Леонардо Шаша
Всекиму своето (16)

XVI

Кафенето Ромерис — цялото във флорален стил^[1] с големи огледала, украсени с превадени цветни рекламни лъвове на ликьора Бислери, с baiser au serpent^[2], която от тезгяха, на който беше издялана, сякаш протягаше глава към краката на столовете и масите — вече живееше повече в страниците на един писател от тоя град, умрял преди тридесет години, отколкото чрез посещенията на гражданите. Редките посетители бяха хора от провинцията, които си спомняха някогашния му блясък, или хора като Лаурана, които го предпочитаха, защото там можеха да си отдъхнат и да си почетат. И не можеше да се разбере как господин Ромерис, последният от една славна династия сладкари, го държеше още отворено. Може би и той се ръководеше от литературни съображения — да прославя писателя, който го бе посещавал и обезсмъртил.

Лаурана дойде там в седем без десет. Той рядко бе посещавал по това време кафенето, където завари същите хора, които виждаше там сутрин или през първите следобедни часове: господин Ромерис — зад маркировъчната каса, барон д’Алкодзер — полузадрямал, негово превъзходителство Моска и негово превъзходителство Лумия — двама съдии, които, стигнали до най-високите постове и от няколко години вече пенсионирани, играеха на дама и изпиваха по чаша марсала^[3] и половинка тосканско вино.

Лаурана ги познаваше. Поздрави. Познаваха го всички, дори и баронът, който беше най-малко склонен да познава хората. Негово превъзходителство Моска го запита как така е дошъл по това необичайно време. Лаурана обясни, че е изтървал автобуса и трябвало да чака влака. Седна на една маса в ъгъла и помоли господин Ромерис да му донесе един коняк. Господин Ромерис се вдигна тежко иззад тоя месингов паметник в стил либерти, защото не можеше да си позволи разкоша да държи келнер, наля коняка с религиозна бавност и го отнесе на масата на Лаурана. И понеже Лаурана вече бе извадил от чантата си една книга, господин Ромерис пожела да узнае каква е.

— Любовни писма от Волтер — каза Лаурана.

— Хи-хи! — присмя се баронът. — Любовни писма от Волтер.

— Знаете ли ги? — запита Лаурана.

— Приятелю — отвърна баронът, — аз зная всичко от Волтер.

— Че днес кой го чете вече? — запита негово превъзходителство Лумия.

— Аз го чета — отвърна негово превъзходителство Моска.

— Е да, четем го и ние, чете го, не знам до каква степен, учителят тук… Но от това, което става около нас, не може да се каже, че днес Волтер е много четен или поне, че го четат, както трябва.

— Е, да — въздъхна баронът.

Лаурана остави да секне разговорът. Впрочем, в кафенето разговорите между тези стари хора се водеха така: дълги паузи, през които всеки обмисляше в себе си темата, а от време на време — две-три реплики. И действително, след четвърт час негово превъзходителство Моска подхвана:

— Тия кучета вече не четат Волтер.

В речника на кафене Ромерис кучета биваха наричани политиците.

— Волтер ли? Нищо не четат, нито дори вестници — допълни баронът.

— Има марксисти, които не са прочели нито една страница от Маркс — обади се господин Ромерис.

— И пополари^[4] — баронът упорито наричаше християндемократите пополари, — които не са прочели нито една страница от дон Стурцо^[5].

— Ух, дон Стурцо! — каза с досада негово превъзходителство Моска.

Настъпи отново мълчание. Часът беше вече седем и четвърт. Лаурана шареше с поглед по двойно неприличния италиански език на едно Волтерово писмо, без да прониква в смисъла му, като непрекъснато поглеждаше към вратата. Но известно е, че четвърт час или половин час закъснение влиза в нормалното схващане, което жената има за времето, и затова той не беше нетърпелив, а само обхванат от неспокойствие, от онова неспокойствие, в което се мяташе през последните два дни — едно радостно неспокойствие, смесено с опасението за Луиза (вече така я наричаше в себе си), която, застанала до него, трябваше да издържи окончателната присъда на старата госпожа Лаурана.

В осем без четвърт барон д’Алкодзер каза на господин Ромерис с ясно предизвикателно намерение:

— Впрочем, не го четеше дори и вашият дон Луиджи. — Имаше предвид писателя, който бе обезсмъртил кафенето Ромерис и пред чиято памет господин Ромерис се прекланяше ревностно, фанатично.

Господин Ромерис се изправи иззад маркировъчната каса.

— Защо намесвате дон Луиджи? — запита той. — Дон Луиджи четеше всичко, знаеше всичко… А пък това, че неговият светоглед е нямал нищо общо с Волтер, е друг въпрос.

— Но драги комендатор Ромерис — обади се негово превъзходителство Моска, — съгласен съм, че светогледът на дон Луиджи нямаше нищо общо с тоя на Волтер, ами телеграмата до Мусолини, ами фесът с пискюлче^[6], който си слагаше…

— Извинете, ваше превъзходителство, но вие не сте ли полагали клетва на фашизма? — запита господин Ромерис настръхнал, едва овладявайки се.

— Аз, не — обади се негово превъзходителство Лумия, като вдигна ръка.

— Не знам това — отвърна негово превъзходителство Моска.

— Не го ли знаеш? — запита негово превъзходителство Лумия засегнат.

