Лорънс Блок
Билет за гробищата (21)

21.

Ето как е станало:

Четвъртък в десет вечерта, горе-долу когато е свършвало събранието в „Св. Павел“, Андрю Ечевариа и Джералд Вилхелм приключили с патрула и отишли да докладват на командира си в Шести участък на 10-а Западна. Двамата били от общо шестте доброволни патрулни двойки на този участък; обикаляли по установения маршрут от шест следобед с палки и уоки-токита да пазят реда и, което е по-важно, да осигуряват видимо полицейско присъствие по улиците.

Джералд Вилхелм прибрал униформата в шкафчето си и си тръгнал с цивилни дрехи. Андрю Ечевариа останал по униформа — имал това право. Излязъл от участъка към десет и двайсет и тръгнал на север, а после на запад към бившия склад на Хорейшо Стрийт между Вашингтон и Уест, където живеел в едностаен апартамент заедно с приятелката си, текстилната дизайнерка Кларънс Фройдентал.

Мотли може би го е следил още от вечерта, може би го е наблюдавал, след като си е тръгнал от участъка. А нищо чудно цялата работа да е била съвсем спонтанна. Мотли има път през западната част на Вилидж, а бог ми е свидетел, че е напълно способен да извършва хрумнали му на момента перверзни гадости.

Едно е ясно — че е успял да примами Ечевариа в една тъмна уличка между две сгради, вероятно молейки го за помощ. Като се има предвид, че Ечевариа е бил с униформа, това никак не е било за чудене. После, още преди младият служител на самолетна агенция да успее да разбере какво става, Мотли го нападнал и по всяка вероятност го докарал до безсъзнание, като му е стиснал гръкляна.

Но самото убийство било извършено по друг начин. За целта бил използван нож с дълго и тънко острие. Това станало едва след като съблякъл куртката и ризата на младия човек. Тогава с един-единствен удар право в сърцето Мотли убил Ечевариа.

Оставил трупа само по бельо и чорапи. Свалил обувките, за да може да съблече панталона, но не ги взел — или не са му станали, или просто е предпочел своите. (За най-голяма почуда, когато открили Ечевариа, намерили ги до него. Ако на трупа се беше натъкнал някой скитник, едва ли щяха да останат там.)

Оставил Ечевариа в уличката така, както бил — по бельо, по чорапи и съвършено мъртъв. Слиповете му били смъкнати — очевидно било, че с него са се гаврили, но аутопсията не успяла да открие сперма. Следи от полово сношение безспорно имало, но или убиецът не е успял да се изпразни, или пък е използвал за пенетрацията палката на Ечевариа.

Във всеки случай Мотли отнесъл със себе си самата палка, както и останалите атрибути — белезници с ключ, уоки-токи, бележник, значка и, разбира се, ризата, куртката, панталоните и шапката. Вероятно не ги е облякъл веднага, а ги е отнесъл на ръка или в чанта, специално взета за целта. (Ако е така, то това потвърждава предположението, че нападението срещу Ечевариа е било предварително подготвено, като целта на Мотли е била да намери полицай, който да е със същия ръст и тегло.)

Смъртта очевидно е настъпила в периода между 10:30 и 10:45, а убиецът по всяка вероятност се е измъкнал от местопрестъплението и изчезнал в тъмнината още преди единадесет. След още един час в Шести участък постъпило анонимно обаждане, в резултат на което открили трупа. За късмет един от полицаите разпознал жертвата — бил говорил с Ечевариа само преди няколко часа: ако не бил той, доста време щяло да мине, преди да го идентифицират.

В този момент Джеймс Лио Мотли е бил вече на цял час път от местопрестъплението, без да е оставил никакви улики, водещи към него. Вероятно веднага се е прибрал в апартамента на Лепкур, където е скътал дрехите си и облякъл униформата на Ечевариа. Дали се е огледал с нея? Дали е крачил напред-назад по стаята, потупвайки палката в едната си длан? Дали, подобно на всички новаци още от детството на Теди Рузвелт, се е опитвал да върти палката с пръсти?

Човек може само да предполага. Нищо не се знае със сигурност, както не се знае нито кога се е прибрал в апартамента на 25-а улица, нито кога е излязъл. Може би е бил там, докато аз се зверех зад пожарната стълба към прозореца и слушах дращенето на плъховете в боклукчийските кофи. Може би е стоял зад вратата, докато се мъчех да разбера дали през цепнатината отдолу идва светлина и дали в апартамента се чува нещо. Но едва ли. Според мен е стоял там само колкото да се преоблече. Макар че знае ли човек…

В четири и половина, точно когато ние с Мик Балу сме закусвали, той влязъл във фоайето на сградата на 51-ва Източна улица №345.

* * *

Намерил най-лесния начин да отвори всичките ключалки. Вместо него това сторила тя.

Първо отишъл при портиера. Представил му се в целия си полицейски блясък и съобщил, че трябва да говори с една от живущите в сградата, чието име е — на това място запрелиствал бележника с черните кожени корици — чието име е Илейн Мардел.

Портиерите по принцип не допускали никого, без преди това да уведомят съответния наемател, а в случая с мис Мардел били получили и специални инструкции. И въпреки това, ако Мотли бе наредил на портиера да не се обажда по домофона, той най-вероятно е щял да го послуша. Пред синята униформа се вдигат всякакви бариери.

