Леонардо Шаша
Всекиму своето (12)

XII

От това, което Лаурана знаеше за него, човекът, който пушеше пури „Бранка“, можеше да бъде наемен убиец, а можеше да бъде и професор от Далас, дошъл да бозае от пълната със знания гръд на депутата Абело. Само инстинктът, изтънчен у него както у всеки сицилианец от дълга поредица опити и страхове, го предупреждаваше за опасността, така, както кучето усеща по следите на таралежа, преди да го е видяло, болката от бодлите и жално вие.

От срещата, която същата вечер има̀ с Розело, неговото предчувствие се потвърди.

Преди още да го поздрави, Розело го запита.

— Какво впечатление ти направи депутатът?

При тези думи той се усмихваше от задоволство и гордост.

След като помисли, Лаурана отговори двусмислено:

— Достоен е за възхищението, на което се радва.

— Аз съм доволен от тази твоя преценка, наистина съм доволен. Той е голяма личност, необикновен ум… Ще видиш, че рано или късно ще го направят министър.

— На вътрешните работи — каза Лаурана, като издаде неволно своята ирония.

— Защо на вътрешните работи? — запита подозрително Розело.

— Ами къде искаш да сложат един човек като него, в министерството на туризма ли?

— Естествено, ония в Рим трябва да разберат и да му дадат някое важно, ключово министерство.

— Ще разберат — потвърди Лаурана.

— Дано… Защото ще бъде истински грях, ако човек като него, в един толкова деликатен момент в политическия ни живот, в историята ни, не бъде използуван за това, за което е годен.

— Но, ако не греша, неговите позиции са надясно. И може би в някой момент, в който се отива наляво…

— Ако искаш да знаеш, десничарството на депутата е по̀ наляво от китайците… Какво значи дясно крило, ляво крило? За него тия различия са безсмислени.

— Това ме радва — рече Лаурана и след малко запита, уж разсеяно: — А кой беше оня господин, който придружаваше депутата?

— Един от Монталмо, един добър човек. — Но веднага доби суров вид, очите му станаха неподвижни и студени. — Защо искаш да знаеш?

— Така, от любопитство… Стори ми се интересен тип.

— Да, наистина е интересен тип — промълви Розело с глас, в който прозвуча неясна подигравка и заплаха.

Лаурана го побиха тръпки от уплаха. Опита се да прехвърли разговора върху депутата.

— Но депутатът Абело — запита той — приема ли напълно линията, която следва вашата партия?

— Че защо не? В продължение на двайсет години залягахме надясно, сега е време да залягаме наляво. С това нищо не се променя.

— Ами китайците?

— Китайците ли?

— Искам да кажа: нали депутатът е по̀ наляво от китайците…

— Ето какво сте вие, комунистите — от една фраза правите цяло въже и обесвате човека на него… Аз казах така, за да обясня, че е наляво като китайците… Ако ти прави удоволствие, мога и да ти кажа, че е надясно като Франко… Той е необикновен човек, който има толкова големи идеи, че тая десничарска дребнавост и тая левичарска дребнавост, нали ти казах вече, за него са безсмислени… Но извинявай, за това ще говорим друг път: имам работа, трябва да се прибера в къщи.

При тези думи Розело си тръгна с малко помръкнало лице, без да се сбогува.

След половин час се върна напълно променен: весел, сърдечен, склонен към шеги. Но Лаурана забеляза напрежението, безпокойството, страха, които го караха да се върти, „като атроп — помисли си той, — като атроп, мъртвешка глава, около лампата“; и образът, излязъл от страниците на „Престъпление и наказание“, свърши, поради лош занаятчийски навик, смазан в бележка под текста към Гоцано, в бележка под текста към Монтале^[1].

Розело се опита да отклони разговора върху оня добър човек от Монталмо, за когото Лаурана го бе запитал. Може би всъщност да не е от Монталмо, а от окръжния град. Розело бе казал, че е от Монталмо, защото един път, единият от двата пъти, когато се бе срещал с него, го бе видял в Монталмо. Бил добър човек, защото депутатът винаги говорел за него като за добър човек — предан, верен… И така, накрая Розело си изгори крилата в пламъка на подозрението на Лаурана. И почти будеше съжаление.

