Леонардо Шаша
Всекиму своето (14)

XIV

Ако някое дело, водено въз основа на три донякъде убедителни улики, и на подбуда, която едва се провижда зад кулисите на злословието, завършеше с наказателна присъда, Лаурана би извлякъл от това основание да затвърди онова чувство и оная философия на отвращение и недоволство, които той носеше против администрацията на правосъдието и против самия принцип, от който администрацията на правосъдието произлизаше. Ала трите улики, които обсъждаше и сравняваше в себе си, и оная неясна подбуда му се струваха вече достатъчни, за да не оставят в него никакво съмнение върху виновността на Розело.

Както казваше свещеникът на църквата „Св. Ана“, Розело беше наистина глупак, не лишен от хитрост. И с жестока хитрост организира престъплението в схема, която съвсем не е нова в историята на престъпността, ала не обръща внимание на вестника, от който изрязва думите за заплашителното писмо, защото за него, свикнал да вижда „Осерваторе романо“ в къщи и в средите, които посещава, тоя вестник е като всеки друг вестник; и това е първата грешка. После, втората грешка: оставя на Рошо достатъчно време, което му позволява да се движи, да разговаря с някои. Но тая грешка, впрочем, беше неизбежна — човек не може за едно денонощие да замисли някакво престъпление и да начертае изпълнението му. И трета грешка: мярка се пред хората заедно с наемния убиец, докато пурата „Бранка“ още се носи като дирижабъл в анкетата и по вестниците.

Разбира се, едно е да имаш тайната увереност, че някой човек е виновен, и съвсем друго — да изразиш тази увереност черно на бяло с изобличение и присъда. Но може би, мислеше си Лаурана, полицаят или съдията намираха основния елемент на своето убеждение, на своето заключение, във физическото присъствие на заподозрения или обвиняемия човек — в неговите жестове, погледи, колебания, потрепвания, думи, неща, които мъчно се провиждат в изложенията на вестниците. И това беше, в края на краищата, елементът, който го караше да бъде уверен, че Розело е виновен. А, знае се, има случаи, в които невинните се държат като виновни и затова се погубват; може да се каже дори, че почти винаги пред очите на общинския полицай, митничаря, карабинера и съдията италианците се държат като виновни. Но той, Лаурана, беше по-далеч от закона и от облечените с власт от закона, отколкото Марс от Земята и виждаше полицаите и съдиите във фантастична далечина, като марсианци, които от време на време се материализираха при човешкото страдание, при лудостта.

От деня, в който Лаурана го бе запитал за човека, който го придружаваше по стълбата на съда, Розело бе загубил ума си. Често го избягваше, като едва му кимваше за поздрав, ако не можеше на време да свърне в друга посока или да се престори, че не го вижда. Ала понякога той се прилепваше към него, като проявяваше сърдечност и поставяше на негово разположение услугите си и влиянието си пред главни инспектори, заместник-министри и министри. Но понеже Лаурана оставаше смутен и хладен пред проявите на сърдечност и отговаряше, че няма нужда да го препоръчват на силните от училищната бюрокрация, Розело ставаше недоверчив и суров. Може би си мислеше, че Лаурана не отговаря на неговите прояви на сърдечност и не иска да се възползува от услугите, които му предлагаше, поради презрението — вече рядко впрочем — на честния човек към престъпника или защото чисто и просто смята да довери своите подозрения на старшината, на комисаря, с една дума — да ги направи достояние, пряко или косвено, на някой от следователите. Намерение, каквото Лаурана нямаше, и се измъчваше, че Розело му приписва тъкмо такова намерение. И не толкова страхът, който при спомена за края на Рошо и аптекаря понякога се промъкваше в него и го водеше, макар и машинално, към предпазливост, за да избегне същия край, колкото някакво неясно честолюбие го караше да отхвърля решително мисълта, че чрез него ще дойде справедливо наказание на виновните. Неговото любопитство беше човешко, интелектуално, което не можеше и не биваше да се смесва с любопитството на ония, на които обществото и държавата плащат, за да хващат и предават на отмъщението на закона лицата, които го заобикалят или нарушават. И в това негово смътно самолюбие се проявяваше вековното безчестие, за което един потиснат народ, един винаги побеждаван народ, смяташе отговорни законът и тия, които бяха негови инструменти, и неизчезналото още убеждение, че най-доброто право и най-справедливото правосъдие, ако някой наистина държи на тях, ако не е склонен да провери изпълнението им на съдбата или на бога, могат да излязат само от цевта на една пушка.

