Леонардо Шаша
Всекиму своето (1)

I

Писмото пристигна със следобедната поща. Както винаги, раздавачът сложи на бюрото първо разноцветната връзка рекламен материал, а после предпазливо, сякаш се боеше да не избухне, писмото — жълт плик, адресът с печатни букви върху бяло четириъгълниче, залепено върху плика.

— Това писмо не ми харесва — каза раздавачът.

Аптекарят вдигна очи от вестника, сне очилата си и запита, отегчен и любопитен:

— Какво има?

— Казвам, че това писмо не ми харесва — отвърна раздавачът, като го бутна бавно с пръст по мраморната плоча на бюрото към аптекаря.

Без да го пипа, аптекарят се наведе да го види. После се изправи, сложи отново очилата си и пак го загледа.

— Защо не ти харесва?

— Пуснато е в града тая нощ или рано сутринта. Адресът е изрязан от бланка на аптеката.

— Да — каза аптекарят и се вторачи смутен и неспокоен в раздавача, от когото сякаш очакваше някакво обяснение или решение.

— Това писмо е анонимно — рече раздавачът.

— Анонимно писмо — повтори аптекарят.

Той още не бе пипнал писмото, но то вече разкъсваше домашния му живот, падаше като светкавица, за да изпепели една малко прецъфтяла, малко отпусната и некрасива жена, която подготвяше в кухнята ярешкото месо, за да го метне в пещта за вечеря.

— Тук не се отказват да пращат анонимни писма — каза раздавачът.

Той бе сложил чантата си на стола и се бе облегнал на бюрото — очакваше аптекарят да се реши да отвори писмото. Донесе му го непокътнато, без да го разпечата преди това (най-предпазливо, разбира се), като разчиташе на сърдечността и наивността на аптекаря: „Ако го отвори и е празна работа, няма да ми каже нищо; но ако е заплаха или друго, ще ми го покаже.“ Във всеки случай нямаше да си отиде, без да узнае. Нямаше защо да бърза.

— На мене анонимно писмо?! — възкликна след дълго мълчание аптекарят. Тонът му издаваше учудване и възмущение, а видът му — ужас. Беше бледен, със зареян поглед, над горната му устна бяха избили капчици пот. Въпреки изгарящото го любопитство, раздавачът на свой ред се учуди и възмути, защото аптекарят беше добър, сърдечен и любезен човек. В аптеката си той откриваше кредит на всички, а на село, в земите, които бе получил като зестра от жена си, не притесняваше с нищо селяните. При това раздавачът не бе чувал някой да злослови за жената на аптекаря.

Изведнъж аптекарят се реши: взе писмото, отвори го и разгъна листа. Раздавачът видя това, което очакваше: писмото бе съставено от думи, изрязани от вестник.

Аптекарят изпи на една глътка горчивата чаша. Пък и бяха само два реда.

— Слушай, слушай — каза той. Но беше ободрен, почти развеселен.

Раздавачът си помисли: „Не е празна работа“ и запита:

— Е, какво е, някаква заплаха ли?

— Заплаха — отвърна аптекарят и му подаде писмото.

Раздавачът го сграбчи жадно и прочете на висок глас:

— „Това писмо е твоята смъртна присъда, ще умреш заради това, което си извършил.“ — После затвори писмото и го сложи на бюрото. — Шега — каза той, и наистина мислеше, че е така.

— Вярваш ли, че е шега? — запита аптекарят, поизплашен.

— Че какво друго може да бъде? Шега. Има хора, които от нямане какво да правят се залавят за такива шеги. Не е за пръв път. Правят ги и по телефона.

— Да — промълви аптекарят, — случвало ми се е. Звъни телефонът през нощта. Отивам да се обадя и чувам гласа на някаква жена, която ме пита дали съм загубил някое куче, защото тя намерила едно — половината синьо, половината розово — и някой й казал, че било мое. Шеги. Но това е заплаха със смърт.

— Все същото е — каза раздавачът уверено, взе чантата и си тръгна. — Не мислете за това! — добави той сякаш за сбогуване.

— Не мисля — отвърна аптекарят. Раздавачът вече беше излязъл.