На другия ден следобед Лаурана потегли с автобуса за Монталмо. В това градче живееше един негов другар от университета, който много пъти го бе канил във връзка с разкопки, от които напоследък бяха излезли на бял свят много интересни неща от древна Сицилия.

Беше хубаво градче — открито, хармонично, с прави улици, които излизаха от един площад, напълно в стил барок. В едно здание на площада живееше неговият приятел. То беше голямо, и колкото тъмно отвътре, толкова светло отвън, поради камъка от компактен пясъчник, в който слънцето сякаш се бе втвърдило.

Но неговият приятел го нямаше в къщи — отишъл на разкопките, на които бил почетен надзирател. Старата прислужница му съобщи това при едва открехната врата, с явното намерение да я затвори пред лицето му. Но от дома, сякаш отдалече, през отворени врати, долетя глас, който властно запита:

— Кой е?

Като държеше все едва открехната вратата, прислужницата извика навътре.

— Няма нищо, един човек търси учителя.

— Нека влезе! — заповяда гласът.

— Но той търси учителя, а учителят го няма — възрази прислужницата.

— Нека влезе, ти казвам!

— Исусе! — простена прислужницата, като че ли щеше да стане някоя беда, и отвори вратата, за да влезе Лаурана.

Отдалече, през отворените врати се приближаваше един възрастен, прегърбен мъж, с ярка наметка върху рамената.

— Брат ми ли търсите?

— Да… Аз съм негов стар приятел, другар от университета… Много пъти ме е канил да дойда тук, за да видя разкопките, новия музей… И днес…

— Заповядайте, елате!… Няма да закъснее много — обърна се той, за да му стори път. Щом се обърна, прислужницата направи на Лаурана предупредителен знак: едно спираловидно движение с дясната ръка на височина на челото си. Недвусмисленото значение на жеста спря Лаурана. Но, без да се обръща, мъжът каза:

— Кончета ви предупреждава, че съм луд.

Учуден, но в същото време и ободрен, Лаурана го последва.

В дъното, в кабинет, пълен с книги, статуи и амфори, мъжът седна зад една писалищна маса и направи знак на Лаурана да седне от другата страна. Отмести малката купчина книги и каза:

— Кончета ме смята за луд: и истината е, че не само тя…

Лаурана направи неопределено движение с ръка, за да покаже, че не вярва в това.

— Бедата е, че за някои неща аз наистина съм луд… Не зная дали брат ми ви е говорил някой път за мене, поне за факта, че когато следваше в университета, аз, както твърди той, съм му стискал парите… Аз съм Бенито, най-големият брат… Името ми естествено не идва от оня, за когото си мислите: с него бяхме почти връстници… След обединението в нашия град е станало едно присаждане на републикански, революционни чувства, и моето име е Бенито, защото един мой чичо, умрял през годината, в която съм се родил, е бил роден на свой ред през годината, в която Бенито Хуарес^[2] е заповядал да убият Максимилиян^[3]. Убийството на един крал изглежда е било за дядо ми причина за неудържима радост. Това обаче не му е попречило да продължи в имената Бонапартската традиция, която се е затвърдила в рода ни: от революцията през 1820 година насетне не е имало в рода ни нито един, чието второ или трето име да не е Наполеон, ако е момче, и Летиция, ако е момиче. Действително, брат ми се нарича Джироламо Наполеон, сестра ми Летиция, а аз, зад Бенито Хуарес крия имената Джузепе Наполеон. Но не е изключено Джузепе да е тъй да се каже двояко — от Бонапарт и Мацини^[4]… Когато може, добре е с едно пътуване да се свършат две работи… По време на фашизма моето име правеше известно впечатление: някой, който носеше името Бенито и имаше възрастта на тоя, който, както се казваше, направляваше големите съдбини на отечеството ни, в съзнанието на хората тоя някой и другият бяха толкова свързани, че им се струваше, че са започнали заедно похода към Рим още щом им е израснал първият зъб… Вие фашист ли сте?

— О не, съвсем не!

— Не се обиждайте: всички сме малко фашисти.

— Наистина ли? — запита Лаурана, развеселен и раздразнен.

— Ами да… И веднага ще ви дам един пример: който е и пример за едно от моите най-пресни и парливи разочарования… Пепино Тестакуадра, мой стар приятел, човек, който от хиляда деветстотин и двайсет и седма до хиляда деветстотин и четиридесет и трета премина най-хубавите си години между затвора и концлагера, човек, който, ако го наречеш фашист, би скочил, за да те заколи, или да ти се изсмее в лицето… А пък е такъв.

