Леонардо Шаша
Всекиму своето (18)

XVIII

Осми септември, в града се чествува празникът на Мария-дете — в шествие се носи статуята на едно дете, повито в злато и бисери, с бенгалски огньове и музики, от които стените трептят като камертон — първото клане на прасета и последното наводнение от сладолед… Протойереят Розело поднови обичая да приема в къщи приятелите за слава именно на Мария-дете, към чийто олтар в църквата на Мария-майка имаше особена слабост. Обичаят съществуваше от години, но предната година го бе прескочил поради траура, който трябваше да спази след смъртта на Рошо. Сега, след като през август изтече първата годишнина от трагичното събитие, той отвори отново дома си за празника, още повече, че трябваше да обяви годежа на племенника си адвокат с племенницата си Луиза — събитие, казваше протойереят, на което бяха съдействували враждебността на хората и непостижимата воля божия, на която той се подчиняваше.

— Помирявам се, това е… — обясняваше той на дон Луиджи Корвайя. — Господ знае дали бих пожелал брак между двамата, израснали в дома ми като брат и сестра, но сега, след трагедията, вече се касае за милостиво дело… За фамилна милост, разбира се… Можех ли да оставя тая моя клета племенничка, млада, с момиченце, да мине сама остатъка от живота си? И от друга страна, в тия времена, в които живеем, как да й намеря добър съпруг, мъж, който да не се жени за нея, за да й изяде имота, и който да е толкова добър, толкова милостив, че да гледа на момиченцето като на свое? Трудно е, драги дон Луиджи, трудно е… И тогава моят племенник, който всъщност не беше склонен да се задомява, реши — не казвам да се пожертвува, за бога! — да направи тая справедлива, милостива стъпка…

— Дявол да го вземе! — почти изрева полковник Салваджо, който зад гърба на протойерея бе чул последната фраза.

Протойереят се обърна, възмутен и изплашен, но като видя полковника, усмихна се и кротко го укори:

— Полковник, полковник, все същият сте…

— Извинете ме — каза полковникът, — но исках да кажа: вие, съвсем правилно, поради облеклото, което носите, свързвате тая работа с милостта; а пък аз, като стар грешник, я свързвам с друго. С две думи: госпожа Луиза е блестяща жена, а нейният братовчед, адвокатът, е мъж. Искам да кажа мъж, който е мъж пред красотата, пред женския чар…

Протойереят го заплаши шеговито с пръст и се отдалечи, а полковникът продължи по-свободно разговора с дон Луиджи.

— Говори ми за милост, тоя дърт поп. Аз, за да бъда близо до тая жена, бих сторил какво ли не, жена като нея… — и посочи с пръст към Луиза, която, много елегантна в траурното си облекло, стоеше до братовчеда си годеник. Тя го забеляза и отвърна с усмивка, с леко помръдване на главата. Полковникът трепна и се наведе над ухото на дон Луиджи, за да изкаже мъката на своето желание: — Видя ли каква усмивка? Когато се усмихва, сякаш се съблича — много силно ми действува… — И като вдигна неочаквано ръка, сякаш сграбил сабята си, извика: Атакувай, за бога, атакувай!

Като го видя, че се впуска напред, дон Луиджи помисли, че отива да се хвърли върху госпожата, ала полковникът се бе забързал към бюфета, където вече раздаваха сладоледите.

Към бюфета се отправи и дон Луиджи. Там бяха свещеникът на църквата „Св. Ана“, нотариусът Пекорила с жена си и госпожа Дзерило. Те клюкарствуваха с недоизречени думи, шепнешком, за гостите, разбира се. Ала на дон Луиджи не му беше до клюки и се отдалечи.

Нотариусът Пекорила изгълта набързо сладоледа си и отиде при него. Излязоха на балкона: празненството долу кипеше. Дон Луиджи си изля лошото настроение върху празника; от празника стигна до „Каса на Юга“, до Фиат, до правителството, до Ватикана, до Обществото на обединените нации.