— Да, знам го, но е станало случайно, чисто и просто забравили са да те накарат да се закълнеш — допусна негово превъзходителство Моска.

— Не е станало случайно, а успях да избягна клетвата.

— Така или иначе, клетвата — каза негово превъзходителство Моска — беше за нас жизнена необходимост: или ще я приемеш, или е свършено с тебе.

— Ала дон Луиджи… — ухили се баронът.

— В тоя град — каза господин Ромерис — завистта яде сърцата на хората: дон Луиджи написа неща, от които цял свят се възхищава, а тук той е само човек, който е изпратил телеграма на Мусолини и е слагал на главата си фес с пискюлче… Само луди могат да мислят така…

Но никой не се обиди — за тримата старци беше достатъчно, че са успели да ядосат стария си приятел.

При други обстоятелства Лаурана би се забавлявал доста, но сега дребната разпра го правеше нетърпелив, сякаш поради нея Луиза закъсняваше. Той стана, отиде до вратата, отвори я и погледна наляво и надясно. Нищо. Върна се на мястото си.

— Очаквате ли някого? — запита господин Ромерис.

— Не — отвърна сухо Лаурана.

„Няма да дойде — каза си той, — часът е вече осем.“ Но все още се надяваше.

За учудване на господин Ромерис, Лаурана си поръча още един коняк.

В осем и четвърт негово превъзходителство Моска го запита:

— А училището, господин Лаурана, как върви училището?

— Зле — отвърна Лаурана.

— Че защо би трябвало да върви добре? — намеси се баронът. — Щом всичко върви на провала, трябва да върви на провала и училището.

— Така е — обади се негово превъзходителство Лумия.

В девет без четвърт Лаурана изтръпна при мисълта, че Луиза може да е мъртва. Поиска му се да разкаже на тия четирима старци, които, разбира се, имаха по-голям житейски опит и по-добре познаваха човешкото сърце, това, което ставаше с него, това, което чувствуваше. Ала барон д’Алкодзер посочи книгата, която Лаурана бе затворил, и каза:

— Като чете тия писма на Волтер, човек се сеща за оная наша поговорка, за незачитането на родството, която при някои условия, при някои обстоятелства, една част от нашето тяло безпощадно потвърждава — и обясни на другите, че имало писма, които Волтер бил написал на своята племенница.

Негово превъзходителство Лумия чисто и просто изрече поговорката, а баронът уточни, че дори самата дума, която в поговорката събаряше преградите на родството, е употребена от Волтер на италиански, като поиска от Лаурана книгата, за да прочете на приятелите си писмата, в които тая дума изплуваше.

Позабавляваха се доста, докато в същото време Лаурана изпитваше отвращение. „И как може да говори човек на тия старци, затъпели в злобата и безсрамието, за някоя своя грижа, за някоя своя мъка?“ В края на краищата, по-добре е да отиде човек в полицейското управление, да намери някой сериозен, свестен чиновник и да му разкаже… Да му разкаже какво? Че една госпожа му е дала среща в кафене Ромерис и не е дошла ли? Смешно. Да разкаже за причините на своето опасение? Но в такъв случай би се поставила в движение една неспираема, опасна машина. И после, какво знаеше той за онова, което Луиза бе успяла да научи през тия два дни? Ами ако е намерила доказателства, които водят към съвсем друга посока? Или ако не е намерила дори сянка от някакво доказателство? Ами, ако поради неразположение на момиченцето й или поради някое непредвидено събитие са я повикали в къщи? Или ако в треската на търсенето е забравила за срещата?

Всички тия предположения обаче бяха неотстъпно сподирени от мисълта, че тя е в опасност, че е мъртва.

Лаурана закрачи неспокойно между вратата и бюфета.

— Безпокои ли ви нещо? — запита баронът, като прекъсна четенето.

— Не, ами нали съм тук от два часа.

— Ние сме тук от години — каза баронът, като затвори книгата и му я върна.

Лаурана я пое и я пъхна в чантата. Погледна часовника: девет и двайсет.

— По-добре е да тръгна към гарата — каза той.

— За вашия влак има още три четвърти — предупреди го господин Ромерис.

— Ще се поразходя малко, вечерта е хубава — каза Лаурана, плати двете чашки коняк, сбогува се и излезе. Когато затваряше вратата, чу зад гърба си думите на негово превъзходителство Лумия:

— Трябва да е имал среща с някоя жена и смята, че е вече късно.

По улиците имаше малко хора. Вечерта беше хубава, но пронизващо студена и ветровита. Той се спусна към гарата, потънал в мрачните си мисли.

Като завиваше към площада на гарата, една лека кола го задмина, спря на десетина метра разстояние и след това се върна към него със заден ход. Отвори се вратичката и шофьорът, наведен над седалището, го повика:

— Господин Лаурана.

Лаурана се приближи, позна един от града, макар че в момента не си спомняше името му.

— На гарата ли отивате? Смятате да се върнете с влака ли?

— Да — отвърна Лаурана.

— Ако искате да се възползувате… — предложи другият.

„Добър случай — помисли си Лаурана, — ще стигна рано и може да се обадя по телефона в дома на Луиза, да се осведомя.“

— Благодаря — каза Лаурана, влезе в колата и седна до шофьора. Колата потегли с бясна бързина.