Лорънс Блок
Билет за гробищата (9)

9.

Събуди ме звънът на камбани. Явно съм бил на ръба на пробуждането, инак едва ли щях да ги чуя. Размърдах се и седнах на ръба на кревата. Нещо ме човъркаше отвътре, но така и не можех да разбера какво.

Обадих се на Илейн. Даваше заето. Избръснах се и опитах пак, но със същия успех. Реших да й звънна след закуска.

Три са местата, където обикновено закусвам, но в неделя е отворено само едно от тях. За късмет всички маси бяха заети. Тъй като не ми се чакаше, тръгнах към едно ново заведение през няколко преки, отворено преди два-три месеца. За пръв път влизах там. Едвам съумях да преполовя закуската — макар че тя не успя да задоволи глада ми, поне ми уби апетита. И съвсем забравих да звънна на Илейн.

Слязох до Осмо авеню и тръгнах да обикалям хотелите на Таймс Скуеър. Навремето бяха повече. Сега много от старите сгради са разрушени и на тяхно място има нови. Повечето от собствениците с радост биха позволили да разрушат имотите им, но от няколко години има мораториум върху конверсията и събарянето на приютите — по този начин властите се опитват да се преборят с проблема за бездомниците.

Колкото повече се доближава човек към 42-ра улица, толкова по-гадни стават хотелите. Във въздуха витае усещането, че на гостите на хотела им се забранява да правят почти всичко. Дори и в що-годе приличните третокласни хотели, където цената е 50–60 долара на нощ, атмосферата е мрачна и потискаща. Колкото по-ниска става класата, толкова по-голямо количество надписи и табелки изскачат във фоайетата. Не се разрешават гости след осем часа. Забранено е да се готви в стаите. Не се допуска внасянето на огнестрелно оръжие. Престоят не може да превишава двайсет и осем дни — това е с цел да не се даде на госта статут на постоянен жител, с което се избягва увеличението на наема.

Процедурата ми струваше няколко часа, както и известен брой рисунки и визитки. Регистраторите се държаха или нащрек, или крайно безразлично, а някои успяха да съвместят и двете. Когато стигнах до автогарата „Порт Оторити“, вече всички ми приличаха на наркомани. Ако Мотли се спотайваше в някоя подобна дупка, нямаше защо да се опитвам да го измъквам оттам — той и така щеше да си пукне с течение на времето.

Звъннах на Илейн от един уличен телефон. Беше включила секретаря си, но вдигна веднага, щом чу гласа ми.

— Снощи не ти се обадих, защото се прибрах много късно — казах й аз.

— Няма значение. Аз пък си легнах рано и заспах като заклана.

— Явно си била много уморена.

— Така ще да е било. — Кратка пауза. — Днес цветята ти са още по-хубави.

Успях да овладея гласа си.

— Така ли?

— Наистина! Явно са като домашната супа — на втория ден винаги е по-хубава.

На отсрещната страна на улицата двама пубери се бяха подредили на желязната врата на магазин за армейски стоки и току ми хвърляха по някой поглед.

Аз казах:

— Мога ли да дойда да те видя?

— Много ще се радвам даже. Само че ми дай един-два часа да се пооправя.

— Хубаво де.

Тя се изсмя.

— Май не ти е много приятно, а? Така, сега е дванайсет без петнайсет. Хайде мини към един — един и нещо. Става ли?

— Става.

Затворих телефона. Онези двамата пикльовци все така ме гледаха. Изведнъж ми се прищя да ида при тях и да ги питам какво толкова се зверят. Знаех, че само ще си намеря белята, но все пак много ми се прищя.

Вместо това обаче се обърнах и закрачих. На половината път до следващата пряка се завъртях и ги погледнах. Те стояха все така опрени на желязната врата и продължаваха да ме фиксират. Май изобщо не бяха помръднали.

А най-вероятно е изобщо да не са гледали мен.

 

 

Изчаках, както ме беше помолила, да мине час и половина. Половината от времето го прекарах в същите интелектуални занимания като двамата тийнейджъри — във входа на сградата срещу блока на Илейн. Минаваха най-различни хора, и все непознати. Не знам кого очаквах да видя, може би Мотли, но той не се появи.

