Лорънс Блок
Билет за гробищата (2)

2.

На второто позвъняване се включи телефонният секретар и гласът на Илейн заяви, че мога да оставя съобщение, след като чуя сигнала. Аз изчаках и казах:

— Обажда се братовчед ти. Вече съм си вкъщи, телефона ми го имаш, така че…

— Мат? Чакай да изключа тая джаджа. Така… Слава богу, че се обади!

— Чак сега се прибирам — току-що разбрах, че си ме търсила. Отначало не можах да загрея коя ли пък е тая братовчедка Франсис.

— Ами да. Сто години оттогава…

— Аха, бая време мина.

— Трябва да те видя.

— Окей. Утре съм на работа, но все ще измъкна някой и друг свободен час. Кога ти е удобно? Предобед?

— Мат, трябва да те видя незабавно.

— Какво се е случило, Илейн?

— Ела и ще ти кажа.

— Само не ми казвай, че историята се повтаря. Да не би някой пак да се е гътнал?

— О, боже. Не, тоя път е по-страшно.

— Тебе май те е хванало шубето.

— До смърт!

Тя не е жена, която се плаши лесно. Питах я още ли живее на старото място. Каза, че да.

Рекох й, че веднага идвам.

 

 

На излизане от хотела видях едно такси от другата страна на платното. Беше се запътило на изток. Извиках му, то спря с невероятно скърцане на спирачките, аз претичах отсреща и се качих. Казах адреса на Илейн и се загнездих в тапицерията, но нещо хич не ме свърташе да се облегна. Свалих стъклото и се загледах в летящия пейзаж.

Илейн е проститутка от висока класа, млада и високоплатена. Работи в собствения си апартамент и минава идеално без сводник; никакви връзки с организираната проституция! Запознахме се, когато работех още в полицията. Срещнах я за първи път няколко седмици след като бях станал детектив. Бях се отбил след работа в един бар във Вилидж и се радвах на новата си златна значка. Тя седеше на маса с трима европейски бизнесмени и две други момичета от занаята. Забелязах, че видът й не е толкова курвенски, колкото техния, и е много по-красива.

След седмица я срещнах в бара на Пугън, който се намира на 72-ра Западна улица. Не знам с кого беше дошла, седеше на масата на Дани Бой Бел. Аз отидох при него да му кажа здрасти, той ме представи на всички присъстващи, включително и на Илейн. След това я мервах веднъж-дваж из града. Една вечер се отбих в „Брасъри“ да хапна нещо и я видях с още едно момиче. Седнах при тях. По някое време приятелката й изчезна, а аз и Илейн отидохме у нея.

През следващите няколко години не минаваше и седмица, без да съм я виждал поне веднъж, освен когато сме били извън Ню Йорк. Връзката ни беше доста любопитна, но ни удовлетворяваше и двамата. Аз й бях нещо като покровител с полицейските си умения и връзки. Тя можеше твърдо да разчита на мен, ако някой тръгнеше да я притеснява. Освен това максимално се доближавах до представата й за приятел, а тя на свой ред беше максимално приемлива за мен като приятелка и любовница. Понякога излизахме да хапнем или да изгледаме някой боксов мач в „Гардънс“, а после да поседнем в някое нощно заведение. Друг път просто се отбивах у тях да пийнем по нещо и да се чукнем набързо. От мен не се искаше нито да й нося цветя, нито да й помня рождения ден. Освен това нямаше нужда да се преструваме, че сме влюбени.

По онова време, разбира се, бях женен. Бракът ми не вървеше, но това още не ми беше станало ясно. Жена ми и двамата ми малки сина живееха в една ипотекирана къща на Лонг Айлънд. В общи линии бях сигурен, че бракът ми ще се запази, както бях сигурен в това, че ще остана в Нюйоркската полиция, докато ме пенсионират. Тогава пиех като смок. Алкохолът още не беше почнал очебийно да ми вреди, а пък правеше живота ми по-лек, защото идеално ми помагаше да си затварям очите пред нещата, за които хич не исках да се замислям.