Но мислеше. И тая шега си я биваше. Ако беше шега… Че какво друго можеше да бъде? Той не е имал никакви разправии, не се занимаваше с политика, за политика дори не говореше. И никой не знаеше за кого гласува. При законодателните избори, по семейна традиция и по силата на спомените от младини, гласуваше за социалистите, а при общинските избори — за християндемократите, от любов към града си, който когато биваше управляван от християндемократите, успяваше да откъсне нещо от правителството, както и за да предпази семейните доходи от ония данъци, които левите партии заплашваха да наложат. Той не бе влязъл в нито една препирня — и десничарите го смятаха за десничар, а левичарите — за левичар. Да се палиш от политиката впрочем беше загубено време: тоя, който не си даваше сметка за това, или имаше интерес или беше сляп по рождение. Изобщо, живееше спокойно. И може би това беше единствената причина за анонимното писмо: един толкова спокоен човек предизвикваше у друг, който водеше празен и лош живот, желанието да го смути, да го изплаши. Или може би трябваше да се потърси някоя друга причина в единствената страст, която имаше — ловът. Ловците, известно е, са завистливи: достатъчно е да имаш някой добър пор за лов или някое добро куче, и всички ловци в града те намразват, дори и тия, които ти са приятели, които идват на лов с тебе, които всяка вечер са на приказки в аптеката. Случаи на отровени ловджийски кучета в града имаше много: ако стопаните на най-добрите се осмеляха да ги оставят малко на свобода из площадчето, рискуваха да ги намерят свити на геврек от погълнатия стрихнин. И кой знае дали някой не е свързал стрихнина с аптеката. Несправедливо, разбира се, несправедливо, защото за аптекаря Мано кучето беше свещено като бог, и особено ония кучета, които заемаха първо място в лова, все едно дали бяха негови или на приятелите му. Неговите, впрочем, бяха запазени от отровата. Той имаше единайсет, по-голямата част от пиренейска порода: те бяха добре хранени и гледани като хора, и имаха на свое разположение градината на къщата, където ходеха по нужда и си играеха. Цяло удоволствие беше да ги гледа, а също и да ги чува. Лаят, който понякога караше съседите да мърморят, за ушите на аптекаря беше музика. При това той различаваше гласа на всяко и на всяко познаваше състоянието — дали е весело, враждебно настроено или нагазено от сап.

Е да, друга причина не можеше да има. Значи шега, само че до известна степен: очевидно, някой искаше да го сплаши, следователно в сряда, когато беше почивният му ден, нямаше да отиде на лов. На страна скромността, но благодарение на качествата на неговите кучета и на безпогрешното му стреляне, всяка сряда той избиваше много зайци, за което свидетелствуваше доктор Рошо, негов постоянен другар, също тъй добър стрелец и също тъй стопанин на няколко добри кучета, но изобщо… Така че анонимното писмо в края на краищата гъделичкаше неговата суетност, превръщаше се в свидетелство за неговата слава на ловец. Тъкмо щеше да се открие ловният сезон, и искаха да го лишат от големия празничен ден на откриването, който — все едно дали се падаше в сряда или не — аптекарят преживяваше като най-светъл ден през годината.

Размисляйки върху тая вече ясна цел на писмото и върху самоличността на неговия автор, аптекарят изнесе навън креслото си от върбови пръчки и седна на сянка, която падаше от къщата. Пред него стърчеше бронзовата статуя на Меркудзио Спано̀, „специалист по правото, много пъти заместник-министър на пощите“, чиято сянка, в хладната светлина на залеза, се протягаше напрегната от размисли над анонимните букви. Разбира се, и сянката беше в двойното облекло на специалист по правото и заместник-министър на пощите. С такава лека мисъл погледна аптекарят статуята, ала тая негова мисъл веднага потъна в горчивината на човек, който — засегнат несправедливо — изведнъж вижда над чуждата злост своята човечност и се укорява и окайва, защото е чужд на всяка низост.

Когато сянката на Меркудзио Спано̀ вече докосваше стената на замъка на фамилията Киарамонте, разположен на другата страна на площадчето, аптекарят се бе така унесъл в мислите си, че на дон Луиджи Корвайя се стори заспал.

— Стига си спал! — извика дон Луиджи.

Аптекарят трепна, усмихна се и стана да донесе стол.

— Какъв ден! — въздъхна дон Луиджи и се отпусна като пребит на стола.

— Термометърът достигна четирийсет и четири градуса — каза аптекарят.

— Но сега се захлажда, и ще видиш, че тая нощ ще трябва да спим завити.