— Колко много търпим! — възкликна той в заключение.

— Има ли нещо, от което да ти е криво? — запита го нотариусът.

— От всичко ми е криво! — отвърна дон Луиджи.

— Ние двамата трябва да си поговорим — рече нотариусът.

— Какво да си говорим? — запита го дон Луиджи, с израз на умора. — Това, което знам аз, го знаеш и ти, знаят го всички. Защо да говорим за него?

— Аз съм любопитен. И после, нуждата да си излея чувството… А ако не го излея пред тебе, когото познавам от шейсет години, пред кого другиго мога да го излея? За тези работи аз не говоря дори с жена си.

— Да излезем — каза дон Луиджи.

— Да идем в моя кабинет — предложи нотариусът.

Кабинетът на нотариуса беше на две крачки, на първия етаж. Влязоха. Нотариусът запали лампата и заключи вратата. Седнаха един срещу друг и се загледаха изпитателно, без да говорят. После дон Луиджи каза:

— Ти ме доведе тук, за да поговорим. Е, хайде, говори!

Нотариусът се поколеба, после бързо, сякаш късаше парче от кожата си, решително и с болка каза:

— Клетият аптекар нямаше нищо общо с тая история.

— Какво откритие! — възкликна дон Луиджи. — Аз разбрах как стоят нещата още преди да бяха минали трите траурни дни.

— Разбра ли, или научи?

— Научих нещо, което ми помогна да разбера какво се криеше зад външната страна.

— Какво научи?

— Че Рошо открил любовните отношения на жена си с братовчеда й — изненадал ги заедно.

— Точно тъй. Това научих и аз; може би след тебе, но го научих.

— Аз го научих веднага, защото жената, която шета в дома на Рошо, ходи да шета и в дома на леля Клотилде.

— Ах, да… Но аз ще запитам: като е заварил жена си, да кажем в сладък разговор с другия, Рошо какво е направил?

— Нищо не е направил: обърнал им гръб и си отишъл.

— Исусе Христе! Ами как така ги е оставил живи? Аз бих ги направил на парчета.

— Приказки… Тук, в тая земя на ревността и честта, се намират най-съвършените екземпляри рогоносци… И после факт е, че клетият доктор е бил влюбен като луд в жена си.

— А пък аз мога да ти разкажа останалото, защото го знам от първоизточника. Разказа ми го клисарят на катедралата. Но между нас да си остане…

— Ти ме познаваш — аз няма да проговоря, дори и на мъчения да ме подложат.

— И тъй, в продължение на около един месец Рошо не казал нищо. Един ден, после, отишъл при протойерея, разправил му за любовната връзка, която разкрил, и му дал ултиматум: или да изгони племенника си извън града, в който вече никога да не се върне, или иначе той щял да предаде на един свой приятел, депутат-комунист, някакви документи, заради които любовникът на жена му щял да отиде веднага в затвора.

— Но как се е добрал до тия документи?

— Изглежда, че един ден е отишъл в бюрото на Розело, когато него го нямало… Стажантът, младежът от бюрото, го поканил да влезе и го оставил сам, като му казал, че адвокатът не бил в града и нямало да се върне, но Рошо твърдял, че му бил дал среща. Вече минало дванайсет, момъкът трябвало да отиде да обядва, пък и не знаел, че интимните отношения между адвоката и доктора били вече влошени… И тъй, той оставил доктора сам, а докторът взел, че направил снимки на какви ли не щеш документи… Казвам направил снимки, защото е сигурно, че Розело не е разбрал нищо, не е научил нищо, докато Рошо не проговорил пред протойерея. Тогава, когато протойереят казал на Розело за онова, което Рошо имал в ръцете си, Розело хукнал да разпитва стажанта. Момъкът си спомнил за това посещение и признал, че е оставил доктора сам в бюрото. Розело изпаднал в нервна криза, зашлевил му няколко плесници и го изгонил. После размислил, отишъл да го намери, обяснил му, че е изтървал нервите си, защото Рошо го укорил, задето го бил накарал да чака напразно, а и срещата, която имали, била важна. После му подарил десет хиляди лири и го възвърнал на работа в бюрото си…

— И това клисарят ли ти го разправи?

