Леонардо Шаша
Всекиму своето (15)

XV

През четирите ваканционни дни Лаурана подреди и допълни бележките си за уроците по италианска литература и по история. Той беше встрастен и добросъвестен в своята професия и затова, увлечен в работата си, почти успя да забрави историята, в която се бе заплел. В моментите, когато мислеше за нея, я виждаше откъсната, отдалечена, отклонила се в техниката, във формата, а донякъде и в идеите на един Грахъм Грийн^[1]. Срещата на гробището с госпожа Луиза и мислите, които тая среща бе предизвикала, бяха влезли в някакъв литературен кръг с ритъма на един печален, католически романтизъм.

Но когато подхващаше отново обикновения си училищен живот, по-тежък след четирите почивни дни, той завари за своя изненада в рейса за окръжния град вдовицата Рошо.

Тя бе седнала на първата седалка, до отворената врата. Мястото до нея беше свободно. Като отговаряше на поздрава му, тя му го посочи със свенливо подканяща усмивка. За миг Лаурана се поколеба: чувството на срам, сякаш като седнеше до нея на първата седалка, щеше да покаже на всички в напречен разрез онова, което знаеше, което чувствуваше като желание и отвращение, за момент го подтикна да намери някакво извинение, за да не приеме поканата. Той потърси с поглед на задните места някой приятел, на когото уж имаше да каже нещо, но съзря само селяни и ученици, пък и всички места вече бяха заети. Прие поканата, като поблагодари. Госпожата каза, че за нея било щастие, дето до тоя миг мястото било останало свободно: така тя щяла да има до себе си човек, с когото да поприказва, а само като приказвала, успявала да преодолее неразположението, което предизвиквало у нея пътуването с автобус, и добави, че не й ставало никак лошо във влак или в лека кола. После заговори за хубавия ден, за лятото на Св. Мартин^[2], което било истинско лято; за добрата реколта на маслините, за чичо си протойерей, който не бил добре… Тя говореше несвързано и глупаво, от което на човек просто му заглъхваха ушите. И Лаурана наистина имаше чувството, че ушите му заглъхват — също както когато човек се спуща бързо от върха на някоя планина в долината. Не че той слизаше от някакъв връх — той слизаше от съня, от лошото настроение, предизвикано от будилника, от чашата рядко кафе, което бе му сварила неговата майка. Но това чувство идваше и от кръвта му, която се разпалваше от близостта на Луиза Рошо. И с колкото по-изострен и по-безпощаден ум се стремеше да разбере човешката й скръб и да отгатне нейната поквареност, с толкова по-голяма сила преливащата прелест на тялото, на лицето, на устните, изразяващи досада и подкана за любов, на косите, на парфюма, който едва забуляше острата миризма от леглото, от съня, разпалваха у него мъчително, физически мъчително желание.

Любопитен беше фактът, че преди смъртта на Рошо той я бе срещал много пъти и много пъти се бе случвало да говори с нея. Хубава жена, нямаше какво да се каже. Но колко много са хубавите жени, особено днес, когато каноните на женската хубост са толкова широки и разнообразни, благодарение на различните митове от киното, че обхващат тънките и дебелите, профила на Аретуза^[3] и тоя на някое озъбено рошаво кученце. „Нужен е каменният гост, за да се отпразнува пиршеството“^[4] — помисли си той, защото тя му се бе сторила особено хубава, особено желана в траурните си дрехи, под увеличения портрет на мъжа си, в онова салонче, в което притворените капаци на прозорците, запалената лампа и забулените с черно огледала придаваха на мъртвото присъствие на Рошо, поради нейното живо присъствие, поради присъствието на младото й, пълно, властно тяло някакъв мрачен присмехулен ореол. И после, неговата възбуда бе подхранена и заплетена от разкриването на престъплението: от страстта, от измяната, от хладнокръвната престъпност, с която бе скроено, изобщо — от злото в неговото въплъщение, в неговото мрачно и блестящо превръщане на пол. И Лаурана чувствуваше в това свое увлечение задръжките на едно далечно възпитание, насочено против греха, възпитание на „Завъртане на бурмата“, пропито със страха от проявите на пола, от които задръжки никога не бе се освобождавал и които го връхлитаха толкова повече, колкото повече се стараеше да се ръководи от внушенията на разума. Затова той се чувствуваше, и особено до нея, с нейното тяло, което при острите завои сякаш се разливаше върху неговото, като раздвоен, разполовен. И темата на раздвоението, която винаги му бе правила силно впечатление в литературата, сега се осъществяваше в неговия живот.

Когато слязоха от автобуса, Лаурана не знаеше какво да направи — дали да се сбогува с нея или да я придружи, докъдето тя трябваше да отиде. Постояха за малко неподвижни на площада. После госпожата, която изведнъж бе загубила лекомисления израз на лицето си, поддържан през цялото време на пътуването, и дори бе добила суров вид, каза, че тоя ден била дошла в окръжния град поради една причина, която искала да му довери.

