Лорънс Блок
Билет за гробищата (4)

4.

Не й се наложи да се явява в съда. Отърва се с писмени показания под клетва. Беше просто страхотна — написа историята отпреди изстрелите както си беше, а лъжесвидетелската част — с голям ентусиазъм и дума по дума, както я бяхме измислили. Моите показания бяха съвсем същите, веществените доказателства ги потвърждаваха. По пистолета имаше отпечатъци от неговите пръсти, точно както е редно, парафиновият тест откри следи от калиев нитрат по дясната му ръка — доказателство, че именно той е стрелял. Пистолетът наистина се оказа без регистрация, а Мотли наистина нямаше разрешително за носене на оръжие.

Той се закле, че никога не го е виждал, камо ли да е стрелял с него. Версията му беше, че е отишъл на 51-ва улица след предварителна уговорка с Илейн да използва услугите й на проститутка. Заяви, че не я е виждал никога преди това и че така и не е успял да легне с нея, защото аз съм влетял и съм се опитал да го шантажирам да ми плати и на мен, а когато той отказал, внезапно съм го нападнал и съм го пребил. Никой не му се гепи на номера. Ако наистина я е видял за първи път оня ден, защо тогава тя е подала жалба под клетва срещу него почти седмица по-рано? Вярно, журито няма право на достъп до свидетелства като досието му, обаче прокурорът и съдията имат, тъй че последният му наложи такса за пускане под гаранция 250 000 долара. Адвокатът се опита да възрази с аргумента, че клиентът му никога не е бил осъждан, но съдията, след като разгледа всичките архивни жалби от нападнатите жени и след като прочете жалбата на Кони Купърман, отхвърли молбата за по-малка сума.

До започването на процеса Мотли стоя под арест. Прокурорът извади цял чаршаф с обвинения начело със зловещия опит за убийство на полицай. След като разгледа досието на клиента си и веществените доказателства по делото, адвокатът се размисли и склони да се споразумее с обвинението. Прокуратурата също нямаше нищо против — делото съзнателно не се раздуваше, тъй че общественият интерес не беше ангажиран, а пък и ние склонихме — моята репутация и тази на Илейн можеха да излязат твърде лайнени по време на кръстосаните разпити; и така се стигна до консенсус да спестим на държавата времето и парите. Основното обвинение беше смекчено — нарушаване на член 120, алинея 11 от Наказателния кодекс — нападение срещу полицай при утежняващи вината обстоятелства. Прокурорът се отказа от всички второстепенни обвинения, в замяна на което Джеймс Лио Мотли се изправи пред съда и се призна за виновен. Съдията взе предвид липсата на предишни присъди и соломоновското му решение беше лишаване от свобода за една до десет години, като досегашното му задържане под стража да се смята за част от излежаването на присъдата.

След като присъдата бе прочетена, Мотли помоли съда да му се даде думата. Съдията не пропусна да му напомни, че е имал право да се изкаже преди прочитането на присъдата, но удовлетвори молбата. От страна на Мотли беше страхотен ход да даде изявлението си чак след като беше осъден — ако беше изрекъл същите думи по-рано, съдията със сигурност щеше да го завре по-близичко до максимума.

Ето какво беше словото на Мотли:

— Това мръсно ченге ме натопи и си го знае, мръсният му сводник. Имам си едно наум и за него, и за двете кучки — след като изляза… — След което се обърна наляво и се озъби към мен: — Ти и всичките ти жени, Скъдър. Ще си имаме една работа за довършване.

Повечето престъпници ръсят такива заплахи. Всички казват, че ще си разчистят сметките, всичките били невинни, всичките били натопени с фалшифицирани улики. Човек може да си помисли, че затворите се цепят по шевовете от невинни хора.

Заплахата прозвуча убийствено, но винаги е така. И с това се свършва. Последствия няма.

 

 

Това се случи преди около дванайсет години, две-три години преди да напусна полицията — по причини, които нямаха нищо общо нито с Илейн Мардел, нито с Джеймс Лио Мотли. Причините бяха много, но камъчето, което претърколи лавината, беше една случка в Уошингтън Хайтс. Както си седях кротко в един бар по късна доба и си пийвах, вътре връхлетяха двама обирджии, свършиха си работата, а на излизане застреляха бармана. Втурнах се след тях по улицата, раних единия, а другия оставих на място. Само че един от изстрелите ми се отплесна и уцели смъртоносно едно шестгодишно момиченце. Не знам какво е търсило на улицата по нощите, но същото би могло да се каже и за мен.

