Лорънс Блок
Билет за гробищата (8)

8.

Върнах се в хотела, като по пътя се отбих на едно място за копирна техника — беше отворено въпреки уикенда — и им поръчах да направят сто копия. Оставих в стаята си по-голямата част от тях заедно с оригинала, който грижливо бях пъхнал обратно в картоненото руло. Взех десетина копия и няколко визитни картички, но не от картичките на „Рилайабъл“, а от ония, дето Джим Фейбър ми беше изготвил. На тях пишеше само името и телефона ми.

Качих се на рейса и слязох на 86-а улица. Първата ми спирка бе „Брентън Хол“, последният известен адрес на Мотли. Знаех, че не е бил регистриран под собствено име, но все пак показах рисунката на човека на рецепцията. Той задълбочено я изследва, след което поклати глава. Оставих му я заедно с една от картичките си.

— За всеки случай — рекох му аз. — Може пък да изскочи нещо, заедно с някой долар за вас.

Тръгнах по източната страна на Бродуей към 110-а улица и надникнах във всеки хотел по самия Бродуей и преките му. След това пресякох и повторих същото упражнение от другата страна. Стигнах отново до 86-а и продължих до 72-ра. Там спрях за порция черен боб и жълт ориз, които поръчах в една кубинско-китайска закусвалня, а после проверих източната страна на Бродуей до мястото, откъдето бях тръгнал. Бях раздал повече визитки, отколкото рисунки, но в крайна сметка останах само с едно копие и съжалих, че не съм взел повече. Бяха ми стрували пет цента парчето, тъй че спокойно можех да си позволя да наводня целия град с тях.

Няколко души ми съобщиха, че Мотли им се струва познат. В „Бенджамин Дейвис“, един благотворителен хотел на 94-та, субсидиран от държавата — веднага го познаха.

— Беше тука — ми каза момчето на рецепцията. — Това лято.

— На кои дати?

— А, не знам. Стоя поне две седмици, но не мога да ви кажа кога е дошъл, нито пък кога си е отишъл.

— Бихте ли проверили?

— Ако ми кажете името му.

— Истинското му име е Джеймс Лио Мотли.

— Тука рядко се регистрират с истински имена, както може би се досещате. — Той отгърна първата страница на книгата за регистриране, но тя започваше от началото на септември. Отиде до задната стая и се върна с предишната книга. — Мотли — промърмори той и заразглежда регистрациите. — Няма такъв. Убеден съм, че е използвал фалшиво име. Не си спомням как точно се нарече, но ако го чуя, ще се сетя, нали разбирате. А Мотли нищо не ми говори.

Все пак запрелиства книгата, като бавно прекарваше пръста си по страниците и леко мърдаше устни. Тази процедура привлече вниманието на неколцина души, живеещи в хотела, и просто зяпачи, които се приближиха да видят какво става.

— Тоя помниш ли го? — каза момчето на един от тях. — Изкара тук лятото. Как му беше името?

Въпросният човек взе рисунката и я наклони към светлината.

— Ама туй не е снимка — рече той. — Рисунка е.

— Да.

— Да, сещам се — продължи той. — Същият е. Как каза, че му било името?

— Мотли. Джеймс Лио Мотли.

Той поклати глава.

— Тц, не беше ни Мотли, ни Джеймс. — Той се обърна към приятеля си. — Абе, Райдъл, как се викаше тоя пич бе? Нали си го спомняш?

— Че как — отговори Райдъл.

— И кажи де, как се викаше?

— Същият е — продължи Райдъл, без да му обръща внимание. — Само дето косата му е малко по-друга.

— В какъв смисъл?

— По-къса е — обърна се Райдъл към мен. — И отстрани, и отгоре, навсякъде е по-къса.

— Съвсем къса е, вярно — съгласи се приятелят му. — Май е бил на някое място, дето всички се разхождат окълцани.

— Именно, дето държавата ги оклъцва гратис — каза Райдъл. — Клъц от едната страна, клъц от другата и ето ти я модната прическа. На езика ми е името. Ако го чуя, веднага ще се сетя.