Както и да е. Между мен и Илейн се оформи нещо като антибрак по сметка, извънредно удобен; предполагам, че едва ли сме били първото ченге и първата проститутка, овързани по такъв начин. При все това се съмнявам, че щеше да продължи така дълго, ако не си допадахме толкова.

Тя се представяше за братовчедка ми Франсис, за да може да ме търси, без да възбужда подозрения. Но не ни се налагаше да използваме често този код — отношенията ни бяха такива, че обикновено аз й звънях и можех да й оставям каквито си искам съобщения. Тя ми се обаждаше само в случаите, когато й се налагаше да отмени някоя уговорка или пък беше станал някакъв инцидент.

Тъкмо за такъв един случай се бях сетил, докато говорех с нея по телефона — когато я питах да не би да се е гътнал някой. Въпросният някой беше неин клиент, затлъстял адвокат, чийто офис беше в центъра на „Мейдън Лейн“, а къщата му — в Ривърдейл. Ходеше при Илейн редовно, по два-три пъти всеки месец, и тя си нямаше никакви проблеми с него, докато един прекрасен ден той взе, че си избра точно нейното легло, за да получи в него масивен инфаркт на миокарда. Подобни кошмарни случки са сред най-честите професионални рискове на проститутките, но повечето от тях напълно се гипсират, когато такова нещо им се стовари на главата. Илейн мъдро решила, че веднага трябва да ми се обади, а когато в отделението й казали, че ме няма, помолила да ми предадат, че е звъняла братовчедка ми Франсис и че трябва спешно да се свържа с нея.

Момчетата не могли да ме открият; добре че самият аз им звъннах след половин час и ми предадоха за обаждането. Говорих с нея, хванах един от колегите, на когото можех да се доверя, и отидохме в апартамента й. С помощта на Илейн успяхме да нагласим завалията в дрехите му — костюм с жилетка барабар; облякохме го грижливо, пернахме му и възел на врата и закопчахме копчетата на ръкавелите. Преметнахме ръцете му през вратовете си и го повлякохме към товарния асансьор, докаран до етажа от дежурния портиер по наше повикване. Казахме му, че приятелят ни си е пийнал малко повечко. Едва ли ни е повярвал, „приятелят“ ни изглеждаше по-скоро вкочанен, отколкото пиян, но понеже бяхме ченгета и понеже мис Мардел му буташе тлъсти бакшиши по Коледа, и да е имал някакви съмнения, той си ги запази за себе си.

Аз бях със служебен „Плимут“ без полицейска маркировка. Докарах го до задния вход и заедно с колегата натикахме мъртвия адвокат вътре. Вече минаваше пет, повечето хора тъкмо си тръгваха от работа и движението към Уолстрийт беше доста оживено. Паркирахме на входа на един безистен на Голд Стрийт на три преки от работата на адвоката и го оставихме там.

В бележника му на тази дата беше отбелязано — „Е. М. — 3:30“. Звучеше достатъчно загадъчно, така че пак му го пъхнах в джоба. Прегледах и тефтера му — телефонът й беше на „Е“. Тъкмо се канех да скъсам тази страница, когато забелязах и много други женски имена и реших, че не си струва да нанасям такъв удар на вдовицата му. Прибрах тефтера и след известно време го изхвърлих.

В портфейла му имаше бая мангизи, някъде към пет стотака. Поделихме си ги с колегата. Тъй щеше да изглежда, като че ли го е преджобил някой мародер — напълно убедително. Освен това така или иначе първите ченгета, които го намерят, щяха да направят същото, а пък ние поне си ги бяхме заслужили.

Тръгнахме си, без никой да ни обърне внимание. Аз подкарах към Вилидж и почерпих приятелчето с няколко малки, а после анонимно се обадихме в главното управление, откъдето пратиха хора от местния участък. Лекарят не пропусна да отбележи, че смъртта е настъпила другаде, но тъй като причината беше очевидно естествена, никой не вдигна патърдия. Дъртият курварин си умря с ненакърнена репутация, на Илейн й се разминаха неприятностите, а аз станах герой.