Този инцидент не ми навлече служебни неприятности; всъщност даже ме наградиха. Но оттогава изгубих вкус и към службата, и към живота си. Напуснах полицията, горе-долу по същото време прекратих опитите си да се правя на съпруг и баща и се преместих да живея в града. Настаних се в един хотел, зад чийто ъгъл открих прекрасна кръчма.

Следващите няколко години са ми в мъгла, макар че, ей богу, се оказаха от решаващо значение. Алкохолът дълго време ми беше пръв приятел. По някое време благотворното му влияние се изтощи, но продължавах да пия, защото нямах друг избор. След което станах чест посетител на разни токсикологии и болници, губеха ми се по три-четири дена наведнъж, получих апоплексия, изобщо — бях пътник. Такива ми ти работи…

Това вече е минало. А сега си е за сега…

 

 

— Той е излязъл от затвора — каза тя.

— Естествено; би трябвало отдавна вече да е на свобода. Тогава много ме хвана яд, че съдията му даде такава малка присъда.

— Ти не ми каза нищо.

— Не исках да те тревожа. Дадоха му от една до десет, тъй че можеше да го пуснат след по-малко от година. Не ми се вярваше да стане — не беше човек, който да омае комисията за предсрочно освобождаване, но все пак щеше да излезе най-много след 4–5 години. За толкова време все ще му е минал ядът. Е — ако е излежал и пет години, значи от седем е на свобода. Защо ще чака толкова време, че чак сега да убие Кони?

— Не знам.

— Какво смяташ да правиш, Илейн?

— И това не знам. Най̀ ми се ще да си опаковам багажа и да се вдигна към летището. Май че това искам да направя.

Много добре я разбирах, но й казах, че това би било малко прибързано.

— Утре сутринта ще се обадя на тоя-оня — рекох й. — Може пак да е направил някоя беля и да са го върнали в кафеза. Ще е тъпо да заминеш за Бразилия, ако той пак си е на топло.

— На мен ми се ще да отплувам към Барбадос.

— Ами ако е умрял? Беше от типичните кандидати за държавен ковчег; страшно го биваше да си намира врагове, а в дранголника не е никакъв проблем да ти забият ножа съкилийниците.

— Тогава кой ми е пратил тая изрезка?

— Този въпрос го оставяме за по-късно. Първо да разберем дали той изобщо може да е в играта.

— Добре. Мат? Нали ще останеш да спиш тука?

— Разбира се.

— Знам, че е глупаво от моя страна, но ще се чувствам по-спокойна. Нали нямаш нищо против?

— Нищо против нямам.

 

 

Тя постла дивана и приготви одеяло и възглавница. Беше ми предложила да спя на леглото й, но аз отказах — беше ми нервно и само щях да я будя, като се въртя от хълбок на хълбок.

— Няма да ме събудиш — увери ме тя, — ще си взема един секонал. Дивно приспивателно! Взимам го не по-често от четири пъти годишно, но в такива случаи само седма степен по скалата на Рихтер е в състояние да ме разбуди. Ти не искаш ли? Идеално средство против стрес. Трупясваш се още преди да си се наместил в кревата.

Благодарих й, но отказах. Тя се прибра в спалнята, аз се съблякох по гащи и се тръшнах на дивана. Не можах да мигна. Очите ми току се цъклеха към светлините на Куинс оттатък реката. Веднъж-дваж съжалих, че не лапнах един „нервоуталожващ“ секонал; всъщност не можех да си го позволя. В качеството си на алкохолик, който се мъчи да се поддържа в трезво състояние, нямах медицинско право да приемам нито приспивателни, нито транквилизатори, нито психостимулатори на оптимизъм — въобще нищо освен аспирин. Всичко гореизброено нарушава едвам закрепеното равновесие на трезвеността и подкопава решимостта на човек да се отърве от пиенето. Тия, които се тъпчат с хапчета, обикновено стремглаво се връщат към чашката.

