Лорънс Блок
Билет за гробищата (23)

23.

Преди да си тръгна, нагласих сцената. Махнах белезниците на Ечевариа от глезените на Мотли и ги прибрах обратно в калъфа на колана му. Изправих прекатурената маса, подредих и другите неща, които се бяха разместили по време на борбата. Обиколих апартамента и изтрих всяко място, където евентуално можеше да съм оставил отпечатъци.

Пътьом взех от шкафа в спалнята едно червило и написах на стената прощално послание. Печатни букви, високи към 10 сантиметра. НА ТОВА ТРЯБВА ДА СЕ СЛОЖИ КРАЙ. ИСКАМ ДА НАМЕРЯ МИР С БОГА. СЪЖАЛЯВАМ ЗА УБИЙСТВАТА. Нямаше как да се докаже, че почеркът е негов, но нямаше как да се докаже и че не е. За по-голяма достоверност сложих капачката на червилото, поставих отпечатъците му върху него и го пъхнах в джоба на ризата му.

Спуснах веригата на вратата и си тръгнах по същия начин, по който бях дошъл. Този път затворих прозореца съвсем плътно и поех надолу по пожарната стълба. Някой беше преместил кофата на старото й място, тъй че трябваше да скоча близо метър и нещо до земята, но това не ме затрудни изобщо.

Освен това липсваше и палтото ми. Отпърво реших, че някой го е задигнал, но нещо ме накара да вдигна капака на една от кофите. Беше вътре под дебел слой яйчени черупки и обелки от портокал. Който го е сложил там, явно си е помислил, че е за боклука, и е решил, че не си струва да го взима. До този момент смятах, че палтото ми е съвсем прилично, но сега си рекох, че май е време да си купувам ново.

Мина ми мисълта, че същият този съвестен съсед, изхвърлил палтото ми, би могъл също така и да извади клечката за зъби от ключалката, но за щастие тя си беше на място и аз без проблеми отворих вратата, след което я измъкнах оттам. Оставих вратата да се заключи зад гърба ми, излязох през главния вход и се разходих до Първо авеню, където хванах такси. Слязох пред болницата и директно тръгнах към интензивното. Сестрата каза, че състоянието на Илейн е все същото, но не ми позволи да вляза при нея. Седнах в чакалнята и тъпо запрелиствах някакво списание.

Искаше ми се да кажа някоя молитва, но не знаех точно как да го направя. Събранията на Анонимните алкохолици обикновено завършват или с „Отче наш“, или с „Покой Му дай“, но никоя от тях не беше подходяща за случая, а да седна да Му „благодаря за всичко такова, каквото е“ щеше да прозвучи като доста дебелашка шега. В края на краищата казах няколко молитви, включително и тази, но не вярвам някой да ги е чул.

Всеки пет минути отскачах до дежурната сестра, но неизменно получавах отговора, че положението е все същото и че все още не мога да вляза при нея. Връщах се в чакалнята и сядах до следващия път. На няколко пъти задрямвах на стола и изпадах в полусънно състояние.

Към пет огладнях и нищо чудно — не бях слагал нищо в стомаха си, откак закусихме с Мик. Развалих няколко долара и си взех кафе и сандвичи от машините във фоайето. Успях да изям само половината от единия сандвич, но кафето си го изпих цялото. Не че беше хубаво, човек трябваше да има изключително развинтено въображение, за да реши, че е вкусно, но въпреки това беше ми адски кеф да усещам как влиза вътре в мен.

След два часа се появи една сестра. Лицето й беше скръбно и бледо.

— Най-добре ще е да дойдете да я видите — каза ми тя.

По пътя я запитах какво иска да каже. Тя ми отговори, че по всичко личало, че Илейн си отива.

Влязох и застанах до леглото. Изглеждаше същата — нито по-добре, нито по-зле отпреди. Взех ръката й, стиснах я и зачаках да дойде смъртта.

— Той е мъртъв — рекох й аз. Наоколо се въртяха сестрите, но едва ли ме чуваха, бяха прекалено заети. А дори и да ме чуваха, хич не ми пукаше. — Убих го. Сега вече няма от какво да се страхуваш.

Ако искате, спокойно можете да вярвате, че дори и в кома хората могат да ви чуят. Също така можете спокойно да вярвате, че Бог се вслушва в молитвите ви. Стига това да ви прави щастливи.

— Не ме оставяй — говорех й аз, — не умирай, малката ми. Моля те, не умирай!