Няколко пъти съм разказвал тази история по сбирки на Алкохолиците. Някой път се получава много смешно, друг път — точно обратното. Явно зависи от начина, по който я разправям; или от това кой и как ме слуша.

 

 

Илейн живее на 51-ва между Първо и Второ авеню, на шестнайсетия етаж в един от ония бели тухлени блокове, които поникнаха като гъби през 60-те. Дежурният портиер беше от западноиндийските острови — негър с много тъмна кожа, прекрасна осанка и конструкция на цистерна. Казах му моето и нейното име и зачаках да се договори с нея по домофона. Той послуша, помълча, погледна ме, каза й нещо, после пак млъкна и чак тогава ми подаде слушалката.

— Госпожицата желае да говори с вас.

— Ало, аз съм. Какво става? — попитах аз.

— Кажи нещо.

— Какво пък сега да ти кажа?

— Кажи за оня, дето се гътна. Как му беше името?

— Ти какво, проверяваш ли ме? Не ми ли познаваш гласа?

— По домофона не е същият. Е, хайде де, направи ми това удоволствие. Как му беше името?

— Не помня. Беше адвокат.

— Добре. Дай ми Дерек.

Подадох слушалката на портиера. Той изчака тя да го убеди, че съм безвреден, после ми посочи асансьора, качих се и звъннах. Дори и след взискателната телефонна проверка тя намери за нужно да погледне през шпионката.

— Влизай — покани ме тя. — Извинявай за драстичните мерки. Може би постъпвам глупаво, но знае ли човек…

— Какво се е случило, Илейн?

— Задръж малко. Сега, като си тук, направо ми олекна, макар че още ми е малко нервно. Дай да те видя. Изглеждаш чудесно.

— Ти също.

— Мислиш ли? Трудно ми е да го повярвам. Чудничка вечер беше. Непрекъснато ти звънях по телефона. Сигурно съм се обаждала поне пет-шест пъти.

— Съобщенията бяха пет.

— Само? Не знам защо реших, че пет съобщения ще са по-впечатляващи от едно; така или иначе, не спирах да те търся.

— По-впечатляващи са — казах аз. — По-лесно се запомнят, отколкото само едно. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че умирам от страх. Сега съм по-добре де. Съжалявам за инквизицията, но по домофона гласовете се променят. За твое сведение името на адвоката беше Роджър Щулдрекър.

— Как съм могъл да го забравя…

— Страхотен ден беше! — Тя поклати глава. — Ама и аз съм една домакиня… Какво ще пиеш?

— Кафе, ако има готово.

— Ще направя.

— Е, не се притеснявай.

— Изобщо не се притеснявам. Още ли го пиеш с бърбън?

— Не, пия го без нищо.

Тя ме погледна.

— Ти си спрял да пиеш.

— Аха.

— Спомням си аз, че когато те видях последния път, имаше един-два проблема с алкохола… Тогава ли спря?

— Горе-долу.

— Това е страхотно — каза тя. — Направо е върхът. Кафето ще стане след минутка.

Холът беше все така в черно и бяло, на пода имаше бял космест килим; диванът беше от черна кожа, а етажерките — от матова черна слюда. Единствените цветни петна бяха две абстрактни картини. Май си бяха все същите отпреди, но не бих се заклел в това върху Библията.

Отидох до прозореца. В пролуката между двете отсрещни сгради се виждаше Ийст Ривър, а отвъд нея — Куинс. Само преди няколко часа там бях разправял разни майтапи на сборище от алкохолици. Сякаш беше преди години.

Постоях на прозореца едва-две минути. Тъкмо се бях загледал в една от картините, когато тя се върна с две чаши кафе.

— Тая май си я спомням — рекох аз. — Или си я закачила едва вчера?

— Едва преди няколко години! Съвсем внезапно реших да си я купя, бях в една галерия на Мадисън авеню. Платих хиляда и двеста долара. Не можех да повярвам, че давам толкоз пари за нещо, което ще ми виси на стената. Нали ме познаваш, Мат. Не съм екстравагантна. Е, винаги купувам изискани неща, но гледам да си пестя парите.