— И времето се обърка! — подхвърли горчиво аптекарят и веднага реши да каже на дон Луиджи за анонимното писмо, а дон Луиджи от своя страна щеше да има грижата да съобщи на всеки приятел, който би дошъл. — Получих едно анонимно писмо.

— Анонимно писмо ли?

— Заплашително — отвърна аптекарят и отиде да го донесе.

— Исусе Христе! — възкликна дон Луиджи като го прочете. После додаде: — Шега е.

Аптекарят се съгласи, че е шега: да шега, но може би с някаква цел.

— Че каква цел?

— Да ме държи далеч от лова.

— Ах, да, може, вие, ловците, сте способни на всичко — каза дон Луиджи, който не одобряваше неразумните разноски и усилия на лова, макар че ценеше супата от яребици и заешко с агродолче^[1].

— Не всички — поправи го аптекарят.

— Разбира се, разбира се: всяко правило има изключение. Но ти знаеш на какво са способни някои: кюфтенце със стрихнин на кучето, стреляне в кучето на приятеля вместо в заека, който кучето преследва… Говеда! Какво ви прави кучето? Добро или лошо, кучето си е куче. Ако ви стиска, разправяйте се със стопанина му.

— Не е едно и също — възрази аптекарят, който бе имал случая да усети някои пламъчета на завист по отношение на чуждите кучета, но, разбира се, не дотам, че да пожелае смъртта им.

— За мен е едно и също: тоя, който може да убие хладнокръвно куче, може да убие и човек. — Но добави: — Може би, защото не съм ловец.

През цялата вечер те разговаряха за психологията на ловците, защото на всеки новодошъл разправяха за анонимното писмо и накрая се впускаха да изтъкват съперничеството, завистта, а и някои още по-лоши недостатъци на тези, които упражняваха древното и благородно развлечение — лова. Естествено, присъствуващите се изключваха, макар че дон Луиджи Корвайя подозираше и присъствуващите както за отравянето на кучетата, така и за анонимното писмо. И наистина, той разглеждаше изпитателно лицата им с малките си остри очи между сбръчканите клепки. Доктор Рошо, нотариуса Покорила, адвоката Розело, учителя Лаурана, самия аптекар (който можеше да бъде не само отровител, но и автор на писмото, за да мине за опасен ловец): изобщо дон Луиджи беше склонен да припише на всекиго толкова злост, колкото скрито таеше душата му, възпитана в недоверие, подозрение и злоба.

Така или иначе, всички се съгласиха, че писмото трябва да се приеме като шега — и то като злостна шега, с която се целеше също и да бъде отстранен аптекарят от тържествения ден на откриването на лова. И когато, както всяка вечер, оттам мина старшината на карабинерите, аптекарят беше вече напълно склонен да смята, че това е някаква шега. Ето защо, преструвайки се шеговито, че е овладян от униние и страх, той му се оплака, че в града, пазен от него, един честен човек, добър гражданин и добър баща на семейство е заплашен като нищо със смърт.

— Че какво се е случило? — запита старшината, който вече очакваше с развеселено лице някое глумливо съобщение. Ала тутакси стана сериозен, когато му показаха писмото. Можеше да е шега, може би без друго беше шега, но престъплението вече съществуваше и трябваше да се направи тъжба до участъка.

— Ами, тъжба! — възрази аптекарят, вече успокоен.

— Не, трябва да се направи тъжба — такъв е законът! Може да не идвате в участъка, ще я напишете тук. Но трябва. Впрочем, това ще стане за минута.

Влязоха в аптеката. Аптекарят запали лампата, която стоеше на бюрото, и започна да пише под диктовката на старшината.

Старшината диктуваше, като държеше в ръка разгънатото писмо, върху което падаше светлината на лампата. Учителят Лаурана, който проявяваше любопитство към процедурата и езика на тъжбата, видя на обратната страна на листа ясно думата unicuique^[2] и после неясно, с по-малки букви, думите ordine naturale, menti obversantur, tempo, sede^[3]. После се приближи, за да разчете по-добре и прочете на висок глас думата umano^[4]. Отегчен и за да защити това, което вече беше тайна на неговата служба, старшината измърмори:

— Моля ви се, не виждате ли, че диктувам?

— Четях листа от другата страна — извини се учителят.

Старшината наведе ръка и сгъна листа.

— Дали не би било добре и вие да прочетете писмото по тоя начин? — промълви, малко засегнат, учителят.

— Каквото трябва да се направи, ще го направим, не се съмнявайте в това — заяви важно старшината и продължи да диктува.