Леонардо Шаша
Всекиму своето (2)

II

Двадесет и трети август от 1964 година беше последният щастлив ден, който аптекарят Мано преживя на тая земя. Според съдебния лекар, той го е преживял до залез слънце. Впрочем, в подкрепа на научната констатация беше дивечът, с който бе препълнена неговата чанта и тая на доктор Рошо: четиринадесет заека и шест яребици. Според сведущите, такъв брой зайци и яребици можеха да се убият само след цял ден ловуване, тъй като местността не беше резерват, а освен това не беше и богата с дивеч.

Аптекарят и докторът обичаха да упражняват лова с повечко труд и усилие, като поставяха на изпитание своите качества и тия на кучетата. Затова те се разбираха и винаги излизаха заедно, без да търсят други другари. И заедно приключиха тоя щастлив ловен ден, на десет метра разстояние един от друг, аптекарят бе ударен в гърба, а доктор Рошо — в гърдите. И едно от кучетата остана да им прави компания във вечното Нищо или в райските ловувания — едно от десетте, които аптекарят бе отвел със себе си, като бе оставил в къщи единадесетото, страдащо от възпаление на очите. То може би се бе хвърлило върху убийците, или пък го бяха убили от повечко възбуда и жестокост.

Не се знае как останалите девет кучета на аптекаря и двете на доктора са възприели в момента злодеянието. Факт е обаче, че са се завърнали към девет часа вечерта в градчето. Както разправят, те тичали вкупом и виели така загадъчно, че всички (защото естествено всички ги видели и чули) изтръпнали от страшно предчувствие. Така вкупом и стенещи, кучетата се отправили с бързината на куршум към склада, който аптекарят бе приспособил за кучкарник. Пред затворената врата на склада те удвоили воя си, за да уведомят за трагичното събитие кучето, останало в града поради възпаление на очите.

Това завръщане на кучетата накара цялото градче в течение на много дни (и така ще бъде винаги, колчем се заговори за качествата на кучетата), да се усъмни в порядъка на сътворението — защото, наистина никак не е справедливо това, дето кучето не може да говори. На хората и през ум не им минаваше, че дори и да можеха да говорят, при тая обстановка кучетата щяха да станат неми — по отношение самоличността на убийците и пред старшината на карабинерите.

Старшината, уведомен за обезпокоителното завръщане на кучетата към полунощ, когато вече си беше легнал, и до зори, подпомогнат от карабинери и безделници, прави опити на площадчето да склони кучетата чрез парчета шкембе, ласки и увещания да го заведат на мястото, където бяха оставили господарите си. Но те не разбираха какво се иска от тях, поради което старшината, когато слънцето вече бе отскочило нависоко и след като бе узнал от жената на аптекаря името на местността, където вероятно бяха отишли двамата на лов, отиде да направи своите издирвания. И едва по здрач, след един усилен ден, от който господ да пази всекиго, успя най-после да намери труповете. Впрочем, той очакваше това, защото още в мига, в който бе скочил от леглото си, бе разбрал, че заплахата от онова писмо, което всички, а също и самият той, бяха взели за шега, е изпълнена.

Това беше голяма неприятност, най-голямата, която се бе случила на старшината в това градче, дето бе прекарал три години — двойно убийство, а жертвите честни, уважавани и обичани граждани, с почтено обществено положение. При това бяха и от почтен род: съпругата на аптекаря, по баща Спано̀, беше правнучка на Спано̀, в чест на когото бе издигнат паметник; доктор Рошо от своя страна беше син на професор Рошо, специалист по очни болести, а жена му, по баща Розело, беше внучка на протойерея и братовчедка на адвоката Розело.

Да не пропусна да кажа, че от окръжния град набързо пристигнаха полковникът и комисарят, началник на оперативна група. И ръководството на издирванията после пое, както писаха вестниците, комисарят — естествено, при пълно сътрудничество с карабинерите. Първата стъпка бе да арестуват всички, които бяха извършили в миналото някое криминално престъпление, с изключение на банкрутиралите и лихварите, които в града не бяха малко. Но в течение на четиридесет и осем часа всички арестувани бяха върнати на семействата им. Пазеше се пълно мълчание, в което участвуваха и местните доносници на карабинерите.