— Да бе, и аз — рече другият.

— Коулман — каза Райдъл.

— Не беше Коулман бе.

— Абе нещо такова беше. Коултън ли, Коуплънд ли…

— А, те това е.

— Роналд Коуплънд — заяви Райдъл тържествуващо. — Казах Коулман, щото прилича на името на оня, артиста, Роналд Коулман. Значи, пичът се казваше Роналд Коуплънд.

За мое най-голямо учудване това име беше регистрирано в книгата. Беше дошъл на 27-ми юли, дванайсет дена след като го бяха пуснали от Данемора. В графата „предишен адрес“ пишеше Мейсън Сити, Айова. Не знам защо, но грижливо си го записах в бележника.

Системата за регистриране в „Бенджамин Дейвис“ бе доста странна — дата на напускане на хотела не се записваше. Администраторът трябваше да провери в картотеката, за да я разбере. Оказа се, че е стоял там точно четири седмици и е напуснал на 24-ти август. Не беше оставил адрес, на който евентуално да му пратят пощата, ако дойде такава. Всъщност такава нямаше. Обаждания по телефона — също.

Никой не си спомняше да е разговарял с него.

— Затворен човек беше — каза Райдъл. — Виждах го само като се прибира и излиза. В смисъл че няма да седне да си побъбри с тебе.

Приятелят му добави:

— Абе имаше нещо в него, дето хич не те караше на разговор…

— Гледаше едно такова особено…

— Да бе, да.

— Като те гледа — рече Райдъл, — тръпки почват да те побиват. Не че му беше нещо зъл погледът или пък мръсен. Просто беше студен.

— Направо вледеняващ.

— Имаш чувството, че ей сега ще те пречука за едното нищо. Мен ако питаш, приятел, пичът си беше професионален убиец. Няма начин да не е с тоя поглед!

— Навремето познавах една мацка, дето имаше такъв поглед — каза приятелят му.

— Ей богу, да пукна, ако поискам някога да срещна такава жена.

— Аз пък да пукна, ако случайно я срещнеш и останеш жив — каза другият. — Ей на̀, честен кръст.

 

 

Поговорихме си още малко, аз им раздадох по една картичка и им рекох, че биха могли да припечелят по нещичко, ако го забележат да се навърта наоколо и ми звъннат. Райдъл заяви, че от досегашния разговор също би трябвало да припечелят по нещичко, и аз се съгласих с него. Дадох на него и на другаря му по десет долара, толкова дадох и на администратора. Райдъл подхвърли, че сведенията май стрували повече от това, но хайде, от него да мине.

— По телевизора само раздават двайсетачки наляво и надясно, и то за нищо. Чудна работа, защо на улицата не се случват такива работи?

— Щото си изхарчват парите още преди да излязат — обясни приятелят му. — Виж, господинът тука, той не е от тях. Ето това се вика почтен господин.

 

 

Това бяха единствените пари, които похарчих, и единствените сведения, които събрах, след като изходих целия Бродуей. Все пак имаше някакъв напредък. Със сигурност знаех, че от 27-ми юли до 24-ти август е бил в Ню Йорк. Бях научил едно от фалшивите му имена и се бях убедил, че не му е чиста работата. Иначе защо му е на човек да се регистрира с измислено име?

И най-важното, бях установил, че рисунката на Галиндес е достатъчно близка до оригинала. Косата му беше по-къса, но всъщност досега трябва вече да е пораснала. Освен това може би си е пуснал бакенбарди или пък брада и мустаци, макар че едва ли. Преди да го пъхнат в затвора нямаше, по време на престоя си в хотела също е нямал.