 

 

Останах там около половин час и тогава една от сестрите ме помоли да се върна в чакалнята, а след още няколко часа се появи друга сестра, която започна да ме осведомява за състоянието на Илейн. Не си спомням какво точно ми каза — пък и тогава много-много не го разбрах — но идеята беше, че кризата е минала, но могат да настъпят още неограничен брой кризи. Можела да развие пневмония, можела да получи емболия, белите дробове и бъбреците можели всеки момент да откажат да работят — изобщо можеше да умре от толкова много неща, че изглеждаше невероятно да успее да се измъкне.

— Вие най-добре да си тръгвате — посъветва ме сестрата. — Така и така няма как да й помогнете. Записали сме телефона ви, ще ви се обадим веднага, щом се появи нещо ново.

Прибрах се и легнах да спя. На сутринта им се обадих, но положението беше все такова. Хвърлих си душ, избръснах се, облякох се и отидох в болницата. Прекарах там цяла сутрин и част от следобеда, след което се качих на автобуса и се запътих през парка на панихидата на Тони в „Рузвелт“.

Мина много добре. Досущ като на събрание, само дето темата беше Тони. Аз бегло споменах за посещението ни в Ричмънд Хил и припомних някои от смешните неща, които Тони бе разказала тогава.

Фактът, че всички смятаха, че се е самоубила, направо ме вбесяваше, но нищо не можех да направя. Щеше ми се да разкажа действителните обстоятелства около смъртта й поне на роднините й. Бяха католици, въпросът за самоубийството бе особено болезнен за тях, но просто нямаше как да им го съобщя.

След това пихме кафе с Джим Фейбър, а после се върнах в болницата.

През следващата седмица прекарвах почти цялото си време там. На няколко пъти малко ми оставаше да вдигна телефона и да съобщя на 911, че на 25-а Източна улица №288 има труп. Веднага щом го откриеха, щях да звънна на Анита и да я успокоя, че вече няма никаква опасност за живота й. С Джан нямаше как да се свържа, но рано или късно тя щеше да ми се обади и аз исках дотогава вече да съм в състояние да й кажа, че спокойно може да се върне вкъщи. Ако го направех сега, рано или късно и Джан, и Анита щяха да поискат разяснения.

Но тъй като знаех, че обажданията в 911 се записват, така че гласът ми лесно може да бъде разпознат, се въздържах. Вероятността някой да тръгне да проверява беше малка, но все пак съществуваше. Отначало смятах, че мис Лепкур ще е тази, която ще намери трупа, но уикендът мина, без това да се случи, и аз реших, че тя надали някога ще се върне вкъщи.

Което означаваше, че ще трябва да почакам още няколко дена. Най-сетне вторник следобед една от съседките се усъмнила, че вонята откъм апартамента до нея е от умрял плъх, и след като решила, че миризмата няма да се разнесе току-така, извикала полиция, те разбили вратата и всичко свършило.

В четвъртък, близо седмица, след като Мотли бе оставил Илейн потънала в кръв на килима, лекуващият й лекар ми съобщи, че според него тя е тръгнала да се поправя.

— Хич не вярвах, че ще стане — заяви той. — Имаше толкова много рискове… Да не говорим за чудовищния стрес, който е преживяла. Опасявах се, че сърцето й няма да издържи, но се оказа, че има много добро сърце.

За това, че беше добро, нямаше нужда да ми казва.

 

 

След известно време, горе-долу когато тя се върна вкъщи, вечеряхме с Джо Дъркин в „Слейт“. Той каза, че ще черпи, аз не се опъвах. За загрявка удари няколко „Мартини“-та, през което време ми разправяше, че самоубийството на Мотли е разчистило цяла купчина неразкрити дела. Бил обвинен в убийството на Андрю Ечевариа и Елизабет Скъдър, освен това имало негласно съгласие, че той е причинил и смъртта на Антоанет Клиъри и Майкъл Фицрой — младежа, върху когото бе паднала Тони. Освен това Мотли бил предполагаемият убиец на някоя си Сюзан Лепкур, чийто труп изплувал от Ийст Ривър преди няколко дни. Причината на смъртта не била много ясна — всъщност без анализ на зъбите щяло да бъде невъзможно тя да бъде идентифицирана, камо ли да се разбере как точно е умряла, но нямало никакво съмнение, че смъртта й е насилствена и че извършителят е Мотли.

— Много мило от негова страна, че се самоуби — говореше Дъркин. — Хеле пък като имаш предвид, че май никой нямаше да успее да го гепи за ташаците. Спести ни доста пот и кръв.

— Е, нали имахте всички основания да го задържите?

— Така е, без съмнение нямаше да успее да се измъкне, но все пак краят му максимално опростява нещата. Нали ти казвах за бележката?

— Каза ми, да. На стената с червило, нали така?

— Аха. Чудно защо не я е драснал върху огледалото… Бас държа, че собственикът си скубе косите по този повод! Много по-лесно е да измиеш огледалото, отколкото да пребоядисаш стената. А самото огледало, между другото, стои точно до вратата. Но ти сигурно си го забелязал.