— С които да си закупиш малко недвижимо имущество — припомних й аз.

— Точно така. Човек доста къщи може да си купи, ако не си дава парите я на сводник, я за кокаин. Но тогава реших, че съм луда, задето давам такава сума за една картина.

— Виж само какво удоволствие ти доставя да я гледаш.

— Не е само удоволствието, миличко. Знаеш ли каква й е цената в момента?

— Височка ще да е.

— Минимум 40 000. Може би даже 50 000. Би трябвало да я продам. На моменти ме хваща нервата, като си помисля, че на стената ми висят петдесет бона. Ей богу, още когато я окачвах ме хвана нервата, че там ще висят бон и двеста. Как е кафето?

— Чудесно е.

— Достатъчно ли е силно?

— Чудесно е, Илейн.

— Ти наистина изглеждаш страхотно.

— И ти.

— Откога не сме се виждали? Май последният път беше преди три години, но всъщност ние престанахме да се виждаме редовно, след като ти напусна полицията, така че трябва да има десетина години оттогава.

— Нещо такова.

— Същият си си.

— Е, поне косата си ми е на мястото. Но, ако се повгледаш, тук-таме е побеляла.

— Моята е побеляла на доста места, но и с лупа да се вгледаш, пак нищо няма да видиш. Благодарение на научния прогрес. — Тя пое дълбоко въздух. — Но инак съм си почти същото парче, а?

— Даже съвсем същото.

— Е, много внимавам за фигурата си. И кожата ми е все така гладка. Макар че, да ти призная, това ми излиза през носа, даже аз самата се учудвам… Цели три пъти на седмица се потя в гимнастическия салон. Че понякога и повече. И внимавам какво и колко ям и пия.

— Ти никога не си била по пиенето.

— Да, но затова пък пиех по два-три литра светло пиво или диетична кола. Сега вече няма такова нещо. Само натурални сокове и вода. Кафе пия само един път дневно, сутрин на гладно. Тази чаша е компромис, предвид извънредните обстоятелства.

— Не е ли време да ми разкажеш за тях?

— Натам отивам. Но ми трябва малко да се поотпусна. Друго какво правя? Правя дълги разходки. Внимавам какво ям. От три години съм вегетарианка.

— Някога обичаше пържоли.

— Да. Изобщо ядене без месо за мен не беше ядене.

— Какво си поръчваше в „Брасъри“?

— Tripes à la mods de Caen.^[1]

— Точно. Заглавието е отврат, но манджата си я биваше.

— Кога ли съм го яла за последен път?… Близо три години не съм хапвала месо. Първата година ядях риба, но после я отказах и нея.

— Мис Естествена.

— C’est moi.^[2]

— Е, отива ти.

— И на тебе ти отива да не пиеш. Виж само как седим и си говорим колко гот изглеждаме. Така се познавало, че човек е остарял, нали тъй разправят хората? Мат, на последния си рожден ден станах на трийсет и осем.

— Това не е чак толкова зле.

— Така си мислиш. Последният ми рожден ден беше преди три години. Сега съм на четиридесет и една.

— И това не е чак толкова зле. Освен това не ти личат.

— Знам. А може и да ми личат… Когато Глория Стайнъм станала на 40, някой й казал, че не й личат, а тя отговорила: „Не е вярно, личат ми. В наши дни четиридесетте години изглеждат точно така“.

— Добре казано.

— Съгласна съм с теб. Миличко, забелязваш ли какво правя? Увъртам го.

— Знам.

— Защото не искам да е истина. Само че то е! Това пристигна с днешната поща.

