имаше грамофон, от който се носеше — ту гръмовен, ту потреперващ и сподавен — гласът на един прочут актьор, който декламираше тридесетата глава от „Ад“.

— Виждате ли докъде съм стигнал? — подхвана професорът, като му подаваше ръка. — Да слушам от тоя „Божествената комедия“ — сякаш актьорът присъствуваше, а професорът имаше някакви лични основания да го презира. — Бих предпочел да ми я чете моят внук, който е на дванайсет години, или прислужницата, или портиерът, но те си имат друга работа.

Отвъд парапета на терасата, под воалите на югоизточния ветрец, блестеше Палермо.

— Хубав изглед! — възкликна професорът, посочи уверено и додаде: — Сан Джовани дели Еремити, дворецът Орлеан, кралският дворец. — Усмихна се. — Когато дойдохме да живеем в тая къща, преди повече от десет години, виждах малко повече. Сега виждам само светлината, но като някакъв далечен бял пламък. За щастие, в Палермо има толкова много светлина… Но да оставим личните си нещастия… Значи вие сте били другар на покойния ми син.

— В прогимназията и в лицея. После той се записа да следва медицина, а пък аз литература.

— Литература. И сте учител, нали?

— Да, по италиански и история.

— А вие знаете ли, че аз съжалявам, задето не съм станал професор по литература? Сега поне щях да зная наизуст „Божествена комедия“.

„Натраплива идея е“ — помисли си Лаурана и каза:

— Но вие в живота си сте извършили нещо далеч по-друго от това да четете и обяснявате „Божествена комедия“.

— Смятате ли, че това, което съм извършил, има повече смисъл от това, което вършите вие?

— Не. Искам да кажа, че това, което правя аз, могат да го правят хиляди други хора, а това, което сте извършили вие, могат да го вършат малцина, десет или двайсет души в света.

— Приказки — каза старецът и сякаш задряма. После внезапно запита: — А моят син в последно време как изглеждаше?

— Как изглеждаше ли?

— Искам да кажа: проявяваше ли загриженост, безпокойство, нервност?

— Не забелязах такова нещо. Но вчера, като говорех с един човек, който го е срещал в Рим, спомних си, че в последно време наистина беше малко променен, поне в някои неща. Но защо ми задавате тоя въпрос?

— Защото и на мене ми се струваше малко променен… Но вие казахте, че някакъв човек го срещнал в Рим?

— Да, в Рим, петнайсет или двайсет дни преди да стане нещастието.

— Странно… Но дали случайно тоя човек не греши?

— Не греши. Той е приятел, училищен другар. Депутат е, комунист. Синът ви е ходил в Рим, за да се срещне с него.

— За да се срещне с него ли? Странно, наистина странно… Не вярвам да е било за някаква услуга. Макар комунистите да са и те в известна степен на власт, винаги е по-лесно да се постигнат услуги от тия другите — и той посочи с ръка към двореца Орлеан, седалище на областното управление. — А тия, другите, синът ми ги имаше дори у дома си. И, както чувам, те са могъщи.

— Не е било точно услуга, която е трябвало да иска. Искал е нашият приятел да разобличи в Камарата злоупотребите и кражбите на един първенец.

— Моят син?! — смая се старецът.

— Да — и аз съм учуден от това.

— Наистина, той беше променен — каза сякаш на себе си старецът. — Беше променен. И не знам точно от кога, не мога да си спомня кога за пръв път забелязах у него някаква умора, някакво равнодушие, а също тъй и някаква твърдост в преценките, която ме накара да си спомня за майка му… Жена ми произлизаше от семейството на габелоти^[1], хора, които между 1926 година и 1930 година трябваше да направят много усилия, за да се отърват от мрежата, която Мори^[2] бе хвърлил върху тях… И тя, жена ми, не обичаше ближния си, но може би е по-право да се каже, че не разбираше, и никой не би й помогнал да разбира, а аз, по-малко от всеки друг… Но за какво говорехте?

— За сина ви…

— Да, за сина ми… Той беше интелигентен, но неговата интелигентност беше спокойна, мудна. И беше много честен… Може би от страна на жена ми бе наследил голяма привързаност към земята, към полята. Само че, докато дядо му, бащата на жена ми, и жена ми живееха на полето като диваци, моят син живееше с много литература, струва ми се… Той беше момък, мъж от ония, които минават за прости, а пък са дяволски сложни… Затова на мене не ми хареса, че със своя брак се пъхна във фамилия на католици… Казвам католици ей така, на дума, защото аз в живота си никога не съм срещал истински католик, а пък скоро ще навърша деветдесет и две години… Има хора, които в живота си са изяли половин салма^[3] майорско жито^[4] във вид на нафора, и пак са винаги готови да пъхнат ръка в чуждия джоб, да ритнат в лицето някой умиращ или да стрелят в гърба на някой здравеняк… Вие познавате ли снаха ми, роднините й?

— Не отблизо.

— Аз никак. Срещал съм снаха си няколко пъти и само един път оня неин чичо каноник или протойерей или дявол го знае какъв е.

— Протойерей.