Изчаках да стане точно един, след което отидох до блока й и се обадих на портиера. Той й звънна и ми подаде слушалката. Илейн ме попита кой е авторът на рисунката; за момент не можах да включа, после казах: „Галиндес“. Подадох слушалката на портиера и след малко вече чуках на вратата й. Тя първо погледна през шпионката и чак тогава се зае да отключва.

— Ще прощаваш за тия глупости — каза ми тя, — но все пак…

— Ами моля ти се. — Тръгнах към масичката за кафе. Отгоре й пламтеше ярък букет, който изглеждаше още по-цветен на черно-белия фон на интериора. Цветята бяха екзотични, не знаех имената им. Приличаха на ято райски птички и колибри. Сигурно това обяснение в любов е струвало не по-малко от 75 долара.

Тя се приближи към мен и ме целуна. Носеше жълта копринена блузка и черни шалвари. Беше боса.

— Нали ти казах? По-хубави са от вчера.

— Щом така смяташ.

— Според мен това е, защото пъпките почват да се отварят.

Тя млъкна, погледна ме и явно усети, че нещо не е наред, защото ме попита какво има.

— Тези цветя не са мои — казах аз.

— В смисъл че си избрал други ли?

— Илейн, не съм ти пращал никакви цветя.

Трябваше й съвсем малко време. На лицето й се изписа светкавичен страх.

— Господи, Мат, нали не се шегуваш?

— Разбира се, че не се шегувам.

— Вярно, че нямаше бележка, но изобщо не ми хрумна, че може да не са от теб. Боже мили, та аз ти благодарих за тях още вчера, не помниш ли?

— Ти не спомена, че става дума за цветя.

— Така ли?

— Изобщо даже. Просто ми благодари, че съм толкова романтичен.

— Ти какво си помисли тогава?

— Нищо особено. Бях като парцал, тъкмо се събуждах от дрямка пред телевизора и не можех да разсъждавам. Реших, че имаш предвид оная нощ.

— Горе-долу така си беше. Свързах цветята тъкмо с нея.

— Значи нямаше бележка?

— Не. Реших, че не си я написал, защото и така ще се сетя кой ги е пратил. Аз така и направих, само дето…

— … не съм ги пратил аз.

— Да, явно не си. — Лицето й вече не беше толкова бледо. — Малко ми е трудно да свикна с тази мисъл. През последните двайсет и четири часа живях с представата, че именно ти си ми пратил тези прекрасни цветя и че си страшно мил и готин, а сега изведнъж се оказа, че това съвсем не е така. Той ги е пратил, нали?

— Може да е някой от другите ти познати.

Тя поклати глава.

— Моите мъжки познати не ми пращат цветя. О, боже, иде ми да ги хвърля!

— Но това са същите цветя отпреди десет минути.

— Да де, но…

— Кога ги донесоха?

— Аз по кое време ти звъннах? Към пет ли?

— Там някъде.

— Час или два преди това.

— Кой ги донесе?

— Не знам.

— Е, кой все пак, момчето от цветарницата ли, или някой друг? А името на цветарницата успя ли да разбереш? На хартията нямаше ли етикетче?

Тя само клатеше глава.

— Никой не ги е носил.

— В какъв смисъл? Искаш да кажеш, че са кацнали пред вратата ти ли?

— Точно така.

— Значи си отворила вратата и си ги видяла?

— Горе-долу така беше. Звънна един гост, аз му отворих и видях, че ги държи. За част от секундата реших, че са от него, и страшно се учудих, но той ми обясни, че били поставени на изтривалката. И аз тутакси си помислих, че са от теб.

— Помислила си си, че просто съм ги оставил пред вратата и съм си тръгнал, така ли?

