Леонардо Шаша
Всекиму своето (7)

VII

Че всяко престъпление е за следователите като картина, чиито веществени и така да се каже стилови елементи позволяват, ако са умно открити и анализирани, да се стигне до едно сигурно установяване на истината — това е неизбежен извод от всички детективски романи, които голяма част от хората жадно поглъщат. В действителност обаче нещата стоят другояче и коефициентите на ненаказаността и на грешката са високи не защото (или не само, или не винаги) умът на следователите е малко, а защото елементите, които едно престъпление предлага, са съвършено недостатъчни. Думата ми е за престъпление, организирано и извършено от хора, които имат добрата воля да съдействуват коефициентът на ненаказаността да бъде висок.

Елементите, които допринасят да се разкрият загадъчните или безпричинните престъпления, са откровеността на престъпниците, анонимният донос и случаят. И донякъде, само донякъде — прозорливостта на следователите.

За учителя Лаурана случаят се появи в Палермо през септември. Той вече беше от няколко дни в тоя град, като делегат в изпитна комисия на един лицей, когато в ресторанта, където се хранеше, срещна един свой училищен другар, когото отдавна не бе виждал, ала чийто политически възход следеше отдалече. Комунист: секретар на комитета в един малък град в Мадоние^[1], после областен депутат и накрая — депутат в Камарата. Припомниха си естествено ученическите години и когато споменаха клетия Рошо, депутатът каза:

— Много силно впечатление ми направи вестта за неговата смърт, защото той бе идвал петнайсет или двайсет дни преди това при мене. Не бях го виждал най-малко от десет години. Намери ме в Рим, в Камарата. Веднага го познах, не беше се променил… Ние може би сме се променили, макар и малко… Аз после си помислих, че неговата смърт има връзка с идването му в Рим при мене, но издирванията установиха, че е загинал само защото е бил в компанията на някой си, който бил прелъстил някакво момиче… И знаеш ли защо идва при мене? За да ме попита дали съм склонен да изоблича в камарата, във вестниците и по събрания един първенец от вашия град, един, който държал в ръцете си цялата околия, който правел и развалял, който крадял, развращавал, вършел черна борса…

— Един от нашия град ли? Наистина ли?

— Като си помисля добре, струва ми се, че не ми е казал изрично, че се отнася до някой от вашия град. Може би ми е дал да разбера това, може би съм останал с такова впечатление…

— Първенец, който държи в ръцете си околията, а?

— Да, това си спомням добре — точно тъй каза… Аз, естествено, му отговорих, че на драго сърце бих го изобличил, бих предизвикал скандал, но трябва да имам, разбира се, някои документи, някои доказателства… Отговори ми, че разполага с цяло досие, което щял да ми донесе… И вече не се обади.

— Естествено.

— Да, естествено — щом не е бил вече жив.

— Не че искам да ти противореча, но помислих, че твоето подозрение за някаква връзка между неговото идване в Рим и смъртта… Спомням си, че няколко дни той не се мярна никакъв, а после каза, че бил в Палермо, при баща си… Но ми се струва почти невъзможно Рошо да е искал да изобличава някого, да е разполагал с някакво досие… Ама ти сигурен ли си, че е бил Рошо?

— Е, и таз добра — отвърна депутатът, — но щом ти казвам, че съм го познал веднага, че никак не се е променил…

— Вярно е, че не се бе променил… Но не ти ли спомена името на лицето, което е искал да изобличи?

— Не.

— А не ти ли даде някое общо указание, някоя подробност?

— Нищо. Аз настоях да науча повечко, но той ми отговори, че се касаело за нещо много деликатно, много лично…

— Лично ли?

— Да, лично… И щял да ми каже или всичко, с документите в ръка, или нищо… И ти признавам, че когато го чух да казва, че трябвало да реши дали да ми каже всичко, или нищо, стана ми малко неудобно… Останах с впечатлението, че тия документи и това негово идване при мене са свързани с някакво изнудване: ако работата успее — добре; ако не успее — пак при мене, с досието…

— Не, той решително не беше човек, който може да изнудва.

— А ти как тълкуваш такова едно поведение?

— Какво да ти кажа: странно, почти невероятно нещо.

— Извинявай, но и това, дето ти не можеш да допуснеш, че е искал да изобличи някого, нито да разбереш кого и поради каква причина, а пък си живял близко до него и си го познавал добре… Не ти ли се струва, че тук има някакво недоразумение?

— Чак толкоз близко до него не съм живял. Освен това той имаше затворен характер, никога не стигаше до откровеност. Затова никога не засягахме частни работи и разговаряхме за книги и за политика…

— А за политиката той какво мислеше?

— Мислеше, че да правиш политика, без да държиш сметка за нравствените начала…

— Куалункуизъм^[2] — изсъска депутатът.

— В тоя смисъл и аз съм донякъде куалункуист.

— Наистина ли?

— Това не ми пречи да гласувам за комунистическата партия.

— Добре, добре — одобри депутатът.

— Но с голямо затруднение, с голямо безпокойство.

— Че защо? — запита депутатът с развеселен и снизходителен поглед, обещаващ да срине веднага всеки довод, който Лаурана би му посочил.

— Да оставим това: ти няма да успееш да ме убедиш да гласувам против.

— Против кого?

— Против комунистическата партия.

— И таз добра! — възкликна депутатът, като се смееше.

— Не е чак толкова добра — промълви сериозен Лаурана и заговори отново за Рошо, който може би също тъй е гласувал за комунистите, макар че е избягвал грижливо да признае това. — От уважение към роднините си, тоест към роднините на жена си, всички дейни в политиката, начело с протойерея…

— Протойереят ли?

— Да, протойереят Розело, чичо на жена му… Затова именно Рошо, от уважение или може би за да избегне семейните разпри, не вземаше определени позиции. Трябва обаче да кажа, че напоследък, напротив, беше станал по-твърд, по-рязък в преценките си върху хората и работите в политиката. Думата ми е за политиката на управляващите.

— Може би са му отнели някой доход или някоя мисия…

— Не вярвам… Виж какво, той вече не беше това, което ти можеш да си представиш… Обичаше професията си, обичаше града, вечерите в клуба или в аптеката, лова, кучетата… Твърдя, че обичаше твърде много жена си и обожаваше момиченцето си…

— Че какво значение има това? Можел е също тъй да обича парите, да има някаква амбиция…

— Пари си имаше. И нямаше амбиции. И после човек, който е избрал да живее в един малък град и е решил да не се отдалечава от него, какви амбиции може да има?

— Ами да стане лекар на града, като едновремешните лекари — да си живее от своето, да не взема пари за преглед и дори да дава на болните бедняци пари за лекарства…

— Нещо подобно. Обаче той печелеше добре, минаваше за добър лекар и в съседните села и градчета и много хора ходеха на преглед при него. И после, името беше много известно: Рошо, старият професор Рошо… Знаеш ли, аз мисля да го навестя.

— Но изобщо, ти мислиш ли, че смъртта на Рошо наистина може да се свърже със заетата позиция против неизвестния първенец?

— Не, това не. Външната страна на нещата е против това подозрение. Рошо умря, понеже се сдружи непредпазливо (казвам непредпазливо, защото той знаеше за заплахата) с аптекаря Мано — това е външната страна.

— Клетият Рошо! — промълви депутатът.