Когато се върнах обратно при „Брентън Хол“, вече почти не усещах краката си. А да не говорим за друго. Ченето ми се откачи да повтаря едни и същи въпроси, при това в повечето случаи все едно че ги бях задавал на някой фикус. Единствената светлина в тунела беше дошла откъм „Бенджамин Дейвис“. Преди и след това блуждаех в пълен мрак. Типично. Винаги, когато човек обикаля с такава цел — да тропа по вратите, както му викат ченгетата — та, винаги в такива случаи отнапред е ясно, че деветдесет и пет процента от времето и усилията му ще идат на вятъра. От това няма спасение — няма никакъв начин да си получиш съществените пет процента, без да минеш през останалите. Все едно стреляш по птици с картечница. В повечето случаи не уцелваш, но и една птица да ти падне, ти стига. Докато с 22-ри калибър няма как да улучиш. Птичката е прекалено малка и около нея има прекалено много небе.

Но процедурата е убийствена. Качих се на автобуса, прибрах се в хотела и пуснах телевизора. Даваха футбол между колежански отбори. За полузащитника на единия раздуваха, че бил номиниран за наградата „Хайзман“. Наместих се и загледах играта. Много ясно защо го бяха номинирали. Освен че беше бял, беше страшно едър и си го биваше. Кой знае защо изпитах странното усещане, че неговите доходи през следващите десет години ще бъдат по-големи от моите.

Трябва да съм задрямал, защото си спомням, че сънувах, когато телефонът иззвъня. Отворих очи, намалих телевизора и вдигнах слушалката.

Беше Илейн.

— Здрасти, миличко. Търсих те по-рано, но ми казаха, че те няма.

— Нищо не са ми предали.

— Това е, защото им казах, че няма нужда нищо да ти предават. Просто исках да ти благодаря, но не ми се щеше това да става писмено по телефона. Много си готин, сладур такъв. Сигурно всички ти го казват.

— Е, не чак всички. Днес например разговарях с няколко десетки хора и никой от тях не ми го рече. Всъщност, повечето не ми казаха съвсем нищо.

— Какво си правил?

— Търсих нашия приятел. Открих един хотел, където е прекарал близо месец, след като е излязъл от затвора.

— Къде?

— Една дупка към деветдесетте номера на Бродуей. „Бенджамин Дейвис“. Едва ли го знаеш.

— Сигурно не ми и трябва.

— Определено. Успях да установя, че рисунката е сполучлива, и това май е най-ценното сведение, което придобих днес.

— Оригиналът у тебе ли е?

— Още ли го искаш?

— Разбира се, че го искам. Какво ще правиш тази вечер? Защо не минеш да ми го оставиш?

— Имам още няколко места да пообиколя.

— Умолявам те да не се преуморяваш.

— Освен това искам да ида на събрание. Ще ти се обадя след това, стига да не е много късно. А може и да те навестя, ако ти се приемат късни гости.

— Чудесно — каза тя. — Мат! Много си мил.

— Ти също.

— Не знаех, че можеш да бъдеш тъй романтичен. Е, исках просто да знаеш, че това много, много ми харесва.

Затворих телефона и усилих телевизора. Играта беше в четвъртата си четвърт. Значи доста съм му дремнал. Борбата беше вече решена, но все пак я догледах и излязох да хапна нещо.

Взех десетина рисунки и една тлъста пачка визитни картички и след като се наобядвах, тръгнах към центъра. Проверих хотелите и пансионите в Челси, после тръгнах към Вилидж. Подредих си нещата така, че да успея за събранието на Пери Стрийт. В тясната стая, която нормално побираше трийсет души, се бяха натъпкали към седемдесет. Всички столове бяха заети, а и място за правостоящи много-много нямаше. При все това събранието премина весело, а след почивката дори успях да седна.

Приключихме към десет. Пообиколих няколко гей бара, „Буутс енд Сандълс“ на Кристофър, „Чъкуагън“ на Гринич, както и едно-две долнопробни заведения покрай реката на Уест Стрийт. В педерастките барове, особено тия със садомазохистична клиентела, атмосферата винаги е била потискаща; сега покрай СПИН-а беше още по-мрачна. Навярно отчасти се дължеше на факта, че повечето от мъжете там, които изглеждаха тъй елегантно небрежни в джинсите и кожените якета и с такъв финес пушеха „Марлборо“ и пиеха питието си, всъщност представляваха бомби със закъснител поради вируса, който живееше в тях. Въоръжен със знанието за това или по-скоро обезоръжен от него, за мен не представляваше никакво усилие да си мисля за тях като за мъртви хора.