— Фашист ли казвате? Тестакуадра фашист?!

— Познавате ли го?

— Чувал съм някоя негова реч, чета статиите му.

— И естествено, като изхождате от неговото минало и от това, което казва и пише, вие сте на мнение, че само недобросъвестен или луд човек може да го смята за фашист… Е добре, луд може би да, ако смятаме лудостта един вид портофранко^[5] за истината; но не за лъжата, в никакъв случай… Той е мой приятел, казвам ви, мой стар приятел. Но няма какво да се прави — фашист е. Човек, който се изхитрява да си намери едно малко, макар и неудобно топло местенце при властта, и ето че от това топло местенце започва да разграничава интереса на държавата от тоя на гражданина, правото на своя избирател от това на своя противник, облагата от справедливостта… И не смятате ли, че можем да го запитаме защо е минал през затвора и концлагера? Не смятате ли, че ние можем ехидно да допуснем също, че тогава той е направил погрешна стъпка или че ако Мусолини го бе повикал?…

— Ехидно — подчерта Лаурана.

— Моята ехидност е мярка за разочарованието и мъката, които ми причини Пепино, още повече, че аз съм не само негов приятел, но и негов избирател.

— Вие за партията на Тестакуадра ли гласувате?

— Не за партията… Тоест за партията, разбира се, но поради зависимост… Както всички тук… Едни са свързани с някой политик поради известна помощ, други с кесия спагети, трети с разрешение да носят оръжие или със задграничен паспорт… Някой като мене пък е свързан с личното уважение, с приятелството… И помислете си каква голяма жертва съм направил, като съм излязъл от къщи, за да отида да гласувам за него.

— Та вие никога ли не излизате от къщи?

— Никога, от няколко години… В един момент в живота си направих точна сметка, че ако изляза от къщи, за да се срещна с един умен човек, с един честен човек, ще трябва да рискувам да се срещна с дванайсет крадци и седем глупци, които си стоят там, готови да ми съобщят своите мнения върху човечеството, правителството, общинската управа, Моравия… Как мислите — струва ли си труда?

— Не, действително не.

— И после в къщи съм си много добре, особено в тоя кабинет — при тия думи той вдигна ръце, за да посочи и привлече към себе си всичките книги наоколо.

— Хубава библиотека — забеляза Лаурана.

— Не че не ми се случва и тук, в тоя кабинет, да се натъкна на крадци и глупци… Думата ми е за писатели, разбира се, не за герои на романи… Но се освобождавам лесно от тях — връщам ги на книжаря или ги подарявам на първия глупак, който ми дойде на гости.

— Значи и като си стоите в къщи, пак не успявате да се отървете напълно от глупците.

— Не успявам… Но тук, в кабинета, е друго — чувствувам се по-уверен, по-надалеч… Все едно, че съм в театър, и дори се развличам… Мога да ви кажа също, че оттук всичко, което става в града — сватби, погребения, караници, заминавания, пристигания, — ми се струва театър… Защото знам всичко, чувам всичко, и всяко нещо стига до мене умножено, кънтящо от отзвуци…

— Запознах се с един от Монталмо — прекъсна го Лаурана, — чието име не мога да си спомня. Той е висок, с едро, тъмно лице, носи очила американски образец, запален избирател на депутата Абело…

— Вие учител ли сте?

— Да, учител — отвърна Лаурана, като се изчерви при внезапното, студено недоверие на другия, сякаш скриваше своята самоличност.

— И къде сте се запознали с тоя от Монталмо, чието име сте забравили?

— На стълбата пред съда, преди няколко дни.

— Между двама карабинери ли беше?

— О, не, беше с депутата Абело и един мой познат, адвокат.

— И искате да научите от мене името му ли?

— Не че държа всъщност да го науча…

— Но искате ли, или не искате да го научите?

— Искам.

— А защо?

— Ей така, от любопитство… Тоя човек ми направи известно впечатление.

— Има с какво — подхвърли дон Бенито и прихна да се смее.