Тя ми подаде изрезка от вестник, аз я разгърнах. Имаше снимка на мъж на средна възраст, с очила, грижливо сресан; изглеждаше самоуверен и доволен, което никак не се връзваше със заглавието. То се ширеше над цели три колони и гласеше: МЕСТЕН БИЗНЕСМЕН ЗАКЛАЛ ЖЕНА СИ, ДЕЦАТА И СЕБЕ СИ. Под него се бе проточил трийсетинасантиметров текст. Филип Стърдиван, собственик на мебелната фирма „Стърдиван Фърничър“ с четири филиала в Кантон и Масилън, изпаднал в амок в собствения си дом в предградието Уолнът Хилс. След като заклал жена си и трите си деца с кухненски нож, той се обадил на полицията и им признал какво е извършил. Когато дежурните пристигнали, те намерили Стърдиван мъртъв, прострелян в главата с ловджийска пушка.

Вдигнах поглед от изрезката.

— Ужасно нещо.

— Да.

— Познаваш ли го?

— Не.

— Тогава…

— Познавах нея.

— Жена му ли?

— Ти също я познаваш.

Отново зачетох изрезката. Жената се казваше Корнилия, на 37 години. Децата бяха Андрю на 6, Кевин на 4 и Делси на 2 години. Корнилия Стърдиван. Нищо не ми говори. Погледнах към Илейн в недоумение.

— Кони — поясни тя.

— Кони ли?

— Кони Купърман. Знаеш я.

— Кони Купърман — повторих аз и в същия миг в главата ми изплува една възторжена руса веселячка. — Господи боже! Как се е оказала там — всъщност къде е това? Кантон, Масилън, Уолнът Хилс, къде по дяволите е това?

— Охайо. Северно Охайо, близо до Ейкрън.

— И как се е оказала там?

— Като се омъжи за Филип Стърдиван. Запознаха се преди седем-осем години.

— Как? Бивш клиент?

— Нищо подобно. Била на ски ваканция през уикенда в Стоуи. И той бил там, разведен, без ангажименти. Паднал си по нея. Не знам да е бил голям богаташ, но живеел доста заможно, притежавал доходни магазини за мебели. И отгоре на всичкото просто полудял по Кони, искал непременно да се оженят и да имат деца.

— И така и направили.

— Да, така и направили. Тя смяташе, че той е чудесен човек и беше готова тутакси да скъса с професията и да се изнесе от Ню Йорк. Беше весело и сладко маце, мъжете доста си падаха по нея, но не беше курва по рождение.

— Ти да не би да си?

— И аз не съм. Всъщност аз много приличам на Кони, ние и двете сме НЕМ, които случайно са попаднали в занаята. Аз просто се оказах доста надарена за тая работа, това е всичко.

— Какво е НЕМ?

— Невротизирано еврейско момиче. Всъщност не толкова, че си открих дарба; просто се оказах способна да живея курвенски живот, без да се оставя той да ме смачка. Този занаят смила живи доста момичета, просто им изяжда и малкото самоуважение, с което поемат по кривата пътека… Но с мен не стана така.

— Това е вярно.

— Поне така си мисля де. — Тя мъжествено се усмихна. — Освен когато ми се случи някой кофти ден, но кой ли ги няма такива…

— Аха.

— Изглежда, че дебютът в професията е стимулирал Кони. В гимназията била дебела и необщителна; после добре й е дошло, че най-различни мъже започват да я харесват и да я пожелават. Накрая тая работа взе да я потиска и точно тогава късметът й проработи, тя срещна Филип Стърдиван, той се влюби в нея, тя полудя по него и двамата се вдигнаха за Охайо да правят бебета.

— След което той научил за миналото й и я заклал в изблик на умопомрачение.

— Не.

— Защо не?

Тя поклати глава.

— Той знаеше от самото начало. Тя веднага му казала. Доста смела постъпка, но излязло, че е най-правилната възможна, защото това не го потресло чак толкова, а инак помежду им вечно щеше да лежи една тайна. Оказал се доста отворен човек, без предразсъдъци. С петнайсет-двайсет години по-възрастен от Кони, това му бил третият брак и въпреки че живял цял живот в Масилън, много бил пътувал. Нямал нищо против факта, че Кони е минала през стъргата. Освен това според мен му е било голям кеф при мисълта, че тъкмо той я измъква оттам.

— И те заживели в щастие и радост.