Сигурно съм подремнал, макар че нощта ми се стори безкрайна и безсънна. След безкрайността слънцето изгря и надникна през прозореца, а аз отидох в кухнята да направя кафе. Препекох си една английска кифличка и изпих две чаши кафе.

Надникнах в спалнята. Тя още спеше, свита на кълбо, с лице, заровено във възглавницата. Промъкнах се на пръсти покрай леглото до банята — да си хвърля душ. Тя не се събуди. Избърсах се, върнах се в хола и се облякох. Тъкмо беше станало време да завъртя няколко телефона.

Всъщност не бяха само няколко, ами доста; и понякога се налагаше да правя чудеса от търпение и хитрости, за да открия нужния човек. Най-накрая успях да разбера това, което исках, и отново надникнах в спалнята. Илейн лежеше в същата поза. За момент ме хвана паническо шубе, че е умряла. Типично ирационално въображение: той е влязъл преди няколко дена — реши въображението ми — и е подменил таблетката секонал с цианкалий. А може да се е вмъкнал само преди няколко часа, докато съм спал, да е минал през стената като призрак, после — да я е пронизал с кинжал в сърцето, след което пак така неусетно да се е изнизал като таласъм; докато аз съм сънувал кошмари на дивана…

Всичко това беше пълна глупост, в което се уверих, след като коленичих до леглото и чух равномерното й дишане. Но мислите ми бяха безпристрастен индикатор за собственото ми психосъстояние. Върнах се в хола, взех жълтия указател за служебни телефони и се обадих на още няколко местенца.

Шлосерът ключар дойде към десет. Бях му обяснил точно какво ми трябва и той донесе няколко модела ключалки. Първо потъна с тях в кухнята; после се захвана с хола. Чух, че Илейн се е разшавала, и отидох да я видя. Тя попита:

— Какъв е този шум? За малко да си помисля, че си решил да изпрахосмучеш.

— Бормашина. Слагам ти няколко нови ключалки. Ще ти струва към четири стотака. Чек ли ще му напишеш?

— С удоволствие ще платя в брой. — Тя отиде до скрина и извади от най-горното чекмедже един плик. Докато броеше банкнотите, рече: — Четиристотин долара? Това да не са резета за банкови трезори?

— Не, това са полицейски ключалки. Питони им викат.

— Питони? Полицейски ключалки? — Тя вирна вежди. — За какво по-точно служат? Да не влиза полицията или да не излиза?

— По твой избор.

— Ето ти петстотин — каза тя. — Но вземи от човека разписка, ако обичаш.

— Слушам, мадам.

— Не знам защо са му на мойто счетоводителче тия вечни разписки, но и една да липсва, озверява.

Тя влезе в банята, а аз отидох да правя компания на шлосера. Той си свърши работата, платих му, получих разписка и я оставих с рестото на масичката за кафе. Тя се появи по торбести, развлечени панталони и червена риза с къс ръкав, златисти пагони и метални копчета. Показах й как се заключва. На вратата на хола имаше две ключалки, на кухненската — една.

— Според мен той е влязъл оттук навремето преди дванайсет години — казах аз, посочвайки вратичката в кухнята. — Влязъл е през черния вход на сградата и се е качил по задните стълби. Така е успял да избегне среща с портиера. Вярно, ти имаш тук секретна ключалка, но може би тогава си била забравила да я щракнеш. Или пък той е имал ключ от нея.

— Аз никога не използвам вратичката.

— Следователно нямаш представа кога е заключена, кога не?

— Е, да. Тя води към товарния асансьор и шахтата. Най-много веднъж на сто години да изляза оттук да изхвърля боклука, но обикновено го изнасям през предния вход, защото не ми се промъква с пълни кофи в индианска нишка край хладилника. Предпочитам да заобиколя долу.

— Може би още първия път когато е бил тук, се е вмъкнал в кухнята и е освободил секрета. И така занапред е нямал проблеми… А ако ти някой път си излизала с боклука през вратата, би ли обърнала внимание, че секретът не е щракнат?

— Ами… Бих си помислила, че аз съм забравила да го щракна.

— Е, отсега нататък вече няма щрак-отщрак… — Аз й демонстрирах гордо щангата-питон, която барикадираше цялата врата и се заключваше откъм касата. — Ето ти ключа, но те съветвам да я държиш винаги заключена. Отвън няма начин да се отключи. Помолих човека да не монтира външен патрон. Ти така и така не се прибираш оттук, нали?