През това време погребението се подготвяше с оная величественост, която подобаваше на общественото положение на жертвите и на рода им. А полицията реши да направи погребението тържествено и да го увековечи със снимането на филм, подготвен при такава тайна, че след това не се намери нито един от участвуващите в погребалното шествие, който да не цъфне на екрана с лице, което сякаш казваше на обектива, на оператора, на следствените органи: „Знам, че сте тук, но си губите времето — моето лице е лице на честен човек, на невинен, на приятел на жертвите.“

Поради ковчезите от масивен орех, инкрустирани при това с бронз, покойниците тежаха като олово и затова ги носеха не само най-преданите им, но и същевременно най-яките им клиенти. Приятелите на аптекаря, които вървяха подир покойниците, разговаряха за писмото, ровеха се в миналото на аптекаря Мано, като жалеха и клетия доктор Рошо, който беше съвсем случайна жертва и бе заплатил със смъртта си лекомислието да придружи аптекаря след заплашителното писмо. Защото, при всичкото уважение към аптекаря, след жестокото изпълнение на заплахата трябваше да се допусне, че все е имало някаква причина, за да се въоръжи ръката на убиеца — може би безсмислена, може би основана върху някоя дребна, далечна, несъзнателна постъпка (лоша постъпка) на жертвата. И после, в писмото се казваше ясно: „Ще умреш заради това, което си извършил.“ Следователно, аптекарят трябваше да има някаква отдавнашна и навярно незначителна вина. Но от друга страна никой не върши нищо заради нищо — и току тъй не се убива човек (в случая двама, с невинния доктор Рошо) заради нищо и никаква работа. При възбуда, разбира се, човек може да убие дори заради изпреварване в нещо, заради някоя дума; ала това престъпление е било подготвено хладнокръвно, за да се отмъсти за някоя не лесно забравима обида — една от ония обиди, които времето не заличава, а прави по-силни и по-упорити. Разбира се, не липсват луди, които си втълпяват, че даден човек тайно и непрекъснато ги преследва. Но такова престъпление може ли да се сметне за престъпление на луд? Освен това лудите в случая е трябвало да бъдат двама, а пък е трудно двама луди да се споразумеят. Че убийците са били двама, в това няма съмнение — никой не би дръзнал да нападне сам двама въоръжени, които в момента са били с пушка в ръка, и то пълна и готова за стрелба. На всичко отгоре, и за двамата се знаеше, че са бързи и точни стрелци. Но в случая имаше нещо безразсъдно — писмото. Защо да се предупреждава жертвата? Ами ако аптекарят, съзнаващ вината си (която все пак трябваше да съществува) или само стреснат от заплахата, се беше отказал да отиде на лов? Нямаше ли да се провали планът на убийците?

— Писмото — каза нотариусът — е типично за престъпление от любовен характер: какъвто и да е рискът, отмъстителят иска жертвата да започне да умира и заедно с това да изживява отново собствената си вина от мига, в който получи предупреждението.

— Но аптекарят не започна ни най-малко да умира — намеси се учителят Лаурана. — Може би той беше малко смутен вечерта, когато получи писмото, но после се шегуваше с него, беше спокоен.

— Че какво знаете вие за онова, което някой може да крие? — обърна се нотариусът към Лаурана.

— Ами защо да крие? Напротив, ако има някое подозрение върху произхода на заплахата, най-разумното нещо, което трябва да направи…

— … би било да го съобщи на приятелите си или може би на старшината — довърши иронично фразата нотариусът.

— Че защо не?

— Ех, драги приятелю! — възкликна нотариусът с учудване и укор, но сърдечно. — Представи си, драги приятелю, че аптекарят Мано, оставил хубави спомени, в момент на слабост, на лудост… Хора сме, нали? — той потърси около себе си одобрение, и го намери. — Аптеката се посещава повече от жени, отколкото от мъже, аптекарят минава почти за лекар… С една дума: случаят прави човека крадец… Някое момиче, някоя девойка… Да сме наясно: аз не знам покойният да е имал такива слабости, но кой може да се закълне в това?

— Никой — отвърна Луиджи Корвайя.

— На̀, виждате ли? — продължи нотариусът. — Бих могъл също да кажа, че в подкрепа на подозрението ми… да си говорим направо: покойният се бе оженил от интерес. Достатъчно е човек да погледне жена му, клетата, за да няма никакво съмнение: много добра жена, съгласен съм, жена с големи добродетели, но грозна, клетата, до няма и къде…

— Той е от беден произход — добави дон Луиджи — и като всички бивши бедни, беше алчен и скъперник, особено на младини… После, след брака, като тръгна добре аптеката, стана друг. Поне външно.

— Точно тъй: външно. Защото всъщност беше затворен, суров… Но да си дойдем на думата — я си спомнете как се държеше той, когато се говореше за жени?

— Мълчеше: слушаше и нищо не казваше — отговори веднага дон Луиджи.