Тя пропусна това покрай ушите си.

— Тя ми прати няколко писма през тези години. Само няколко, защото аз не си падам по кореспонденцията, а като не отговаряш на хората, те в един момент спират да ти пишат. По Коледа ми драсваше по някоя картичка. Нали ги знаеш — ония, на които е снимано цялото захилено семейство. Получих няколко такива. Много красиви деца… Впрочем това е естествено. Той е бил хубавец, вижда се от вестника, а и тя беше толкова сладка, нали помниш.

— Да.

— Сега ме е яд, че съм затрила последната й картичка, ама нали не съм от хората, дето си пазят нещата… Докъм десети януари всичките ми картички вече са в боклука. Така че няма какво да ти покажа, а пък идния месец не се очаква да получа, защото…

Тя тихо заплака. Свитите й рамене се тресяха, ръцете й бяха здраво стиснати. След малко се съвзе, пое дълбоко въздух и го издиша.

Аз попитах:

— Какво ли го е накарало да го направи?

— Не го е направил той. Не беше такъв човек.

— Хората се изменят.

— Не го е направил той.

Аз я погледнах внимателно.

— Не познавам жива душа в Кантон или Масилън — каза тя. — Освен Кони. А единственият човек, който е можел да знае, че се познаваме, беше Филип Стърдиван. Но и двамата са мъртви.

— Е, и?

— Е, и кой тогава ми е пратил тази изрезка?

— Всеки би могъл да го стори.

— Не думай.

— Може да е споменала името ти я на приятелка, я на съседка. После, след убийството, приятелката е преровила нещата на Кони, открила е тефтера с адресите и е решила да осведоми старите й приятелки за случката.

— И изрязва статията от вестника и ми я праща без нито дума повече, така ли?

— В плика нямаше ли някаква бележка?

— Нищо нямаше.

— Може да е написала, но да е забравила да я пъхне. С всеки може да се случи.

— Дори да забрави да напише своя адрес върху плика?

— Пазиш ли го?

— В другата стая е. Най-обикновен бял плик с името и адреса ми, написани на ръка с печатни букви.

— Ще ми го покажеш ли?

Тя кимна. Аз седнах и се загледах в картината, дето струвала петдесет бона. Навремето за малко да изпразня цял пълнител в нея. Бях забравил за тоя случай, но сега май за дълго нямаше да ми излезе от главата.

Пликът беше точно според описанието — стандартен формат от евтините, изобщо труден за проследяване. Името и адресът бяха написани с химикалка с печатни букви. Обратен адрес нямаше нито в горния ляв ъгъл, нито на обратната страна.

— Клеймото е от Ню Йорк — отбелязах аз.

— Да.

— Значи, ако е някоя нейна приятелка…

— … се е разкарала чак до Ню Йорк, за да го пусне в пощата.

Аз станах и отидох до прозореца. Загледах се през него, без да забелязвам нищо, после обърнах лице към нея.

— В такъв случай алтернативата е, че някой друг е убил и нея, и децата, и мъжа й.

— Да.

— И е инсценирал убийство и самоубийство. А после се е обадил в полицията. След което изчакал да отразят случката в местните вестници, изрязал е статията, пристигнал е в Ню Йорк и я е пуснал в пощата.

— Точно така.

— Май и двамата мислим за едно и също лице.

— Той се закле, че ще убие Кони — каза тя. — И мене. И тебе.

— Че се закле, закле се…

— „Тебе и всичките твои мадами, Скъдър.“ Точно така ти каза тогава.

— Малко ли мръсници разправят подобни страхотии. Човек, ако тръгне да им вярва… — Аз отново взех плика, сякаш бях в състояние да доловя флуидите, които той излъчва. Дори и да имаше такива, явно бяха много слаби за мен.

— Но защо чак сега, за бога? — попитах аз. — Оттогава минаха дванайсет години!

— Горе-долу.

— И ти наистина смяташ, че е той?

— Убедена съм.

— Мотли…

— Да.

— Джеймс Лио Мотли — казах аз. — Господи боже.