Леонардо Шаша
Всекиму своето (13)

XIII

— Кое животно държи човката^[1] си под земята? — запита още от прага Артуро Пекорила.

Почти всяка вечер младият Пекорила влизаше в клуба с вулкан от шеги, игрословия и остроти, умело и бързо събирани от алманасите, вестниците и вариететните представления, които посещаваше в окръжния град. Когато обаче там биваше баща му, той влизаше печален и угнетен, защото, като човек с изтощена нервна система, за какъвто искаше да мине младежът, за да оправдае бягството си от университета, нотариусът Пекорила приемаше, че се нуждае от весела компания, ала не и да стане веселата душа на компанията. Това мнение не се споделяше от лекарите, обаче нотариусът и неговият син го поддържаха твърдо, като нещо жизнено необходимо.

Тая вечер нотариусът го нямаше в клуба, и затова младежът още от прага изстреля смешния въпрос за животното, което държи човката си под земята.

Тия, които познаваха по-отблизо животинския свят, тоест ловците, споменаха бекаса, мравоеда; по-неосведомените избиха обаче в екзотичното с жеравите, щъркелите, щраусите и кондора.

Младият Пекорила ги остави да се помъчат и после тържествено заяви:

— Вдовицата.

Смеховете бяха последвани от следните три реакции.

Полковник Салваджо скочи от креслото си и с глас, който обещаваше непосредственото избухване на гнева, запита:

— Включвате ли в тоя виц и вдовицата от войната?

— И дума да не става — отвърна младежът.

И полковникът потъна отново в креслото.

— Вашият въпрос съдържа една езикова неправилност — забеляза счетоводителят Пиранио. — Вие употребихте глагола „държа“ вместо глагола „имам“ — поддадохте се на испанско, неаполитанско влияние.

— Съгласен съм — каза Артуро Пекорила, който не искаше да влиза в препирня, понеже бързаше да разкаже един съвсем нов виц.

Ала реакцията на дон Луиджи Корвайя беше съвсем странична, може би разсеяна и без съмнение непредпазлива.

— Кой знае — каза той, сякаш замислен — дали вдовицата на доктор Рошо ще се омъжи пак.

— И тя ли държи човката си под земята? — запита младият Пекорила с оная нетактичност, с която се отличаваше от другите.

— Ти не можеш да не ядосаш човека! — извика дон Луиджи изчервен. Съзнанието, че е сбъркал, подсилваше яда му. Тоя безделник Пекорила подчертаваше грубо грешката, изтъкваше я пред очите на всички. Деликатни неща, опасни неща, а пък на него му се искаше и с тях да се шегува. — Каквото казах, казах го автоматично — обясни той, като правеше усилие да се успокои, — чух думата вдовица и ми хрумна тая мисъл… А ти, който нямаш почит нито към живите, нито към мъртвите…

— Пошегувах се — каза момъкът. — Нима всички не разбраха, че се шегувах? Аз не бих си позволил…

— С всичко шега не бива… Ако аз тук, между приятели, се питам какво ще прави вдовицата на клетия ни приятел Рошо, можеш да бъдеш уверен, че моите намерения са напълно почтени… Впрочем, всички ние тук знаем добродетелите на госпожата… — Обадиха се в хор много гласове: „Ама, разбира се…“ „Ама и дума да не става…“ и дон Луиджи продължи: — После, госпожата е толкова млада и — нека го кажем — толкова красива, че човек чувствува известна мъка при мисълта, че тя трябва да остане завинаги затворена в своята скръб, в своя траур…

— Ех, да — въздъхна полковник Салваджо, — тя е снажна жена.

— Но вие, вече… — забеляза Артуро Пекорила, който съжаляваше, че е изтървал въпроса за вдовицата от войната и гледаше сега да накара полковника да избухне по въпроса за мъжкото безсилие.

— Вече какво? — запита полковникът и се наежи в креслото като пантера, готова за скок.

— Вече… — повтори момъкът с безутешен тон и жест.

Полковникът скочи.

— Ако искате да знаете, аз на моята възраст, на моите седемдесет и две години, ако поне един път на ден…

— Но, господин полковник, не ви прилича! — намеси се строго счетоводителят Пиранио. — Вашият авторитет, вашият чин!

Пиранио наистина беше убеден, че на един полковник подобаваше високо достойнство, тържествено благоприличие и затова неговите предупреждения оказаха бързо и дълбоко въздействие.

— Прав сте — каза полковникът, — прав сте… Но когато се почувствувам така подло предизвикан…

— Не приемайте предизвикателствата — отсече Пиранио.

Тая сцена се повтаряше всеки ден и който искаше наистина да се наслади докрай на гневните пристъпи на полковника, трябваше да се възползува от отсъствието на Пиранио.

След като полковникът седна отново в креслото си, разговорът за вдовицата Рошо бе подхванат сега от Пиранио.

— Млада, хубава, така е… Ала не бива да се забравя, че тя има момиченце и може би ще иска да се посвети всецяло на него.

— Какво значи да се посвети всецяло на момиченцето си? — намеси се пощенският чиновник. — Когато има пари, уважаеми приятелю, подобен въпрос не съществува. Бащата е оставил толкова много на дъщеря си, че всяка грижа за нея отпада — достатъчно е майката да я даде в някой добър колеж и ще стане излишно да се посвещава на нея.

— Така е — потвърди дон Луиджи.

— Обаче — възрази Пиранио — трябва да се има предвид и другата страна на въпроса: всеки ще си помисли повечко дали да се ожени за вдовица с момиченце, па̀ макар да е добре материално.