— Не, реших, че си ги пратил по някого. А пък аз, понеже бях в банята, не можех да чуя звънеца, тъй че на момчето от цветарницата не му е оставало нищо друго, освен да ги сложи пред изтривалката. Или пък ги е дало на портиера и той ги е качил. — Тя постави ръка на рамото ми. — Да ти кажа честно, не съм се размисляла чак толкова по тоя въпрос. Просто се разчувствах, нали разбираш. Стана ми страшно приятно.

— Защото съм ти пратил цветя ли?

— Да.

— Дааа, сега ме е яд, че не са от мене.

— Ах, Мат, не исках да…

— Но аз искам. Пък и както и да ги гледаш, цветята са много красиви. Трябваше да си мълча и да се възползвам от недоразумението.

— Така ли мислиш?

— Че защо не? Това е типичен сантиментален жест. Човек така направо може да си изработи някое чукане.

Погледът й стана нежен, а ръката й се плъзна около кръста ми.

— Миличък — каза ми тя, — ти точно нямаш нужда от цветя за целта.

След това лежахме дълго време, без да заспиваме, но и не съвсем будни. По едно време се сетих за нещо и тихичко се засмях. Тя обаче ме чу и попита какво смешно има.

— Голяма вегетарианка си.

— Голяма какво? Ааа… — Тя се претърколи с лице към мен и ме погледна. — Лицата, които напълно се въздържат от поемане на ъ-ъ-ъ… животинска храна, са подложени на риска от дефицит на витамин B-12.

— Това опасно ли е?

— Може да доведе до злокачествена анемия.

— Това звучи много страшно.

— То си е страшно. Фатално е.

— Сериозно?

— Така поне съм чувала.

— Ами ти с твоята вегетарианска диета значи си застрашена?

— Така излиза.

— В млечните продукти дали има B-12?

— Предполагам, че да.

— Ти не ядеш ли мляко? В хладилника ти има и прясно, и кисело.

Тя кимна.

— Ям, разбира се. Ям всякакви млечни продукти, тъй че се снабдявам с B-12. Човек трябва да внимава с тия работи.

— Така си е.

— Защо да рискувам? Злокачествената анемия не е от най-приятните и безопасни болести.

— Не е зле да пийваш по трийсетина грама белтъчини на ден превантивно…

— Май не бяха само трийсет — каза тя. — Май беше цяла лъжица.

 

 

Трябва да съм заспал, защото, когато дойдох на себе си, видях, че съм сам, и чух душа в банята. Тя се появи след няколко минути, увита в хавлия. Аз също си взех душ, облякох се и отидох в хола, където ме чакаха кафе и чиния ситно нарязани сурови зеленчуци и хапки сирене. Седнахме и се съсредоточихме върху храната. Сиянието на късния следобед леко огряваше ослепителните цветове на букета.

Аз казах:

— А оня, дето ти е подал букета…

— Какво?

— Той какъв е?

— Просто познат.

— Защото, ако Мотли го е използвал да ти донесе букета, бихме могли да го проследим чрез него.

— А, няма такова нещо.

— Откъде знаеш?

Тя поклати глава.

— Можеш да бъдеш сигурен, че нямат нищо общо. Познавам го от няколко години.

— И какво, просто е решил да намине ли?

— Не, имахме уговорка.

— Уговорка ли? Каква уговорка?

— О, боже — ядоса се тя, — много интересно каква ще да е била уговорката! Явно не за да си приказваме за Витгенщайн!

— Клиент, значи.

— Естествено. — Тя ме погледна остро. — Това дразни ли те?

— Защо да ме дразни?

— Не знам, просто питам.

— Не ме дразни.

— На мен такава ми е професията. Работя като проститутка и това не е ново за тебе. С това се занимавах навремето, с това се занимавам и сега.

— Знам.

— И защо тогава имам чувството, че това те дразни?

— Не знам — казах аз. — Може би защото…

— Какво?

— Може би защото бях останал с впечатлението, че поне за момента си щракнала резето.

— Точно това съм и направила.

— Забелязвам.

— Наистина, Мат. Отказвам всички хотелски срещи. Освен това не пускам вкъщи никого, когото не познавам поне от няколко години. Мъжът, който идва днес следобед, ми е познат от сума време. Обажда ми се през една или две съботи, кротък човек е, защо да не го повикам?