Всяко нюйоркско ченге би познало, че това е униформа на доброволен патрул. Ако знаеш точно какви са разликите, никак не е трудно да ги откриеш. Значката е във формата на звезда със седем лъча, емблемата на рамото е по-различна и, разбира се, липсва кобурът с огнестрелното оръжие. Но инак всичко си е същото, а из града и без това има толкова различни униформи — на транспортната полиция, на охраната на жилищата и на какво ли още не, така че Мотли изглеждал напълно нормално ченге.

Във всеки случай Мотли помолил портиера да се обади. Трябвало да звънне няколко пъти — тя явно спяла, но в крайна сметка вдигнала телефона и портиерът й съобщил, че един полицай желае да разговаря с нея. И предал слушалката на Мотли.

Той сигурно си променил гласа. Което не е било наложително, домофонът и без друго изчанчва гласовете, но той може би не го е знаел. Както и да е, като изключим няколкото телефонни обаждания, тя не била чувала гласа му цели дванайсет години; освен това портиерът й съобщил, че това е ченге, а тя току-що си била отворила очите.

Казал й, че има да й зададе няколко въпроса и че работата не търпи отлагане. Тя го помолила да обясни по-подробно и той й съобщил, че се касае за жертвата от станалото вечерта ново убийство, за която се предполага, че е неин познат. Тя го питала как е името на жертвата. Той отговорил: „Матю Скъдър“.

Казала му да се качи. Портиерът му посочил асансьора.

Когато погледнала през шпионката, видяла полицай. Шапката му прикривала формата на черепа. Бил с евтини черни очила, а бележника си държал точно пред ченето. Което най-вероятно не е било необходимо, защото тя знаела, че ще дойде полицай, та нали току-що била говорила с него, за бога, и ето го и него самия! А тя и без това била в ужасно състояние, защото човека, който до този момент я защитавал от жестокия убиец, вече го нямало.

И така, отключила вратата и го пуснала.

 

 

Останал у нея около два часа. Бил си взел оръжието, с което убил Анди Ечевариа — автоматичен стилет с 13 сантиметра острие. Бил взел и палката на Ечевариа. И, разбира се, имал на разположение и собствените си дълги и силни пръсти.

Всичко това той приложил върху Илейн.

Не ми се мисли какво точно й е направил, нито пък в каква последователност. Подозирам, че на моменти тя е била в несвяст и че доста време е похабил за хвалби колко е силен, умен и находчив. Може би е цитирал и Ницше или пък някое друго светило от затворническата библиотека.

Оставил я просната на пода в хола, в кръв, обилно напояваща белия килим. Навярно е решил, че вече е мъртва. Била е в шок, дишала е почти недоловимо, сърцето й биело, но така и щяла да си умре, ако не бил портиерът.

Портиерът бил бразилец — висок и едър, с гъста и бляскава черна коса и шкембе, което напъвало да скъса копчетата на униформата. Казвал се Емилио Лопес. Нещо започнало да го човърка час след като пуснал Мотли. Най-накрая решил да звънне на домофона, за да се успокои, че всичко е наред.

Звънял няколко пъти наред, но без резултат. Може би тъкмо звънът накарал Мотли да побърза с Илейн и да се маха оттам. А когато към седем часа той с широки крачки забързано минал през фоайето, Лопес окончателно се разтревожил. Отново се обадил по домофона, но, разбира се, не получил отговор. И тогава си спомнил рисунката на мъжа, когото в никакъв случай не трябвало да допуска до апартамента на мис Мардел, и му просветнало, че под полицейската униформа може би е бил скрит тъкмо този човек. Колкото повече мислел за това, толкова по-сигурен ставал.

Зарязал поста си и се качил горе. Опитал да отвори, но вратата била заключена — Мотли я бил затворил. Специалните ключалки, както и резето, не били спуснати, но при затваряне тя автоматически се заключва.

Той се обърнал и понечил да слезе долу да потърси резервен ключ. Решил, че ако не намери, ще се обади в полицията. Но в същия момент нещо го накарало да се обърне към вратата и да направи с нея това, което много малко портиери биха направили.

Замахнал с крак и я ритнал. После замахнал пак и ритнал още по-силно, а той бил едър мъж с крака, заякнали от тежестта на масивното му тяло. Всъщност те открай време си били яки — като млад играел много футбол.

Ключалката поддала и вратата се отворила. Видял я просната на килима, изтичал при нея и коленичил. После се изправил, прекръстил се и набрал 911. Знаел, че е твърде късно, но все пак го направил.

 

 

Ето това се е случило, докато аз съм пийвал кафе във „Флейм“ и съм се разхождал до „Мадър Гууз“, докато съм слушал тихите звуци на джаза, докато съм давал парите на Брайън и на Дани Бой. Докато съм разменял разни любопитни историйки с Мик Балу и съм подплашвал плъховете из боклукчийските кофи, докато съм закусвал наденици, наслаждавайки се на река Хъдсън. Докато съм седял в колата на другия й бряг, наблюдавайки изгрева над спящия град.

Напълно е възможно да съм объркал някои подробности и съм сигурен, че са много нещата, които не знам и които никога няма да узная. Но в общи линии е станало точно така. Както и да е, поне в едно нещо съм абсолютно убеден. Че се е случило това, което е трябвало да се случи. Анди Ечевариа надали би се съгласил с мен, Илейн също, но по този въпрос най-добре е да се консултираме с Марк Аврелий. Той всичко ще ви обясни.