— Наистина ли? А като изключим вас, има ли тук някой друг, който би си помислил повечко дали да се ожени за нея?… За една жена като нея? Но кой не би се хвърлил към плячката, без да помисли нито за миг? — запита комендатор Дзерило.

— Ех, дявол да го вземе! — изрева полковникът.

От тоя момент уважението към госпожата започна шеметно да пада. Към нейното тяло, разбира се, не към нейните добродетели. По предубеждение, нейните добродетели си оставаха редки и недосегаеми, докато нейното голо тяло и някои части от тялото й се плъзгаха и уголемяваха в перспектива, подобна на тази, в която фотографът Бранд умее да влага натрапливо въздействие. Липсата на почит стигна дотам, че полковникът се прилепи като кърмаче към гръдта на госпожата и беше необходим целият авторитет на Пиранио и припомняното на славни исторически събития, за да го откъснат.

Лаурана не казваше нищо. Целият голям разговор, който обикновено се водеше в клуба върху жените, почти винаги го развличаше. Една вечер в клуба за него беше все едно да чете някоя книга от Пирандело или от Бранкати, в зависимост от темите и настроенията в разговора; но истината е, че по-често от Бранкати. Затова ревностно го посещаваше: клубът беше за него дори и малка почивка от дневната работа.

Разговорът на тема госпожа Рошо обаче го караше да се чувствува неудобно, смущаваше го, предизвикваше у него противоположни пориви. Той беше възмутен и в същото време очарован. На няколко пъти бе готов да си отиде или да изрази възмущението си, но неприличието и злорадството, и още повече някакво неопределено страдание, нещо, което приличаше на ревност, го привличаха и задържаха.

Като свърши еротичната интерлюдия, те се върнаха към темата, която комендатор Дзерило нарече тема на кандидатите за папския престол, тоест на ергените на възраст от тридесет до четиридесет години с висше образование, с хубава външност и добър характер, които биха могли да желаят с вероятен успех леглото и имота на вдовицата Рошо. И се намери един, който по едно време, може би повече, за да направи комплимент, отколкото по убеждение, спомена името на Лаурана. Лаурана се изчерви и се поглуми над тия думи като над комплимент.

Въпросът бе разрешен от дон Луиджи Корвайя.

— Какво сте се разтърсили? — запита той. — Когато и да реши госпожата да се омъжи повторно, съпругът й е готов, в рода й.

— Че кой е той? — запита полковникът така заплашително, сякаш вече бе стиснал мълнията, за да я запрати върху избранника.

— Че кой може да бъде? Братовчед й, нашият приятел Розело — отвърна дон Луиджи, който никога не забравяше, когато биваше най-злобен, да дарява щедро приятелството си на своите жертви.

— Тая църковна мишка ли?! — възкликна полковникът и с обичайното си точно прицелване улучи с презрението си плювалника от бял емайл на три метра.

— Именно — усмихна се дон Луиджи, доволен от своята прозорливост, — именно…

Тая мисъл вече от няколко дни безпокоеше Лаурана. До нея той бе стигнал като до единствената възможна подбуда за престъплението, а сега дон Луиджи стигна до нея от слабост към клюката и злословието. Само че оставаше извън рамките (или вътре в рамките като някакъв неразгадаем, неясен и противоречив елемент) фактът, че Рошо бе се опитал тайно, чрез депутата комунист, да нанесе удар на Розело. Защото случаите можеха да бъдат два: или госпожата и братовчед й са били хванати в прелюбодействие на местопрестъплението, както се казва в полицейските протоколи, или Рошо само е подозирал, макар и основателно, любовната връзка. В първия случай би трябвало да му се припише твърде странното поведение на мъж, който вижда, хладно заявява на любовника на жена си, че ще го съсипе и му обръща гръб, а после, докато подготви отмъщението си, продължава да поддържа с мъжа, когото мрази, непроменени отношения. Във втория случай оставаше да се обясни пък фактът, че Розело е узнал това, което Рошо е замислял в негова вреда. Имаше, да, и трето предположение — че госпожата, невинна, е била задиряна от братовчеда, и тя е уведомила за това мъжа си, или пък той сам е забелязал. Но в такъв случай, уверен в предаността на съпругата си, Рошо би се ограничил да промени или да скъса отношенията си с другия. Неговото разбиране и неговата търпимост по отношение на човешките страсти не можеха — пред една непоправима обида, макар и само да е направен опит за нея — да стигнат дотам, че да го накарат да търси непоправимо отмъщение.

Трябваше обаче да се има предвид, че Рошо беше отишъл при депутата само за да разбере каква е възможността за разобличението. Той не е бил още решил да пристъпи към отмъщението, и дори ясно е казал на депутата, че е трябвало да реши дали да му каже всичко, или нищо, в зависимост… В зависимост от какво? В зависимост от това, дали под заплахата Розело ще промени поведението си? И следователно, заплашвайки го открито, му е поставил някакво условие? Тогава би трябвало да се върнем към първото предположение за един странен начин на държание, чисто хайлайфски, кинематографичен, от страна на един съпруг с рога, но влюбен в съпругата си, упорито решил да си я задържи. И макар че Лаурана беше строг съдия на един начин на живот, ръководен от страстите, и особено от тия на самолюбието и честта, не можеше да не забележи в това свое предположение липсата на почит към паметта на Рошо и затова гледаше да го премахне, да го прогони. Но от която страна и да бъдеше погледната, тая история имаше нещо двойнствено, двусмислено, макар още да не изглеждаха съвсем ясни връзките между причина и последица, връзките на главните действуващи лица помежду им и на елементите в механизма на престъплението, доколкото му бяха известни. И той се чувствуваше въвлечен — морално и чувствено — в двусмислеността, в раздвоеността.