Реших да надникна в тия барове не защото имах някакви сериозни основания за това. Когато за първи път видях Мотли в апартамента на Илейн, той имаше вид на градски каубой — от главата, та чак до ботушите с метални върхове. Трябва да призная, че съвсем не приличаше на педераст, но това не пречеше да си го представя в някой гей бар — сгърчен до стената, яко стиснал чашата с бира и вперил в някого студения си, преценяващ и предизвикателен поглед. Доколкото знаех, жертвите на Мотли бяха все жени, но нямах никаква представа дали е особено придирчив в сексуално отношение. След като не му пукаше дали жертвата му е жива или мъртва, надали щеше да му пука от какъв пол е.

Извадих рисунката и се захванах да разпитвам. Двама от барманите заявиха, че Мотли им изглежда познат, но не се наеха да го разпознаят със сигурност. В една от дупките на Уест Стрийт през уикендите имаше правила за облеклото — можеше да си или с джинсови, или с кожени дрехи. Някакъв тип на вратата — разбира се, по джинси и кожено яке — ме спря заради костюма и ми посочи табелката с въпросното правило.

(Което е съвсем справедливо. Колко хора не могат да си пият питието в „Плаза“ само защото са по джинси и кожени якета!)

— Не съм дошъл да засядам тук — уверих го аз. Показах му рисунката и го попитах дали не го е виждал.

— Що, какво е направил?

— Поизмъчил е един-двама души.

— Ние тук си падаме по по-грубичко държание.

— Той се държи много по-грубо, отколкото би ви харесало.

— Я да видя… — Той свали слънчевите очила и приближи рисунката към очите си. — А, да.

— Познавате ли го?

— Виждал съм го. Не че е от редовните посетители, но аз понеже съм страхотен физиономист… Запомням всяко лице. Както и някои други части на тялото.

— Колко пъти е идвал?

— Не знам точно. Може би четири или пет. Първият път беше около Деня на труда. Няколко дена преди него. Оттогава да е идвал четири пъти. За през деня не мога да ти кажа де, щото почвам бачкане от девет.

— Как беше облечен?

— Тоя сладур ли? Не мога да ти кажа. Нищо особено, сигурно е бил с джинси и ботуши. Не съм го гонил за облеклото, значи е бил облечен по правилата.

Зададох му още няколко въпроса, след което му връчих една визитка и му рекох да задържи рисунката. Попитах го много ли ще наруша приличието, ако вляза да поразпитам и бармана.

— Е, в края на краищата всички правим изключения. Още повече за полицаи. Ти си полицай, нали?

— Частен — отговорих аз. Не знам защо го казах.

— О, частно ченге, значи! Още по-добре.

— Мислиш ли?

— Направо е супер. — Той пусна една театрална въздишка. — Ох, рожбе, тебе бих те пуснал даже и да си по копринена рокличка!

 

 

Беше далеч след полунощ, когато приключих с гей баровете. Можех да наобиколя и други подобни свърталища, от сорта на изби и кръчми, дето ги отваряха по нощите, само че повечето от тях бяха престанали да съществуват, откак се беше появила педерастката чума. Бяха оцелели само две кръчмета; чух, че са отворили и няколко нови. Джеймс Лио Мотли би могъл да се спотайва в коя да е от тях и да причаква поредната си жертва.

Но беше късно, умората ме беше налегнала и реших да отложа за друг път разследването си. Тръгнах пеша — исках да прогоня от ноздрите си застоялия мирис на бира, запушена канализация и кожени якета, просмукани от пот и амилнитрат — миризмите на похотта. Свежият въздух ми дойде добре и ако не бях изминал всичките тия километри през деня, щях да си отида пеша чак до хотела. Махнах на едно такси и се прибрах вкъщи.

В стаята се сетих за Илейн, но вече е твърде късно да й звъня. Стоях под душа дълго време, след което си легнах.