В същото време обаче той чувствуваше неудобството на едно неволно съучастие, на един вид солидарност, макар и не в точния смисъл на думата, с Розело и неговия наемен убиец — чувство, което въпреки нравственото негодувание, въпреки отвращението, клонеше да им обезпечи безнаказаност и дори да им възвърне оная сигурност, която поради неговото любопитство в последно време несъмнено бяха загубили. Но можеше ли, от друга страна, да се обезпечи на Розело толкова голяма безнаказаност, че той да заеме мястото на своята жертва до оная жена, която безсрамно блестеше в ума на Лаурана, сякаш в центъра на някакъв лабиринт на страст и смърт? И тук чувствеността, желанието се раздвояваше: ревността, неоснователна, обременена с всичките неудовлетворения, стеснения и притеснения на живота му — от една страна, и едно остро удоволствие, удовлетворяването сякаш на желанието в един вид въображаемо сводничество — от друга страна. Но всичко това много неясно, в някакво трескаво, изпълнено с халюцинации мержелеене.

Така премина целият октомври.

В началото на ноември, когато се паднаха четири ваканционни дни — от празника на мъртвите до празника на победата, Лаурана разбра не само че всички беди на човека идват от това, дето не умее да си стои в къщи, но и че прекарването на времето в къщи открива възможности за труд и за наслада от препрочитане на някои книги. На втори ноември той излезе с майка си, за да я придружи до гробищата. След като установиха, че на гробовете не липсваха цветя и кандила, както бяха поръчали и платили, майка му, както всяка година, пожела да обиколят алеите, като се спрат пред гробове на роднини и приятели, за да прочетат по една заупокойна молитва. Така те се спряха пред фамилната гробница на Розело, дето завариха госпожа Луиза в изящно траурно облекло, коленичила върху една кадифена възглавничка да се моли пред мраморната плоча, която носеше името на съпруга й, „трагично грабнат от любовта на близките му“, и в средата — порцеланов портрет, на който клетият Рошо беше с двайсет години по-млад и имаше изплашен и печален вид. Госпожата стана и посрещна майката и сина. Каза им, че е избрала тоя младежки портрет на съпруга си, понеже бил най-близък до времето, през което са се запознали. После им разясни родословието, степента на кръвното родство и сходството в характерите на всички тия покойници, зазидани в стените на гробницата. И добави, че тя останала жива, но нещастна, като избърса невидимите си сълзи. Старата госпожа Лаурана прочете своята заупокойна молитва. При сбогуване на Лаурана му се стори, че госпожа Луиза стисна ръката му продължително и многозначително, като го погледна за миг умолително. Представи си, че нейният любовник, братовчедът, й е разказал всичко и сега тя го молеше да мълчи, и остана смутен, защото това утвърждаваше едно пряко съучастие с нея.

Ала нямаше нужда да го молят за мълчание. Неговото решение да прекара вечерите в къщи произлизаше от волята му да забрави и да бъде забравен, да възвърне на Розело оная увереност и свобода, които в последно време му липсваха. А също и на нея, на госпожа Луиза, която навярно изпитваше толкова голям страх, че се принуждаваше да се отдаде на това траурно усърдие, да стои коленичила по цели часове пред гроба на съпруга си и да чака да дойде някой, който да й донесе облекчението да стане на крака.

Лаурана забеляза, че ставането й бе внимателно очаквано и следено от неколцина безпътни младежи, понеже тясната й черна рокля, която при неподвижното коленичене само загатваше за изобилната и изнемогваща плът, като на одалиска от Делакроа, при изправянето й трябваше по необходимост да разкрие белотата на бедрото над хубаво опънатия чорап. „Какви хора!“ — помисли Лаурана с презрение, смесено с ревност: на всяко място по света, където краят на някоя рокля биваше с някой сантиметър над коляното, в радиус от трийсет метра сигурно имаше поне един сицилианец, който да дебне това зрелище. И забравяше, че той също бе погълнал с лакоми очи бялото проблясване на плътта сред черното, и бе забелязал безпътните младежи поради простия факт, че и той беше като тях.