— Няма защо наистина.

— И тогава какъв е проблемът?

— Няма никакъв проблем. Човек все някак трябва да си изкарва прехраната.

— Мат…

— Та да натрупа някоя и друга пара, да купи някоя и друга къща, нали тъй?

— Нямаш право да се държиш така.

— Как?

— Нямаш никакво право.

— Извинявай. — Взех си парче сирене. Млечен продукт е, значи по всяка вероятност съдържа витамин B-12. Сложих го обратно в чинията. — Тая сутрин, като ти се обадих…

— Е?

— Нали ми каза да не идвам веднага.

— Казах ти да ми дадеш един час.

— Час и петнайсет, така каза.

— Добре де. Е?

— С клиент ли беше?

— Ако бях с клиент, нямаше да вдигна телефона. Щях да заглуша звънеца и да оставя секретаря на запис, както направих преди малко, когато се запътихме към спалнята.

— Защо ми каза да дойда след час и четвърт?

— Не щеш да мирясаш, така ли? Чаках един човек.

— Значи си чакала клиент.

— Нали точно това ти казвам. Обади ми се пет минути преди тебе, между другото. Разбрахме се да дойде в дванайсет.

— В дванайсет на обед, и то в неделя?

— Той винаги идва тогава — или малко предобед, или малко след. Живее наблизо, казва на жена си, че отива за вестници, и пристига. На връщане сигурно си купува „Таймс“ отнякъде. Предполагам, че за него част от тръпката е именно да лъже жена си.

— Значи затова си ми казала…

— Да не идваш преди един. Да. Бях сигурна, че ще пристигне навреме и ще стои не повече от половин час. Винаги така прави. А останалият половин час ми трябваше, за да си взема душ и да се пооправя, за да…

— За да какво?

— За да съм хубава, когато дойдеш! Мама му стара, какво си ме заразпитвал? Защо се държиш така?

— Не се държа никак.

— Да, хич даже. А аз защо ли се оправдавам, ето това не мога да разбера! От къде на къде ще се оправдавам пред тебе!

— Не знам. — Вдигнах чашата с кафето, но вътре нямаше нищо. Сложих я обратно на масата, взех си парче сирене и тутакси го върнах в чинията. — Значи за днес вече си си взела дозата витамини.

Известно време тя мълча и аз вече започнах да съжалявам, че съм го казал. И тогава тя започна да говори:

— Не. Не съм си взела дозата витамини, защото правехме друго. Искаш ли да знаеш какво точно правехме?

— Не.

— Все пак ще ти кажа. Правехме това, което правим всеки път. Аз седнах върху лицето му, той започна да ме ближе и в същото време си правеше чекия. Той така обича. И така правим всеки път, когато дойде.

— Престани.

— Защо, по дяволите, да преставам? Още какво искаш да знаеш? Дали съм се изпразнила ли? Не, но се престорих, че съм, защото така той свършва по-бързо. Още нещо интересува ли те? Интересува ли те например колко му е голяма пишката? И да не си посмял да ме удряш, Мат Скъдър!!!

— Изобщо не смятам да те удрям.

— Но ти се иска.

— Даже не съм си вдигнал ръката, за бога!

— Искаше ти се.

— Не е вярно.

— Вярно е. А и аз го исках. Не да ме удариш, а да ти се иска да го направиш. — Очите й бяха широко отворени, в ъглите им се бяха събрали сълзи. Тя тихо и учудено попита: — Какво става с нас? Защо се държим така?

— Не знам.

— Аз знам — каза тя. — Защото сме си ядосани, ето затова. Ти си ми ядосан, защото все още съм курва. А пък аз съм ти ядосана, защото не си ми пратил цветя.

 

 

Тя каза:

— Май разбирам защо се получи така. Защото и двамата сме страшно напрегнати и това явно ни е направило по-лабилни, отколкото си мислим. И в края на краищата почнахме да се мислим за хора, каквито не сме. Аз те помислих за сър Галахад, а ти не знам за коя си ме взел.

— И аз не знам. Може би за господарката на Шалот.