Смя се до хълцане, до сълзи. После се успокои и избърса очите си с голяма носна кърпа. „Луд е — помисли Лаурана, — наистина е луд.“

— Знаете ли на какво се смея? — запита дон Бенито. — На себе си се смея, на своя страх… Уплаших се, признавам си. Аз, който се смятам за свободен човек в страна, която не е свободна, за миг изпитах нявгашния страх, че съм между престъпника и полицейския агент… Но дори и да сте полицейски агент…

— Не съм… Нали ви казах, аз съм учител, колега на брат ви.

— И кой ви кара да се насочите към Рагана̀? — Отново прихна да се смее той, после обясни: — Въпрос, внушен от благоразумието, а не от страха… Във всеки случай, аз ви отговорих.

— Името му е Рагана̀ и е престъпник.

— Точно тъй: един от тия престъпници, които не само че не са под надзор, ами са уважавани и никой не може с пръст да ги пипне.

— Мислите ли, че и днес още никой не може с пръст да го пипне?

— Не знам, вероятно ще стигнат дотам, че и него да пипнат… Но факт е, драги приятелю, че Италия е толкова щастлива страна, че когато почнат да се борят против „диалектните“ мафии, това ще рече, че вече се е утвърдила една „езикова“ мафия… — Нещо подобно видях преди четирийсет години. И е вярно, че щом се повтори един факт в голямата или в малката история, той придобива фарсов характер, докато при първата си поява е трагедия… Но аз съм и в двата случая съм еднакво неспокоен.

— Но защо смесвате нещата? — подскочи Лаурана. — Преди четирийсет години, можех да се съглася с вас, една голяма мафия се опита да смаже малката… Но днес… Мислите ли, че днес е същото нещо?

— Не е същото нещо… Ала, слушайте, искам да ви разкажа като поучителна басня един факт, който вие, разбира се, знаете… Голямо индустриално предприятие решава да построи язовир в населена планинска област. Десетина депутати, възползувайки се от мнението на специалистите техници, настояват тоя язовир да не се прави, тъй като е опасен за по-долната област. Правителството разрешава да се построи язовира. По-късно, когато е вече построен, отправят се предупреждения за заплашваща опасност. Нищо не се прави. Нищо, докато става онова нещастие, което някои бяха предвидили. Последици: две хиляди души загинали… Две хиляди души — колкото типове като Рагана̀, които преуспяват тук, очистват в продължение на десет години… И бих могъл да ви разкажа маса други басни, които впрочем знаете много добре.

— Един несъстоятелен доклад… И после, откровено казано, струва ми се, че вашите басни избиват във възхвала… Вие не вземате под внимание страха, ужаса…

— Мислите ли, че жителите на Лонгароне не са изпитвали страх и ужас, като са гледали оная язовирна стена?

— Но не е същото нещо. Съгласен съм, че бе много тежък случай…

— И ще остане ненаказан, точно като майсторски извършените нашенски престъпления, като най-типичните.

— Но ако тоя Рагана̀, и всичките Рагана̀, които познаваме и не познаваме, бъдат най-сетне пипнати, въпреки закрилата, на която се радват, струва ми се, че ще се направи голяма, важна стъпка напред…

— Наистина ли вярвате? При тези условия, в които живеем.

— Какви условия?

— Половин милион емигранти, тоест почти цялото здраво и силно население; земеделието напълно изоставено; серните рудници затворени, а солниците към затваряне; петролът е в жалко състояние, областните учреждения само фантазират, а правителството ни оставя да се пържим в собственото си масло… Ние потъваме, приятелю мой, потъваме… Тоя един вид пиратски кораб, какъвто бе Сицилия, със своя хубав гепард, който се катери на носа, с Гутузовите багри на знамената си, със своите най-декоративни pezzi da novanta^[6], на които политиците са възложили честта на жертвата, със своите заангажирани писатели, със своите Малаволия^[7], със своите Перколи^[8], със своите набедени диалектици^[9], със своите луди, със своите дневни и нощни демони, със своите портокали, сяра и трупове в хамбара си — потъва, приятелю мой, потъва… А вие и аз, аз като луд, а вие може би като заангажиран писател, с вода до колене се занимаваме тук с Рагана̀ — дали е отскочил зад своя депутат, или е останал на борда между обречените на смърт.

— Не съм съгласен — възрази Лаурана.

— В края на краищата и аз не съм съгласен — приключи разговора дон Бенито.