— Не, това го научих от бащата на момъка.

— Но нима Розело е държал толкова важни документи под ръка?

— Това не знам, Рошо може би е имал втори ключ… И после, Розело си плете кошницата от толкова години и при това с толкова голям успех, че вече може би е смятал, че е извън всяка опасност, че е неуязвим… Но когато протойереят му казал за ултиматума на Рошо, той усетил, че губи почва под нозете си.

— Точно тъй — каза дон Луиджи. — Моята леля Клотилде пък твърди, че Рошо е бил премахнат, защото любовниците не можели вече да се крият, да се преструват… С една дума: причината е тяхната страст.

— Вятър страст! — възрази нотариусът. — Те са били свикнали, любовната им връзка е съществувала от времето, когато се връщали от колежа през ваканциите. Преди я криели от протойерея, а после от съпруга. И може би са се забавлявали: имало е вълнение от нещо забранено, от риска…

Млъкна, понеже някой похлопа на вратата — леко, продължително.

— Че кой може да бъде? — обезпокои се нотариусът.

— Отвори му — каза дон Луиджи.

Нотариусът отиде да отвори. Беше комендатор Дзерило.

— Значи, оставихте празненството и сте дошли да се затворите тук вътре, а? — запита Дзерило.

— Е, да — отвърна хладно нотариусът.

— И за какво говорехте?

— За времето.

— Да оставим на мира времето, което сега си е хубаво и няма защо да говорим за него… Искам да бъда ясен: аз, ако не говоря с някого, ще се пръсна, а пък вие сте разговаряли за неща, които са ей тука — при тези думи той завъртя разтворената си длан върху горната част на стомаха си, като стисна зъби, сякаш от неудържима болка.

— Ако наистина не можете повече да мълчите, говорете, ние сме тук, за да ви слушаме! — каза дон Луиджи.

— А вие няма ли да говорите?

— Че какво да кажем? — запита нотариусът с наивен вид.

— Да сложим картите на масата: вие сте разговаряли за годежа, за Рошо, за аптекаря…

— Нищо подобно — обади се нотариусът.

— … И за оня нещастен учител Лаурана — продължи комендаторът, — който изчезна като Антонио Пато̀ в „Морторио“-то.

Преди петдесет години, при представянето на „Морторио“-то, тоест, на страданията и смъртта на Христа според кавалер Д’Юриолес, Антонио Пато̀, който играел ролята на Юда, изчезнал, както изисквала ролята, през подовата врата, която — както при стотици репетиции и представления — се отворила, когато и както трябвало. Само че (това вече не влизало в ролята) от тоя момент насетне никой нищо вече не узнал за него. От тоя факт гражданите създали поговорка, която употребявали, когато ставало дума за тайнствено изчезнали хора или предмети. Припомнянето на Пато̀ развесели дон Луиджи и нотариуса, но те веднага се овладяха, станаха сериозни, дадоха си вид на хора, които нищо не знаят и, като избягваха погледа на Дзерило, запитаха:

— Но какво общо има Лаурана с тая история?

— Клетите невинни хорица — възкликна иронично комендаторът, — клетите невинни хорица, които нищо не знаят и нищо не разбират… Дръжте, захапете това пръстенце, захапете го! — и той приближи първо до устата на нотариуса и после до устата на дон Луиджи кутрето, което стърчеше от свитата му в юмрук ръка, както през по-малко антисептическите времена нашите майки правеха с децата, на които никнеха зъби.

И тримата се засмяха. После Дзерило подхвана:

— Научих нещо, нещо, което трябва да си остане между вас и мене, имайте предвид това… Отнася се до клетия Лаурана…

— Той беше глупак — каза дон Луиджи.