По едно време, като вървяха, майка му, която бе облегната на ръката му, каза, че вдовицата Рошо няма да закъснее да се омъжи повторно.

— Че защо? — запита Лаурана.

— Ами защото такъв е животът. Пък и тя е толкова млада, толкова хубава.

— А ти омъжи ли се повторно?

— Аз не бях толкова млада, а пък хубава никога не съм била — промълви старицата с въздишка.

Тия думи предизвикаха у Лаурана някакво неприятно чувство, почти отвращение. „Странно е — помисли си той — как така, като се разхождаме из гробищата, можем да се чувствуваме по животински живи… — може да е от деня…“ Защото денят беше особено хубав, топъл, с някакво приятно ухание на гнило, на пръст и корени. В гробището се носеше и уханието на див джоджен, розмарин и карамфили, а близо до гробниците на по-богатите също и на рози.

— И според тебе кой би трябвало да се ожени за нея? — запита Лаурана с известно раздразнение.

— Ами че нейният братовчед, адвокатът Розело — отвърна старицата, като се спря и го изгледа изпитателно в лицето.

— Защо тъкмо той?

— Ами защото са израснали заедно, в една и съща къща, защото се познават добре, защото техният брак може да събере отново един имот.

— И тия основания добри ли ти се струват? За мене това е нещо срамно, и то тъкмо поради факта, че са израснали заедно, в една и съща къща.

— Знаеш ли какво се казва? Три „с“-та^[1] са опасни: братовчеди, девери и кумове. Най-силните любовни връзки се създават почти винаги в роднинството и в кумството.

— Но имало ли е между тях някаква любовна връзка?

— Ами кой знае? Наистина, едно време, когато бяха съвсем млади, когато живееха заедно, разправяха, че били влюбени… Хлапашки работи, разбира се… Разправяха още, че тая история донесла много неприятности на протойерея и че той намерил начин да й тури край… Сега не си спомням добре, но че се носеха слухове, носеха се.

— Че защо й е турил край? Щом са били влюбени, можел е да ги остави да стигнат до брак.

— Ти преди малко каза, че ти се струва нещо срамно — така е мислел и протойереят.

— Казах срамно, защото ти не спомена за любов, а посочи като основание за един евентуален брак факта, че са израснали в една и съща къща, имота. Но ако е имало любов, работата е била друга.

— За брак между братовчеди трябва разрешение от църквата — значи има известен грях в такъв брак… А мислиш ли, че протойереят би допуснал да се роди в къщата му една не дотам почтена любов? Това би било нещо позорно, а протойереят е много съвестен човек.

— А сега?

— А сега какво?

— Ами ако се оженят сега, не е ли едно и също нещо? Много хора ще помислят като тебе — че са се обичали по-рано, когато са живеели в къщата на протойерея.

— Не е едно и също нещо: сега това става почти милостиво дело… Да се ожениш за вдовица с момиченце, отново да събереш заедно имота…

— Милостиво дело — отново да събереш заедно имота?!

— Че защо не? И имотът иска милост.

„Исусе, каква религия!“ — помисли си Лаурана. Впрочем, тая религия на имота неговата майка всекидневно засвидетелствуваше, като не даваше да се хвърлят коравият хляб, останалото в чинията ястие, плодовете, които започваха да се развалят: „Мъка ми е“ — казваше тя и ядеше коравия хляб и размекналите се круши. И поради тази милост към остатъците от трапезата, които сякаш молеха за благодатта да станат изпражнения, имаше опасност някой път да се раздели с живота.

— Ами ако тези двамата, както са се обичали под покрива на протойерея, са продължили да се обичат и след нейния брак? И ако в някой момент са решили да се отърват от Рошо?

— Не може да бъде! — противопостави се старицата. — Знае се, че клетият доктор загина заради аптекаря.

— Ами ако, напротив, аптекарят е загинал заради Рошо?

— Не може да бъде! — повтори старицата.

— Добре, не може да бъде. Но ако за миг го приемем… Ще кажеш ли, че е било милостиво дело?

— Ставали са и по-страшни работи — отвърна старицата, без ни най-малко да се възмути.

През това време те бяха стигнали пред гроба на аптекаря Мано, който от порцелановия медалион под крилете на един ангел се усмихваше, доволен от някой щастлив лов.