— Открих — обясни му тя, — че моят съпруг наистина е ходил в Рим при оня ваш приятел-депутат, за да поиска от него онова, за което ми споменахте вечерта — спомняте ли си? — когато дойдохте в къщи с моя братовчед — и при думата братовчед тя изкриви лицето си от отвращение.

— Наистина ли? — запита Лаурана, втрещен, като потърси бързо подбудите на тая неочаквана откровеност.

— Да, открих го почти случайно, когато вече бях загубила надежда… Защото онова, което ми казахте тогава, ме накара после да си спомня толкова неща, толкова дребни неща, които, събрани заедно, правеха възможен факта, който вие случайно бяхте научили… И тъй, аз се залових да търся упорито и накрая изскочи един дневник, скрит зад редица книги, за който аз нищо не знаех… Когато вече бях загубила надежда, макар че все още залягах да търся, и то случайно, като дръпнах една книга, която пожелах да прочета.

— Дневник, водел е дневник…

— Един от ония бележници-календари, които аптекарските фирми изпращат на лекарите… В три или четири реда, всеки ден, като се почне от първи януари, със своя почти нечетлив почерк на лекар той е отбелязвал онова, което е смятал, че трябва да се помни, и особено неща, свързани с нашето момиченце. После, по едно време, през първите дни на април, започва да пише за едно лице, чието име не споменава…

— Чието име не споменава ли? — запита с подозрителна ирония Лаурана.

— Не го споменава, но се разбира много добре за кого става дума.

— А, разбира се… — промълви Лаурана с тон, в който се чувствуваше благосклонна готовност към шегата, без обаче да се навлиза в нея.

— Ясно е, без никакъв риск да сгреша — касае се за моя братовчед.

Лаурана не очакваше това. Усети, че не му стига въздух, задъха се.

— Аз ви се доверявам — продължи госпожата, — понеже знам какво приятелство, каква обич имахте към мъжа ми. Това е нещо, което никой не знае и никой не бива да узнае, докато не се добера до доказателствата… И днес дойдох тук, за да ги търся — имам известно подозрение.

— Но в такъв случай… — подхвана Лаурана.

— В такъв случай какво?

Лаурана смяташе да каже, че в такъв случаи тя е невинна, че несправедливо я е подозирал, ала се изчерви и промълви:

— В такъв случай вие не мислите вече, че вашият мъж е бил убит, защото е бил в компанията на аптекаря, нали?

— Това още не мога да кажа по съвест, но е възможно… А вие?

— Аз ли?

— Вие убеден ли сте в това?

— В какво?

— В отговорността на братовчеда ми и в това, че клетият аптекар е случайна жертва.

— Наистина…

— Моля ви, не крийте нищо от мене. Аз имам толкова голяма нужда от вас — каза госпожата тъжно, като го погледна в очите с гореща молба.

— Собствено, убеден не съм. Може да се каже, че имам подозрения, и то сериозни, наистина… Но вие… вие наистина ли сте готова да действувате против своя братовчед?

— Че защо не? Ако смъртта на съпруга ми… Но аз имам нужда от вашата помощ.

— На ваше разположение съм — промълви Лаурана.

— На първо място трябва да ми обещаете, че няма да кажете на никого, нито дори на майка си това, което сега ви казах…

— Заклевам ви се.

— После, като обсъдим заедно това, което вие знаете, и това, което аз се надявам да науча днес, ще гледаме да определим една линия на действие.

— Необходимо е обаче благоразумие, предпазливост, защото едно е да има човек подозрения…

— Днес се надявам да стигна до нещо сигурно.

— Но как?

— Такива работи не се разправят… пък и би било предивременно. Аз ще остана тук до утре вечер: ако не ви е неприятно, бихме могли да се срещнем утре вечер… Къде бихме могли да се срещнем?

— Не знам… Искам да кажа, не знам дали не ви е страх да не ви видят с мене…

— Не ме е страх.

— В някое кафене?

— В някое кафене, чудесно.

— В кафене Ромерис — там не ходят много хора, човек може да се отдели настрани…

— Към седем ли? В седем ли?

— Не е ли малко късно за вас?

— О, не. Пък и не вярвам да свърша преди седем — днес и утре трябва да изпълня трудна задача… Но утре вечер ще научите всичко… Значи, в седем, в кафене Ромерис… После можем да се върнем заедно в града, с последния влак, ако, разбира се, не ви е неприятно.

— Ще бъда щастлив — промълви Лаурана, като се изчерви от щастие.

— А какво ще кажете на майка си?

— Ще й кажа, че ще бъда принуден да закъснея поради училищни работи. Впрочем, това няма да е за първи път.

— Ще го сторите ли? — запита госпожата с обещаваща усмивка.

— Заклевам ви се — отвърна Лаурана, сякаш понесен от някаква радостна вълна.

— Тогава довиждане — каза госпожата, като му подаде ръка.

Обхванат от любовен порив и угризение, Лаурана се наведе над ръката й, сякаш за да я целуне. После остана да я гледа, когато тя се отдалечаваше по площада, изпълнен с палми и небесна синина — великолепно, невинно, смело създание. И почти му идеше да заплаче.