— Това, нека си го кажем чистосърдечно ние, които имаме слабостта да говорим за жени, е поведението на човек, който действува. Понякога — нали си спомняте? — устните му трепваха в усмивка, която сякаш казваше: „Вие си приказвате, а пък аз действувам“. И после, трябва да се има предвид, че беше хубав мъж.

— Това, което казвате вие, драги нотариусе, нищо не доказва — забеляза учителят. — Дори и да приемем за вярно, че аптекарят е прелъстил някое момиче или е опозорил някоя булка, както се пише в старите популярни романи… Дори и да е вярно това, трябва да се обясни защо, след като е получил писмото, той не е могъл да довери на старшината своите подозрения относно самоличността на автора.

— Защото понякога между загубването на мира в къщи и спечелването на вечния мир човек избира вечния мир, и после вече не се говори за него — намеси се комендаторът Дзерило с лице, което изразяваше съжалението, че не е бил способен до тоя момент да направи същия избор.

— Но старшината, с такт… — започна да възразява учителят Лаурана.

— Не говорете глупости! — пресече го нотариусът и добави: — Извинете ме, ще ви обясня по-късно…

Те бяха вече стигнали до мястото пред църквата на гробището, където се произнасяха похвални речи за покойниците, а тъкмо нотариусът трябваше да говори за аптекаря.

Ала за учителя обяснението на нотариуса беше излишно. Той действително бе изрекъл глупости.

Още предната вечер, с тънки загатвания и деликатни думи, комисарят бе помолил вдовицата Мано да си спомни, да помисли дали случайно, както винаги и навсякъде става, не е имала сянка, сянка от подозрение не че мъжът й поддържа извънбрачна връзка, о не за бога!, или пък случайно й изневерява, но че някоя жена се върти около него, че го изкушава, че посещава твърде често аптеката. С една дума, комисарят искаше да получи от нея съвсем общо впечатление и щеше да се задоволи с него. Госпожата обаче казваше винаги и решително не. Но комисарят не се примири. Той нареди да отведат в участъка слугинята и след като я разпитва бащински в продължение на шест часа, успя да я накара да се съгласи, че, да, веднъж в семейството е имало едно малко спречкване във връзка с някаква девойка, която, според госпожата, много често се мяркала в аптеката (аптеката беше под жилището, и за госпожата беше много лесно, когато поискаше да проверява кой влиза и излиза).

Въпрос: — А аптекарят?

Отговор: — Отричаше.

Въпрос: — А ти какво мислеше?

Отговор: — Аз ли? Че какво общо имам аз с тая работа!

Въпрос: — Ти споделяше ли подозрението на госпожата?

Отговор: — Госпожата нямаше подозрение — струваше й се само, че девойката е много жива, а пък мъжът си е мъж.

Въпрос: — Много жива, а също тъй и много хубава, нали?

Отговор: — Не толкова, според мене, но жива — да.

Въпрос: — Много жива: тоест много весела, кокетка… Това ли искаш да кажеш?

Отговор: — Да.

Въпрос: — А как се казва тая девойка?

Отговор: — Не зная. Не я познавам, никога не съм я виждала, видях я само един път и не си я спомням…

Но в деветнадесет и четвърт, след близо шестчасов разпит, започнал от четиринадесет и половина, изведнъж паметта на слугинята се оживи и тя си спомни не само името, а и възрастта, улицата, номера, роднините до пета степен и безброй други подробности, свързани с въпросната девойка.

В деветнадесет и тридесет девойката беше пред комисаря, а пред участъка я чакаше баща й. В двадесет и един часа бъдещата свекърва на девойката отиде с две свои приятелки в дома й, върна й един ръчен часовник, едно калъфче за ключове, една вратовръзка и дванадесет писма и поиска веднага да й върнат обратно един пръстен, една гривна, едно було за богослужение и дванадесет писма. Привършила набързо церемонията, която разтуряше неумолимо годежа, възрастната бивша бъдеща свекърва сложи ехидния печат със следното увещание:

— Намерете си друг глупак.

С това тя недвусмислено заявяваше, че нейният син не е бил умен, щом е поверил честта си на една, която е имала любовна връзка с аптекаря.

Увещанието изтръгна викове на срам и яд от гърдите на майката на девойката и на роднините, които се бяха притекли.

Старата си отиде бързо, преди да бяха се съвзели и нахвърлили върху нея засегнатите, последвана от двете си приятелки. И щом се озова на улицата, каза на висок глас, за да я чуят съседите.

— Всяко зло за добро. Та не можаха ли да го убият, преди синът ми да се пъхне в тая къща?

Очевидно тя загатваше за аптекаря, който по този начин получи втората посмъртна похвала през деня.