— Не съм ходил там, Джо.

— А, да бе, забравих… — Джо ме погледна многозначително. — Та, както и да е. Така като гледам, това май е единствената му свястна постъпка, да си пръсне черепа. Странно, такива свини като него обикновено не са способни на подобни жестове.

— Абе как да ти кажа — рекох аз, — за всеки човек може да дойде едничкият момент на просветление, когато всички илюзии рухват и той за първи път прозира истината…

— Момент на просветление, значи.

— Всичко се случва.

— Абе — рече Дъркин, — при тебе не знам как е, но на мен като ми заидва моментът на просветление, тутакси грабвам чашата и гледам колкото се може по-бързо да ми се замъгли.

— Мъдрец си ми ти — рекох аз.

 

 

Той, разбира се, през цялото време се надяваше да му разкажа какво точно се е случило на 25-а улица. Ясно беше, че ме подозира и очаква да потвърдя подозренията му. Е, ще има да почака.

Казал съм на двама души. Казах на Илейн. В известен смисъл го направих още тогава, в интензивното, макар че дори и наистина част от мозъка да възприема, това още не означава, че ще предаде информацията на останалата част. Казах й, че не е самоубийство, едва след като я изписаха. И тогава, в същия ден й поднесох коледния подарък. Разказах й какво всъщност се беше случило.

— Радвам се — каза тя. — Благодаря на Бога. И на тебе. И благодаря, че ми каза.

— Как можех да не ти кажа? Само дето това не ме радва особено.

— Защо?

Казах й, че навремето тъкмо това, че го накиснах, докара нещата до тези събития, и че сега пак един вид съм се направил на господ.

— Миличък — каза Илейн, — това са глупости. Той така или иначе щеше да ни подгони, само че се забави дванайсет години вместо няколко месеца. А това, че си го убил, е най-добрата възможна гаранция, че повече няма да ни преследва. Поне не на тоя свят. А мене само този свят ме интересува.

Към средата на януари Мик и аз пак заседнахме до късно, но този път пропуснахме литургията. Няколко дена преди това беше наваляло и той пожела да ми покаже колко е красива по това време фермата му, както и хълмовете наоколо. Отидохме там, аз останах да нощувам и се прибрах чак другия следобед. Мик се оказа прав — там наистина беше удивително спокойно и красиво.

По пътя към фермата му разказах как е свършил животът на Мотли. Мик изобщо не се удиви — в края на краищата много добре му беше известно, че знаех адреса му и имах лични сметки за разчистване.

Обадих се на Том Хавличек веднага, щом откриха трупа на Мотли, но не му казах нищо освен официалната версия. При това положение естествено полицията в Масилън най-после отвори делото Стърдиван, но сега това вече нямаше никакво значение. Единственото хубаво нещо бе, че доброто име на Стърдиван беше реабилитирано, за голяма радост на приятелите и роднините му. В същото време обаче бе опетнено името на Кони — в местния вестник тутакси се появи компромат за срамното й минало.

Том ме покани на гости и обеща да ме заведе на лов, аз заявих, че идеята е чудесна, но и на двамата ни беше ясно, че това едва ли някога ще стане. Обади ми се на следващия ден след загубата на „Бенгалс“ в Суперкупата, за да ми съобщи, че може би тия дни ще идва към Ню Йорк. Аз му заръчах непременно да ми се обади, като пристигне, той каза да разчитам на това. Може пък и да ми звънне.

 

 

Още не съм казал на Джим Фейбър.

Всяка седмица вечеряме заедно и на няколко пъти ми е било на върха на езика да му се изповядам. Тия дни сигурно и това ще стане. Не знам какво точно ме спира. Може би страхът, че това никак няма да му се понрави, или пък опасението, че както му е обичаят, ще ме накара да се изправя лице в лице със собствената си съвест, която аз със страшна сила се старая да не събудя.

Е, рано или късно ще си излея душата. Най-вероятно това ще стане след някое особено вдъхновяващо и извисяващо събрание, от което ще изляза по-надъхан със святост и от светец.

Но сега-засега съм казал само на един професионален престъпник и на една проститутка, които, по всичко личи, са единствените ми близки хора на тоя свят. Това без съмнение говори доста за тях и без съмнение говори доста и за мен самия.

Досега зимата беше много студена, а казват, че времето ще продължи да бъде все тъй мразовито. Най-силно страдат скитниците — вече дадоха няколко жертви миналата седмица, когато температурата падна под нулата. Но за нас, другите, положението не е чак толкова тежко. Човек само трябва да се пооблече по-топло и да стиска зъби.