Тя ме погледна.

— Как беше стихотворението?… „Илейн прекрасната, Илейн чудесната, Илейн, девата от Астолат.“

— Престани.

Навън се беше стъмнило. Над светлините на Куинс премигваха червените светлинки на самолета, който се канеше да кацне на „Ла Гуардиа“.

След малко тя каза:

— Чела съм го в гимназията. От Тенисън е. Представях си, че е писано за мене.

— Ти ми каза.

— Така ли? — Тя замълча, потънала дълбоко в собствените си спомени. След това рязко каза: — Е, миличък, нито аз съм дева, нито пък ти си рицар. Освен това по господарката на Шалот си падаше сър Ланселот, а не сър Галахад. А пък нито аз съм тя, нито ти си той. Ние просто сме двама души, които винаги са се харесвали и са си правили добри услуги. Е, можеше да бъде и по-лошо.

— Определено.

— Освен това моментът никак не е подходящ за караници, защото по петите ни следва един побъркан тип, който иска да ни убие. Съгласен ли си с мен?

— Съгласен съм.

— Дай сега да уредим финансовата страна на въпроса. Става ли?

Стана без проблеми. Аз си припомних до този момент, тя добави още няколко, които бях забравил, след което закръгли сумата в моя полза и спря протестите ми с решителен поглед. Отиде в спалнята и се върна с няколко петдесетачки и стотачки. Отброи два бона и ги плъзна по масата към мен.

Аз не помръднах.

— За такава сума не сме се разбирали.

— Знам. Виж какво, Мат, вместо да си водиш отчет за разходите и да тичаш при мен всеки път, когато ти привършат парите, по-добре вземи тия два бона, а когато свършат, ще ми искаш пак. И, моля ти се, недей да спориш. Поне пари имам, печеля доста добре и напълно си ги заслужавам, а какъв е смисълът от тях, ако не се използват, особено в такъв момент?

Аз ги взех.

— Чудесно — каза тя. — Разбрахме се, значи. С деловата част приключихме. Тя никога не ми е била проблем. Виж, емоционалната… Май не ни остава нищо друго, освен да импровизираме, но главно да не бързаме. Ти как смяташ?

Аз се изправих.

— Смятам, че трябва да изпия още едно кафе, след което да се измитам.

— Можеш да останеш.

— Не мога. Искам малко да си поиграя на детектив и да заработя поне някаква част от парите ти. Но за онова си права, наистина най-добре е да импровизираме. Извинявай за одеве.

— И ти също.

Когато се върнах с кафето, я чух да казва:

— Боже мили, чакат ме цели шест съобщения по телефона!

— Кога са се записали? Докато сме били в леглото ли?

— Сигурно. Нали нямаш нищо против да ги чуя?

— От къде на къде ще имам нещо против?

Тя сви рамене и натисна съответния бутон. Чу се звук от пренавиване на лента, после някакъв шум, след което нещо щракна.

— Затвориха — каза тя. — Повечето така правят. Малко хора обичат да оставят съобщения.

Имаше и още едно затваряне. След това се разнесе мъжки глас:

— Илейн, Джери Пайнс е, ще ти звънна след ден-два.

На следващото позвъняване пак затвориха. След това някой силно се изкашля, дълго мълча, така и не измисли какво да каже и накрая затвори.

И така стигнахме до шестото обаждане. След сигнала имаше една много дълга пауза, а после се чу шепот:

— Здравей, Илейн. Харесаха ли ти цветята?

После нова пауза, дълга колкото и първата. Дочуваше се само леко шумолене, което ми се стори като рев.

А после, със същия силен шепот, той каза:

— Непрекъснато мисля за тебе. Но редът ти още не е дошъл. Ще трябва да го изчакаш, какво да се прави. Запазил съм те за последно. — Кратка пауза. — Искам да кажа, за предпоследно. Последният ще е той.

Това беше всичко, но той затвори едва след двайсетина секунди. Телефонният секретар щракна и се нагласи да приема други позвънявания. Мълчанието тегнеше във въздуха като кълба от дим.