— Много благ човек. Искаше да ме обърне в своята вяра. За щастие, беше на път, иначе в края на краищата щеше да ми доведе неочаквано папата… Не можа да разбере, че съм религиозен човек… Но снаха ми е много красива, нали?

— Много красива.

— Или може би много жена, от ония, за които, когато бях млад, казвахме, че са жени за легло — рече старият професор с тон на обективен познавач, сякаш не говореше за съпругата на своя син, сега мъртъв, и раздвижи ръце, за да очертае изтегналото се тяло. — Струва ми се, че тоя израз сега вече не се употребява, жената падна от загадъчността на алкова и на душата. И знаете ли какво мисля? Че католическата църква днес отбелязва най-голямата си победа: мъжът най-сетне мрази жената. Тя не успя да направи това дори и в най-мрачните и най-тежки векове. Но днес успя. И може би някой богослов ще каже, че в случая провидението е проявило хитрост: мъжът е смятал, че и в еротиката върви по главния път на свободата, а пък е свършил всъщност в древната клопка!

— Да, може би… Макар в християнския свят тялото на жената никога да не е било тъй превъзнасяно, тъй излагано, както днес. А и търговската реклама сочи предназначението на жената в това да примамва, да обайва.

— Вие казахте една дума, която съдържа решително същността на въпроса: изложено, тялото на жената е изложено. Изложено, както едно време оставяха изложени обесените… с една дума, наказанието е изпълнено… Но аз се разбъбрих твърде много, по-добре е да си почина малко…

Лаурана разбра тия думи като сбогуване и веднага стана на крака.

— Не мърдайте — каза старецът, разтревожен, че ще му избегне толкова скоро редкият случай да поразговаря.

И сякаш той задряма отново, плъзна се в съня със своя хубав медален профил — такъв, какъвто после поколения студенти щяха да го виждат на бронзов барелеф в преддверието на университета, с един от ония надписи под него, на които, ако им обърнат внимание, се смеят. „Така ще се плъзне в смъртта“ — помисли Лаурана и остана да го гледа с известно безпокойство, докато старецът, все така неподвижен, сякаш продължавайки да развива мисълта, в която се бе затворил, каза:

— Някои неща, някои факти по-добре е човек да ги остави в мрака, в който са… Поговорката, правилото гласи: мъртвият си е мъртъв, да помогнем на живия. Ако вие кажете тая поговорка на някой северняк, той ще си представи сцената на някоя крамола, в която има един убит и един ранен, и за него е разумно да остави на място мъртвия и да се погрижи да спаси ранения. Сицилианецът обаче вижда убития мъртвец и убиеца — и живият, на когото трябва да се помогне, е именно убиецът. А какво е мъртвият за сицилианеца, може би е разбрал Лауренс, който е допринесъл за прогонването на ероса в дъното на чувала: мъртвецът е смешна душа от чистилището, един малък червей с човешки черти, който подскача върху нажежени тухли… Но, разбира се, когато мъртвият е от нашата кръв, трябва да се направи всичко, щото живият, тоест убиецът, да отиде скоро при мъртвия всред пламъците на чистилището… Аз не съм сицилианец до такава степен: никога не съм бил наклонен да подпомагам живите, тоест убийците, и винаги съм мислил, че затворът е по-конкретно чистилище… Но в края на моя син има нещо, което ме кара да мисля за живите, което внася в душата ми известна тревога за живите…

— Живите, които са убийците ли?

— Не, не ми е думата за тези живи, който пряко са го убили, а за живите, които са го направили равнодушен, които са го накарали да види някои неща от живота, да извърши някои други… На възраст като моята, човек, който е имал щастието да стигне до нея, е наклонен да мисли, че смъртта е волев акт; в моя случай, един малък волев акт: в някой момент ще ми омръзне да слушам гласа на тоя — и той посочи грамофона — и шума на града, прислужницата, която, от шест месеца пее за една сълза върху лицето, и снахата, която от десет години всяка сутрин се осведомява за здравето ми с едва забулената надежда да научи най-сетне, че вече съм до амина, и ще реша да умра тъй, както някой затваря телефона, когато на другата страна има някой досаден човек или някой глупак… Но искам да кажа, че у някой човек може да има някаква опитност, някаква мъка, някаква мисъл, някакво душевно състояние, поради което смъртта в края на краищата е само формалност. И в такъв случай, ако има отговорни, трябва да ги потърсим между най-близките. В случая със сина ми, би могло да се започне с мене, защото бащата е винаги виновен, винаги. — Угасналите му очи сякаш се губеха в далечината на миналото, на спомените. — Както виждате, аз също съм един от живите, на които трябва да се помогне.

Лаурана допусна, че в тия думи имаше някакво двусмислие, или само някаква тъмна, мъчителна догадка. И запита:

— Имате ли предвид нещо определено?

— О не, нищо определено. Нали ви казах, мисля за живите. А вие?

— Какво да ви кажа… — отвърна Лаурана.

Настъпи мълчание. Лаурана стана, за да се сбогува. Старецът му подаде ръка и каза:

— Това е проблем — и може би имаше предвид престъплението, може би живота.