— Разбира се, че не.

— Значи, сега си бетон-арме оттук. Е, имаш си ключ за всеки случай, ако ти се наложи да се евакуираш пожарно. Но няма да можеш да заключиш след себе си. Секретната ключалка може да щракнеш отвън, но полицейската — не. Питон-арме.

— Аз дори не знам пазя ли някъде ключ от секретната — успокои ме тя. — Не се тръшкай толкова, изобщо няма да пипам и двете ключалки.

— Това добре… — Върнах се в хола. — Виж сега, на тази врата е сложил два питона. Единият е дубликат на оня в кухнята, отваря се само отвътре, няма външен патрон. По този начин, ако ти си вкъщи, оня няма как да влезе, освен ако не разбие вратата. А като излизаш, заключваш и втория питон. Ето ти ключа, тоя, ръбестия. Няма начин да се отключи с шперц; а за да си извадиш втори такъв ключ, е необходимо специално оборудване. Та гледай да не го загубиш, щото инак нито Мотли, нито даже ти няма да можете да се приберете вкъщи.

— Радвам се за Мотли!

— Шлосерът се постара за парите си — продължих аз. — Сложи метална платка върху патрона, за да не може да бъде изкъртен. Самата ключалка пък е от някаква дълговечна сплав, дето за нея патрони няма открити. С нещо подобно подсигури и секретната ти ключалка. Може би ти се вижда прекалена мярка за някаква излишна свръхсигурност, че още и скъпа… Но след като ти тъй и тъй смяташ да хванеш самолет или яхта към Барбадос — сметнах, че все пак можеш да си го позволиш. А и с Мотли, и без Мотли, все ти трябват свестни ключалки.

— Тъкмо си дойдохме на думата. Е?

— Жив е.

— И свободен, нали? Кога е излязъл?

— Юли. Петнайсети. Това ли те интересува?

— Ох — коя година? — Тя ме погледна с диви очи. — Тази ли? Сега ли? Искаш да кажеш, че след като го осъдиха на една до десет години, той е излежал цели дванайсет?

— Ами не е бил от най-послушните затворници.

— Че може ли да го държат повече години, отколкото му е присъдата? Това не е ли юридическо нарушение?

— Не. А, какви нарушения при такива като Мотли!… Много често се случва да ги пъхнат в панделата само за три месеца, а да си излязат чак след четиресет години.

— Боже мили — каза тя, — едва ли Мотли е станал човек в затвора. А?

— И на мен не ми се вярва.

— Пуснали са го през юли, значи е имал предостатъчно време да разбере къде живее Кони и…

— Да, време е имал. За това винаги стига време.

— … и да изреже статията и да ми я прати. И да се затаи, докато страхът ми се натрупа. Той работи върху страха на хората. Тогава успява.

— И все пак и съвпаденията не са изключени.

— Тоест?

— Ами нали ги преповторихме снощи? Някоя нейна приятелка се сеща, че и ти си й била приятелка, и ти обажда анонимно за случката.

— А защо анонимно?

— Може да не е искала да се забърква.

— А клеймото от Ню Йорк?

И това бях изчислил, докато лежах на дивана и се любувах на светлините на Лонг Айлънд.

— Може би не е имала под ръка адреса ти. Сложила е изрезката в плик и я е пратила на някой познат в Ню Йорк с молба да ти я препрати, щом узнае къде живееш.

— Кофти скалъпена версия, не намираш ли?

Докато се обръщах на дивана призори, хич не я намирах толкова скалъпена. Но сега ми прозвуча особено невероятно.

А след час, когато се прибрах в хотела, съвсем се отрекох от нея. Никой не ме беше търсил по телефона; прибрах си пощата от предишния ден — незначителни писма, сметка по кредитната ми карта. И един плик без обратен адрес, на който се мъдреха името и адресът ми, изписани с големи печатни букви.

Вътре — същата изрезка от същия вестник. И нито дума повече, нито по полетата, нито поне на бележчица. Нещо ме накара отново да я прочета, дума по дума. Така хората гледат отново тъжните стари филми, като се надяват този път краят да е щастлив.